История

Поповяне в сърцето на Палакарията. Попското село

popovyaneАнна Манова

Обиколката около Палакарията продължава със село Поповяне. То е нашата следваща спирка. В търсенето на подходящите думи за увод, попадам на вече овехтял от времето брой на вестник „Самоковска комуна” от далечната дата 26 декември 1981 година. Вестникът е пожълтял и макар да се притеснявам, че ще се разпадне в ръцете ми, зачитам очерк за селото. И ето – няма по-подходящо начало от това: „Гъста мъгла е паднала над Палакарията, сякаш небето е слязло до самата земя. Автобусът бавно напуска Алино, спуска се по нанадолнището, прави после лек завой и се плъзва по широкото асфалтирано шосе, което разделя село Поповяне на две и го свързва със Самоков и София. Как така? Вятърът ли е прогонил мъглата от тук, или слънцето, което вече е запалило огньове по прозорците на домовете? Спретнатите вилообразни къщи бягат една след друга. Прави асфалтирани улици от двете страни на шосето се отварят и разкриват обновените квартали на селото.

На площада, пред големия кооперативен дом, възрастни мъже разговарят високо. Любопитните им погледи се взират в слизащите пътници. А когато автобусът отново потегля, пъхнали ръце в джобовете на кожусите си, с бавни крачки се отбиват в ресторанта…”, така пише в очерка „Онази непреодолима сила…” авторката Донка Белстойнева. Едва ли може да се каже по-добре. И нищо, че статията е на повече от 30 години, описаната картина е актуална и днес.

Много пъти с тъга, ред по ред, сме описвали съдбата на българското село. Едва ли Поповяне ще избяга от тъжната статистика, която времето попълва всеки изминал ден с негативен знак. И сега ако минете случайно през селото ще видите даровете на майката природа и изключителната и красота, а ако е в по-ранен час, може наистина да се срещнете с наследниците на онези, за които споменава Донка Белстойнева и те с ръце в джобовете, седнали на пейката пред магазина на центъра чакат някой нов да мине, да се срещнат и разговорят. Иначе те техните приказки си ги знаят, минат, поздравят се, поразговорят се  и всеки си намира някаква работа, я за да избяга от самотата, я поради друга причина. Или както споменава в същия очерк един бивш кмет на селото Георги Догански: „Селото ни младее и хубавее, а хората, остаряват, няма вече млади хора. Вечер старците стоят пред телевизора, сутрин излезат на площада и коментират що са видели и чули. Възрастни са нашите хора, но се интересуват от всичко. И от събитията по света, и от това, което става у нас. Но най-много се интересуват от живота на стопанството. Вървят ли работите в него добре, доволни са. Видят ли нещо да не е в ред, боли ги и настояват, докато не се оправи. Чувстват го като свое. В него преминаха младините им. То и осигури и старините им”.

Но нека подредим частите от историята… или да ги разместим. Версии за произхода на името и състава на населението

 

Ако трябва да започвам със сухата статистика и описание на едно землище, ще кажа, че селото се намира между планините Витуша, Верила и Плана планина, на около 22 км от Самоков. В северозападния край на Поповяне се срещат водите на река Страторищница и на Гръчка река. Когато се сливат в едно образуват нова река под името Лустра. Самото име Лустра идва от лустро – буквално означващо чистя, вероятно се е промивала там руда. По тази няколкокилометрова река в миналото са били разположени воденици.

И тук ще си позволя една вметка. И за Поповяне, както и за другите села от Палакарията, е характерно добиването на желязната руда. Богатството на железна руда в землището на село Поповяне е привличало вниманието на рударите – траки и римляни още в най-ранни времена. Железодобивът в Поповяне  е познат от 15 век, когато местните жители плащат за самокови и нови стволове 1000 акчета. През 16 век са произведени 100 нови стволове, което е 5,5 тона желязо. И тук всеки род е имал рудище, от което се е прехранвало. Приема се, че една видня в селото е осигурявала препитание на около 3 семейства. А шлаката от видните е изнасяна за Кремиковци и Унгария.

Но нека започнем от наименованието на селото, обикновено оттук се развърза възелът на историческата съдба на едно населено място. Точно от този момент започват и различните хипотези, наслагват се исторически факти, замесва се легендата, за да се събуди патриотизмът и самочувствието на онези, които обитават земите, за които става на въпрос.

