Може би много от вас не знаят коя е Пепа Милушева. За тези, обаче, които се интересуват от зимни спортове, това име изобщо не е непознато. Пепа е скиорка, родом от село Говедарци, която преди години е имала много успешна кариера тук в България. Минала е през алпийските дисциплини, после през ориентирането и ски-бягането, като през ’94-та носи и световна титла за България по ски-ориентиране. От близо 20 години живее в Щатите, в градчето Крафтсбъри, където ръководи местния ски-клуб „Крафтсбъри нордик”. В България се връща само за месец, поради натоварената си програма и за щастие, ние от „Самоков 365”, успяхме да се срещнем с нея и да си поговорим за България, Америка и спорта.
Здравей, Пепа. Много се радвам, че успя да отделиш време за нас. Много ми се иска да те върна 20 години назад във времето и да ни споделиш за твоите успехи в спорта и естествено за световната титла по ски ориентиране през 1994г.?
Оооо, да световното беше през ’94-та … Ами наистина ще ме върнеш назад. Аз се състезавах до 1995г. , през 1994г. спечелих световната титла, като бях първа на дългата и четвърта на късата. Преди това не си спомням точно, но мисля, че на една или на две световни купи влизах в тройката. До зимата на ’95 се състезавах и след това приключих.
А в началото откъде тръгна и изобщо какви са първите ти спомени със ските?
Тръгнах тук от Говедарци. Бойка Кандиларова ни събра за една Купа България. Ние бяхме скиорчета, мисля, че беше ’80-та година и Купа България беше тук на Гюлечица. Кандиларова искаше да има местен отбор, тя живееше на Мальовица, събра деца от Говедарци, от които половината бяхме ски-бягане, другата половина алпийци. Така започнахме и с ориентиране малко да се занимаваме и след това продължихме зимата със ските. Впрочем тогава ходихме и за първи път на ски ориентиране. Също сега си спомням, че през ’82-ра отидох в Техникума и тогава от Централния комитет на спорта ми позволяваха зимата да пътувам по състезания. Пътувах си с учебниците и след това наваксвах. През ’85-та влязох във ВИФ, бях на индивидуален план и повечето време тренирах.
Първото ти световно кога беше?
Първото ми световно беше през ’84-та година и бях само на 16 години. В този момент имаше смяна на поколенията, имаше контролно и аз се класирах. Спомням си, че световното беше в Италия и тогава всъщност започнах. След това вече с националния отбор започнах да пътувам навсякъде.
А това през 94’-та къде беше?
Световното през 94’-та също беше в Италия. Точно 10 години след първото ми такова.
Аз знам, обаче, че по време на едно от състезанията ти, си имала бас с един от треньорите. Ще ни разкажеш ли повече за това и за световното през ’94-та ли става на въпрос? За брадата?
За това писаха някъде, но не е за световното през ’94-та. Става въпрос за световното в България през ’86-та, когато аз станах четвърта и след това на щафетата станахме трети с жените, те май за първи път спечелиха медал тогава. Тогава Жоро Жълтов си обръсна брадата, защото каза, че ако спечелим медал, ще го направи.
И след тези големи успехи какво те накара да си тръгнеш от България и да се установиш в Америка?
Ами в интерес на истината аз не отидох с мисълта да остана да живея там. Просто имах нужда от малка почивка от всичко случващо се в България. Имах и малък личен проблем с треньорите и исках за малко да се махна. Естествено, когато отидох в Америка не беше лесно – не говорех идеално езика, а и все пак не познавах толкова много хора. За щастие, имах приятели, при които останах за малко, но един ден по време на престоя ми с мен се свързаха родителите на сегашните ми олимпийки Айда и Хана. Трябваше им човек да им помага в центъра в Крафтсбъри и аз останах. Те бяха много добре настроени, помогнаха ми и за мен беше лесно да си оправя документите – изкарах си работна виза и останах там лятото. Центърът има гребна програма и лятото се занимавах с гребането. През това време родители разбраха коя съм и няколко от тях се организираха да направим клуб и да се занимавам с децата им за ски-бягане. И това стана през 1997г. лятото, а през есента същата година сформирахме „Крафтсбъри нордик ски клуб” , който всъщност се състоеше от 3-4 семейства с децата си и от тези семейства три деца ходиха сега на олимпиадата.
Лесно ли беше да развиеш клуба за ски-бягане?
В началото през ’97-ма се занимавах със ски-бягане, но по-скоро като хоби. Въпреки че клубът носеше името на центъра, той беше отделно и аз работех към центъра, за да се издържам. Но клубът за ски-бягане почна да се поразраства и някъде към 2002 родителите започнаха да ми плащат. Първите години го правех за кеф с децата, след това вече те регистрираха клуба и започнах да получавам пари от това, но основно си работех с центъра и гребната програма. Децата станаха много добри, те израснаха като юноши и аз започнах да пътувам с младежкия отбор и с треньорите на “New England” и всъщност постепенно нещата започнаха да се развиват. През 1999г. центърът беше купен от собствениците на „Консепту”, които го превърнаха в организация с идеална цел. Тогава сформирахме професионалния отбор и аз се махнах от гребането, като поех изцяло ски програмата. Всъщност сега съм директор на спортната програма за ски-бягането към центъра, а от две години започнахме и да развиваме гребането за високо спортно майсторство.
Като спомена олимпиадата, искам да те попитам за Сочи. Вие взехте ли медал?
