Коментар: Зоя Станкова
Рухна… Напоследък тази дума е набрала популярност и се е превърнала в неделима част от изразите, с които си служим всекидневно. По най-разнообразни начини рухват читалища, библиотеки, галерии и прочиe. И е жалко. И е мъчно. И е болно. И е обидно. И предразполага към размисли.
Творците са най-екстремните личности. В душите си са каскадьори-самоубийци, в сърцата си – ангели, а в творчеството си – дяволи. Светът им е странно преплитане от химери и реалности, емоции и чувства. Обичат да вдишат аромата на сцената и да се дрогират с творчество. Уютно им е в студените салони, защото в сърцата им гори огън и отварят очите си за всеки етюд, стоял на някое от местата там. Не ги тревожи, че посиняват от студ, докато репетират. Не ги тревожи, че ароматът на мухъл, на влага, на старо, ги съпътства в ежедневието. Не ги тревожи, че в някои моменти и на някои места са застрашени я от удавяне, я от някой удар от тавана, я от нещо друго в този вариант – екстремния. Не ги тревожи, че съществуват именно в душите на обществените, на културните институции – души скрити, тревожни, светли, вдъхновени.
Творците са онзи странен вид хора, които не се прибират на време у дома. Които прекарват повече време или самотата си, или с колегите си, или по сцените, отколкото със семейството си. Които в момент на вдъхновение притежават всичко, а в друг момент са в нищото и изпраща целувки по вятъра… На вятъра! Които се отдават на една кауза, която ги погубват и която в последно време губи и самата себе си.
Онзи странен вид хора, чието „всичко“ дузина принизяват безцеремонно до „нищо“, без да съзнават същността на творческия дух, облечен в тялото на някой околен…
И тук в мен нахлува една любима мисъл от Чарлз Буковски, която е много подходяща за всеки индивид, познал болката и сладостта на това да не си обикновен и да не си от обикновения свят, а именно: “Разберете ме. Не съм от този обикновен свят. Имам си лудост, аз живея в друго измерение и нямам време за неща, които нямат душа.“.
В последните седмици, след разговорното „омекване“ на времето, логично следствие на което е и снеготопенето, последствията за доста обществено-културни институции са обществено-плачевни. Стига да се огледа около себе си човек може да изброи поне това, което го заобикаля или за което се шуми повече – мазилка от външната фасада на Читалище-паметник „Отец Паисий-1859“ – Самоков, „водопади” в Общинска библиотека „Паисий Хилендарски“ – Самоков, течове в Художествена галерия „Проф. Васил Захариев” в Самоков, течове и паднал окачен таван в Народно читалище „Иван Вазов-1871“ – Сопот, част от тавана на сцената в Народно читалище „Васил Левски-1861“ – Карлово, инциденти в Националната библиотека, и прочие, защото със сигурност още институции плачат със сълзи от строителни материали или топящ се сняг.
Ако направим един кратък преглед върху читалищните институции в Самоков и Сопот, например, нещата стоят горе-долу по следния начин.
За Самоков периода 1912-1919 година свързваме с построяване сградата на Читалището, а 23.12.1923г. с официално открития театрален салон. Декорацията на сградата, обявения конкурс, свързваме с 1925 година, а вече построената и приета с протокол сграда с 29.06.1929 година.
Реконструкцията на сградата на Читалище-паметник през 1957 година се оказва не достатъчно ефективна и не всички проблеми са решени. Следващият проект за ремонт, без да се наруши архитектурния и вид реконструкция на сградата, е направен през 1975, който също се оказва с незадоволителни резултати.
Следват в годините писма, молби, докладни и препратки от институция към институция. В момента институцията кандидатства с изготвен проект по Програма за развитие на селските райони, където е моментът да стискаме палци и да пожелаем да няма вече падащи парчета история насред самоковския площад.
За Сопот, знаем, че след опожаряването на града, тоест след 1877 година, създаденото през 1871 година Народно читалище носещо името „Братство“ бива наречено „Искра“, а след смъртта на Вазов приема неговото име. Там нещата днес можем да навържем с осъществения на покрива цялостен ремонт от 2009 година.
Цялостен ремонт, от направата на който радостта не е дълготрайна, тъй като постепенно започват течове, след които по реда на нещата „закърпвания“ на покривната част. И така до преди около месец, когато в следствие на снеготопенето се срути таванът в една от основните и най-ползвани зали за репетиции. Започна да тече вода и през осветителните тела. В други от залите за репетиции контактите са влажни. От електрическото табло хвърчат искри. По стените се лее вода. Зад сцената също тече. Завесите мухлясват. В читалищната библиотека е същото – мокро, влажно. Навсякъде е „артистично” мокро!
Имаше период на спрени репетиции, заради сигурността на самодейците. Сега очакваме. Очакваме или нови пречки, или разбиране, или помощ. Всички навсякъде очакваме нещо. Какво? Ще видим.
А, може би и каквото мнозинството явно правим най-добре /навсякъде/ – да гледаме безучастно. Не търсим промяната. Не се учим да помагаме. Не усещаме болката и водим за ръка до себе си гражданското безразличие в много от случаите. Но все пак има едни хора. Приятно луди, ако позволите така да се изразя, запазили своя Дон Кихот в сърцето, хора в точно тези институции, които вярват и се борят за идеята, за смисъла, за съществуването, за творчеството, за културата.
За хората на изкуството, обществениците, самодейците, творците културните институции са дом и храм, а изкуството е тяхната Библия. Може би и тук е подходящият момент да се запитаме, дали рухването е в сградите или в душите на хората, дали рухват тавани и стени, или рухват ценности и сърца, ще оставя всеки да прецени сам… Факт е обаче, че фонът на нашето днес не е изрисуван от прецизни художници, както и ние цветово често пъти не съвпадаме с него. За жалост!
Много още може да се пише. Много още може да се каже. Но ми се ще да замълчим. Да замълчим на листа с думите на Дорина към Дамис в „Тартюф” /Молиер/, защото ясно ни е казано „…от думи до дела по дълъг път се ходи.“