Най-разпространена си остава легендата за двамата братя, които заселили Ковачевци и Поповяне. Но, разбира се, има и други препратки. Христо Семерджиев, като един от първите изследователи на самоковския регион в своя непубликуван ръкопис споменава следното: „Селото било на 3 км. по-нагоре, откъдето е днешното Поповяне, на пътя за Плана. Синът на свещеника, некой си Яне, пръв се преселил от там тук и така се нарекло селото Поповяне. Селото съществува още преди турското завоевание, защото има семейство Доганови – доганджии /бел. ред: лице, което отглежда и обучава соколи за лов или което ловува с такива соколи; соколар, соколник, крагуяр/,  а един рид се казва Доганджиево. Стари родове са: Попови, Пишлякови, Гурневи, Гилищарови, Яшови, Беляджийски, Стрильови, Иванкови, Шугреви, Главеви и прочие”.

В разказа си за село Алино преди време дядо Атанас Каназиров ми спомена, че при едно от поредните опожарявания по турско време на Алино, част от населението се пръснало и образувало околните села. Така се появил Белчин, Ковачевци и Поповяне. Тогава той ми каза, че по спомени знае, че някой си Попов Яне, който бил от Алино решил да не се връща отново в родното село, а да се засели в близост. Така се появило Поповяне.

Друг местен изследовател, Коте Иванов Цинцарски, споменава, че първите заселници на района на селото идват от Македония в началото на 16 век. Те се заселват западно от Гръчка река и до днес тази първа махала се нарича Селище. До средата на века в днешното землище на Поповяне имало едно гръкоманско село с името Кало. По – късно жителите на Кало напуснали селото и се установили в Софийското поле, създавайки две нови селища – Горни и Долни Богров. В Кало останали само няколко семейства. Едно от тях било на поп Яне с тримата му синове. Тези семейства също напуснали селището Кало и слезли на юг до Гръчка река, в полите на Плана планина, до оброчището „Св. Никола”, намиращо се в сегашното Поповяне. Така поп Яне и синовете му станали родоначалници на днешната фамилия Старите Попови.

Ето какво интересно пише в книгата си „Село Поповяне в историята българска” авторът Георги Ст. Петков: „ Когато поп Яне слязъл от село Кало – около средата на 16 в., в м. Селище, западно от Гръчка река, имало една махала от около 5-6 къщи с работна земя в Дълги рид и Червени рас. В тази махала живеели родовете Пенкочеви, Иванкови, Кърлежови, Петкови и Кърначеви. Тези родове се заселили района на Поповяне в началото на 16 в. и както се сочи по-горе, дошли от Македония. Те са и първите заселници в селото. До слизането на поп Яне в района името на махалата не се знае. След като той с тримата си синове слизат от Кало, населеното място придобива името Попоянье. Допълнителната буква „в” в името на селото е вмъкната най-вероятно, за да може по-лесно да се изговаря и пише на български, тъй като Попоянье е гръцко име, на гръцки диалект”.

Друг наш краевед Георги Захов в своята книга „Палакарията – земя кърмилница” обосновата възникването на името на селото чрез наличието на множество свещенически фамилии още от началото на 15 век. Захов пише: „Може да се приеме, че носител на основното значение на името на селото е съдържанието в първата част на думата, а втората част – яне, е само наставка, а не лично име. Така са образувани имената на редица селища в България: Иваняне, Кокаляне, Голямо Каменяне, Соколяне, Хвостяне и др.”

Смята се, че в средата на 15 век населението на Поповяне било не по-малко от около 700 души. Това свидетелства за голямо селище, занимаващо се с различна дейстост, най-вече земеделие, занаятчийство и присъсщото за почти всички села от Палакарията – рударство. По-късно започнали да се присъединяват още домакинства, през 17-18 век по тези места се заселили бежанци от Македония /характерен момент за повечето села по тези места е идването на преселници/, които били добре приети от местното население.

Много интересни са и сведенията за състава на населението. Всички членове на 116 домакинства са българи. Споменава се още за „1 влах, 2-ма сърби и 1 пришълец”. Само за двама души са описани като сиромах, което навежда на мисълта, че другите са били по-състоятелни. По професия 2-ма са овчари, 3-ма свинари, 1- цигулар, 1- бъркач / знахар /. Името на селския свещенник не е записано, но се среща това на Стоян, син на поп Добри и брат на поп.

В „Самоков и Самоковската каза през 16 век” Р. Ковачев в опис за село Поповяне фигурират записани двама свещеници – поп Митре и поп Степан, което за пореден път затвържадава произхода на името на селото. Явно е имало силна духовна опора и е село с утвърдени традиции. Село, в което винаги е имало по няколко свещенника, черкували не само местното население, но и на съседните села. Ако кажем попско село, вероятно няма да сбъркаме!

Места, наситени с духовна енергия. Светите места в попското село.