Медали не взехме, американците не успяха, просто нямаха късмет. На моменти беше сложно и с височината, и със ските, обаче ски-бягането в момента в Щатите е много добро, особено при жените. Биатлонът, например, не е толкова развит, ние тук сме едно от местата, където го развиваме. Две от момичетата, които участваха там, Сюзън Дънкли, която е най-добрата американка, тя преди месец стана трета за световна купа и Хена Драйзиакър. И двете са мои дечица, с които започнах през ’97-ма и са от клуба, но през зимата повечето време пътуват с биатлона.
Квалификацията беше ли тежка?
Сюзън се класира още през 2012 година, за Айда разбрахме, че се е класирала декември, а за Хена по същия начин. Проблемът беше, че нямаше достатъчно акредитации за личните треньори, обаче, аз познавам момчето, което се състезава за Бермуда и го попитах дали иска да ходи на олимпиада да се класира. Той се съгласи, дойде в Европа да се класира за тях. Аз само по този начин можех да взема акредитация и да бъда с моите момичета. Разбира се, помогнах му в Сочи с намазването на ските, но по-важното беше, че бях с тях.
С българската делегация видя ли се там?
Да, с всичките се видях, всъщност, още на откриването. Аз ги познавам и треньорите на ски-бягането, и на биатлона. Само със Сани Жекова се запознах там, все пак тя е много по – малка.
Когато се разбра, че оставаш в Америка и няма да се връщаш в България, какво почувства?
Да ти кажа при мен нямаше драматичен момент. Извадих си документите и почнах да работя. В началото се прибирах доста често тук, поне 3-4 месеца си бях в България, защото работех лятото, а след това имахме почивка. Сега, обаче се връщам само за един месец годишно, защото само тогава имам повече свободно време. Просто в момента съм доста заета. В началото ми беше много мъчно постоянно. Много трудно свикваш, където и да отидеш. С времето се свиква, но като цяло беше трудно. Да, нямах проблем да общувам с хората, но си ми беше мъчно за вкъщи. Обаче, като станеш зает, животът те завърта и нямаш време да мислиш. България си остава България. Тя е моята родина, тук е семейството ми, тук имам приятели. И винаги с гордост съм казвала откъде съм.
Когато отиде там, от българската страна не поискаха ли да си те върнат обратно ?
Ами поискаха. Даже си спомням как ми бяха пратили един имейл към 2000г. с въпроса дали искам да се състезавам пак, ама нямаше какво да ме питат. Аз вече си бях отишла и не можеха да ме върнат. Още поддържах отношения с всички от федерацията. Знаех какво е положението, аз и сега следя българските спортисти.
Според теб на какво ниво са?
В ски-ориентирането са много добре. Например Станимир Беломъжев – Тачо много добре бяга, момчето е страхотно. Той в последните години започна да се издига и заедно с баща му успяха да се наложат, но наистина е страхотно дете. Също мога да спомена името на Антония Буркова, която се състезава в ски-бягането, отиде на Европейското и там с Тачо станаха втори. В ски-бягането има и едно момченце от Самоков – Веско. Отдавна го познавам и следя как се развива. Като пътуваме по Европа, го виждам. Просто мога да обобщя, че българският зимен спорт нямаше късмет през годините. Е, с малки изключения, но това са единици.
Проблемът според теб единствено финансов ли е или има и друго?
Ами, според мен не е само финансов. Според мен проблемите са доста и структурата на спорта, и образованието на кадрите. Всичко трябва да се промени и да стане на доста по-различно ниво, за да има някакви успехи.
Когато ти си била състезател, е било по-добре, така ли ?
Според мен всичко беше много по-добре. Като си спомням аз как съм тренирала и колко се промениха нещата – като методика и изисквания, си мисля, че българите изостават като организация и изграждането на отделните структури. Едно време ние си имахме клубове, национални отбори, подготвителни отбори, просто самата структура беше изградена много по добре. Сега няма конкуренция, парите се хвърлят на вятъра и децата губят желанието да се състезават, а треньорите се отказват от работата си.
Какво мислиш за идеята на няколко човека от Говедарци да те направят почетен гражданин на Самоков ?
Според мен това е излишно. Не виждам смисъл в това, след толкова години извън България, да ставам почетен гражданин на каквото и да е. Аз не живея тук и според мен някой, който в момента живее в града повече заслужава да бъде удостоен с това название. Много благодаря за това, че все още споменават моето постижение и имат уважение към него, но да ставам почетен гражданин, за мен не е логично.
И за финал какви са плановете ти за бъдещето? Ще се върнеш ли е България за постоянно?
Не мога да кажа от сега. В момента съм супер заета в Щатите. Работя това, което работя през последните 15 години. Центърът се развива много добре и отборът също, а от две години доста сериозно взех да развивам отделните нива, които са ми поверени. Работим много усърдно за изграждането на добри спортисти, шефовете ми са страхотни и много поддържат спорта. За сега това е животът ми. Програма, която започнах за мен е като рожба и колкото и да болея за спорта, в момента на България, децата в Америка са мои деца, аз съм ги отгледала и това е положението. На мен това ми е работата и там е животът ми в момента. Дали ще се върна – не знам. Аз винаги ще се връщам в България, това никога няма да се промени, но дали ще е за постоянно, какво ще е, като спра да работя, не мога да кажа. В момента имам два свята и имам две места, на които да живея. Аз винаги ще съм си българка, независимо къде ще живея, но в момента в Америка е животът ми.