 

Когато говорим за просветно дело, няма как да не обърнем поглед към църквата, училището и читалището. Тези три основни стълба са съхранили силата ни през вековете, силата на българския дух и вярата в неговата по-добра и светла съдба. И за да не звучат тези думи излишно патриотично, веднага идват фактите.

Както става ясно от написаното в по-горните редове, още в средата на 15 век в селото е имало двама свещеници. В средата на 16 век те също са двама. Още през тези ранни години селото е разполагало с храмове, където хората са се черкували. Но конкретен спомен за тези храмове, за съжаление, не е запазен. Според Георги Ст. Петков, както е записано и в книгата му, в района на землището е имало 11 оброчища, от които едно е в самото село. А те са следните: „Св. Никола” – на това място е построена и първата църква в селото, носеща същото име; „Св. Илия” – там до средата на 50-те години на миналия век се е правел курбан за цялото село, а през 2005 година по инициатива на Никола Керефейн и Минчо Маринов е възстановен кръстът на оброчището. Южната и западната врата на черквата са отново дело на сръчните ръце на дърворезбаря Минчо Маринов. „Св. Петър”, „Св. Еньо”, „Св. Въртоломей” са част от тези 11 оброчища, до тук с изключение на „Св. Никола” не е имало църкви, а само каменни кръстове. Други пет оброчища били манастирчета. За това свидетелстват развалините. Това са „Св. Атанас”, „Ясиков рид”, „Църквище”, „Св. Троица” и „Св, Георги”. Оброчището „Св. Георги” и едноименното манастирче са запазени и до днес. Манастирчето „Св. Георги” е с многовековна история и е действащо и до днес. Преданието разказва, че манастирът вероятно е строен във времето 885-910 година. То е и една от големите ценности, намираща се между Алино и Поповяне. Там се прави курбан и се почита големият християнски светец – Св. Георги.

Смята се, че оброчище е имало и в Кало.  Така техният брой достига 11.

В Поповяне, по предание, пренесено от Коте Цинцарски, се смята, че от създаването на селото досега е имало три църкви.  Първата била в оброчището „Св. Никола”, в днешните гробища и носела същото име. По-късно, на около 200 метра от нея е построена нова църква, също наречена „Св. Никола”. Вероятната причина била нарастващото население и нужда от духовни домове. А съвпадението на имената Георги Ст. Петков обяснява така: „Това повторение на името не е случайно – както в Поповяне, така и в Самоков и в още 10 села от нашата околия първите им църкви са се именували на св. Никола. Не само в нашия район, но и в днешна Западна България повечето от първите църкви, строени в отделни селища, се именували ”Св. Никола”. И пояснява, че това е в отговор на изискванията на Мрачката грамота, подписана от цар Иван Александър през 1347 година. Царят приема като свой закрилник светеца, в следствие на което нарежда на всички жители на Западна България да спомагат за укрепването на манастирската мощ и така да именуват всички първи създадени манастири. Може би и село Поповяне не бяга от това влияние.

След Освобождението „Св. Никола” се оказва тясна и тогава със свои сили и средства местните жители построяват трикорабния храм „Св. Архангел Михаил”, който е осветен на 8 ноември 1882 година. Църквата е с дължина 20 м, ширина 10 м и височина 10 м. Разделена е на три корабни части. За нейното величие едва ли ще стигнат думите. Самият Христо Семерджиев отбелязва: „ Църквата „Св. Архангел Михаил” е построена на местото на едноименната стара църква през 1882 г. Тя е масивна, с хорозан. Иконата на Спасителя, до Царските двери, е писана от Иван Доспевски, брат на Станислав Доспевски. Целата църква вътре е изписана от самоковски зографи. По вътрешната си уредба тя надминава другите църкви в палакарския край”. Не пести ласкави думи за нея и Георги Ст. Петков – „Таванът на църквата е величествен и много красив. Той прилича на безкрайното звездно небе,  изпъстрено с най-различни картини от християнските традиции. Художникът стенописец бил не само знатен майстор на четката, но и вдъхновен българин и знатен християнин”. Предполага се, че църквата е изографисана от самоковските  иконописци Йован Образописец и неговия син Никола.

 

Образователни искри. Килийно училище и просветна дейност

 

В село Поповяне през 1830 година е открито килийно училище. От създаването си през около 15–16 век в селото единствените грамотни хора били поповете, които служели в църквата и онези, които им помагали. Но те не умеели да четат. По сведения от Коте Цинцарски първият учител в килийното училище бил местният Стойне Яшов, който се учил в с. Чупетлово. През есента на същата 1830 година килийният учител събира 15– 16 ученици и така започва да действа първото килийно училище. Обучението се провеждало във воденицата, намираща се на 100 м южно от селото, т.нар. Яшова воденица.  Самият Стойне Яшов е бил учител 10 години, като обучителният цикъл изисквал ученикът да знае азбуката, да знае да пее в църквата, да чете и разбира целия църковен ред. Такъв ученик бил смятан за завършен и можел да бъде поп, даскал, певец в църквата.

Краят на килийното училище в селото е поставен през 1894 година. Първият учител с по-висока квалификация е Георги Стоилов. Той обучава в началото около 30 ученици, а самото обучение вече не било църковно, а светско, включващо четене, писане, смятане, история и т.н. И постепенно след тази година броят на желаещите да се образоват нараствал.

Първата училищна сграда в Поповяне е турският конак. Тя представлявала хамбар, където турските спахии събирали данък. През 1891 година хамбарът бил съборен и на негово място била построена примитивна стая за килийно училище. Същата година била направена втора сграда за училище. С него започнало светското обучение.

През 1926–1933 година вече е построена голяма и масивна училищна сграда. Носи името „Царица Йоана”. То е истински архитектурен уникат и безспорно е едно от най-хубавите здания, построено специално за училище. То разполагало с два етажа, с партер, класни стаи, канцеларии и складове.  През 1946–1947 година в училището се обучават повече от 400 деца. След което е преименувано на „Димитър Благоев”. Учителите в него били 16. След 1956 година започват обаче други процеси, свързани с миграцията. Ето защо не е особено изненадващо, че през следващите години 1970–1974 г. започва упадък и училището е закрито.

„Светлина” в Поповяне

 

Името говори само за себе си. „Светлина” се казва читалището в село Поповяне. И настина тези културни средища, съумяли да се запазят във времето в повечето села от Самоковско, са лъч светлина!

Така повече от 70 години читалище „Светлина” в село Поповяне поддържа запалена искрата на пробудата и понякога тя да тлее, все пак е важно, че я има. Това читалище се е развило добре и се е съхранило във времето, ето защо сега говорим за него в настояще и бъдеще време. То е своеобразен оазис на културно – просветната дейност и образователните инициативи. Преди да съществува изобщо читалището за нуждите на живеещите там училището било и библиотека и театрален салон. Днес читалището разполага с над 700 тома литература. През 2007 година то е ремонтирано, обновени са сцената и салонът. За дейността там през последните години се грижи секретарят Мирослава Карабельова.

Похвално е, че днес повечето села обгрижват своите читалища, имат самодейни състави към тях, ходят на фестивали и участия – само това е пътят към съхранението им и запазването на живота им. Пък какво им остава на по-възрастните хора, откъснали се от града – да се съберат в читалището, да попеят, да се повеселят и подмладят!

Традиции и обичаи. За събора и дзивата

 

Ако оставим настрана историческите факти около оформянето на едно селище и неговото наименование, прелистим страницата на миналото и отворим нова, това на което ставаме свидетели, освен опустяването на българското село, е и един по-друг момент. Да, това е онзи момент, когато млади и стари се събират заедно я на мегдана, я пред някой манастир и то предимно по празници. Съборът е време на срещи. И едно добро оправдание да се върнеш обратно на село. Тогава се събират близки да си припомнят какво е било. На трапезата най-сладко вървят приказките. Селският събор на Поповяне се чества традиционно на 6 май, Гергьовден. Почита се големият български светец Георги като се вярва, че той ще способства за благочестие и дълъг живот. Обикновенно съборът се чества извън селото, на един хълм. Там, на широката поляна има малък параклис, носещ името на светеца. Няма някаква специална история, която да свързва събора с мястото. Важно е да има такъв ден, когато всички се събират заедно, селото оживява и се раздава курбан за здраве.

И като стана въпрос за курбан, хапване и трапези няма как да не споменем и дзивата.  Противно на това, че самоковският район е известен с картофите и техните милиони вариации в различни гозби, поповянци са известни с друго. Те си имат празник на дзивата! Дзивата всъщност е тутманик или нещо като кисела баница със сирене. Само там се среща специфичното название на това ястие. А колко е вкусно смятам, че е излишно да се споменава. Жителите на Поповяне се конкурират в майсторлъка си на дзивата, коя от коя по-привлекателна за сетивата.  А когато стане дума за дегустация всичко по чиниите изчезва много светкавично, часове труд се стопяват за минути. „Но нали точно това е целта”, усмихват се майсторките.

Това е част от историята на село Поповяне. А тя продължава да се пише от днешните и жители. И добре че ги има, за да го има и селото и традициите, и съборите, и дзивата.

Related Articles

One Comment

  1. изключителна статия, прекрасно и наистина уникално особено за дзивата, за което моля зарецепта

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close