Патрик Смитьойс е холандски предприемач, който вече с години живее в България и за когото страната ни се е превърнала в негова втора родина. Всеки негов ден е изпълнен с мисли и дела, които да направят това райско кътче към земята едно по-добро място за живеене. Типично по донкихотовски не пести сили и енергия по пътя към тази цел, а борбата с вятърните мелници е непрекъсната. Неговата Фондация “Кю” (Q) финансира изграждането на училища за бъдещи ИТ специалисти. Първата класна стая в рамките на проекта “Прозорци към света” е в Самоков, а преминалите безплатно обучение младежи са близо 300. Разказвали сме ви за това иновативно начинание във времето, когато то все още набираше скорост.
Отделно от интересите си в сферата на образованието, Патрик се занимава с природозащитни каузи. Една от тях е за възстановяване на делата на р. Искър близо до София върху частен терен закупен навремето с идеята да послужи за изграждането на ваканционен комплекс. Патрик се заема със съхраняването и възстановяването на мястото, което иска да превърне в природен резерват и детски лагер. Последната идея на Патрик е изработването на серия от документални филми на английски за различни проблеми и каузи в България, които да станат обществено достояние и да се потърсят варианти за разрешаването им. Той беше и едно от главните действащи лица около казуса с Регионалната система за управление на отпадъците.
Какво от нашенската си, българска действителност прави най-силно впечатление на човек, който тепърва трябва да се сблъска с тях и да разбира „от къде изгрява слънцето по нашите географски ширини”? Със сигурност и в най-дългия и тъмен тунел има лъч светлина. Какви са европейските и цивилизовани начини за разрешаване на проблемите? Вижте още една гледна точка.
Патрик, как се озова в България и с какво свързваше страната ни преди да дойдеш тук?
Дойдох тук по работа и останах по любов. Преди много години съм работил в текстилния занаят, но в един момент китайците завзеха пазарите и разбрах, че няма абсолютно никакъв смисъл да продължавам. Започнах да се занимавам с други неща, най-вече със строителство. Доведох инвеститори тук в България. От 2-3 години съм се посветил на благотворителност. До идването ми в България не бях чувал абсолютно нищо за страната. Даже не знаех, че такава държава съществува и това между другото е при повечето западняци. Нищо не се знае за това красиво кътче на земята и за мен това е доста жалко. Няма никаква реклама по отношение на туризма и почти нищо не правим, за да популяризираме България като дестинация.
Кои са най-съществените прилики и разлики в сравнение с живота в Холандия, които могат да се начертаят?
Това е все едно да се каже какви са приликите и разликите между София и Пекин. Нещата са толкова различни, че няма база за сравнение. Не е задължително да е непременно със знак плюс или минус, но определено е различно. Най-вече разбирането на хората. Българите до такава степен са се отчаяли… от средата, в която живеят, въобще от цялата обстановка и са загубили волята да се борят. В Холандия е точно обратното. Колкото по-зле стават нещата, хората повече са готови да се борят, дори и срещу системата.
Четох материали за теб, в които колеги-журналисти те оприличават на летящия холандец. Аз лично бих го употребила по повод многобройните инициативи, в които се включваш…Чувстваш ли се по този начин и коректно ли е подобно сравнение?
Холандците не се обвързват много с родната им земя. Пътуват и се чувстват добре навсякъде. В това по-скоро се крие смисълът на летящия холандец. Иначе да-опитвам се да помагам и инициирам разни проекти, но всичко е много трудно. Това, което ми направи впечатление е по повод училището в Самоков, което открихме. В началото имаше доста желаещи и когато започне става по-трудно хората се отказват. Какво и да направиш, дори без пари да е, все е трудно.
И все пак…За периода, който си в Самоков се вписваш изключително активно в обществения живот на града. От къде черпиш сили и енергия? Какво те провокира и амбицира?
Ние с моето семейство сме решили да живеем тук. И най-истинският смисъл да живееш в някаква демокрация и да имаш свобода е да се опитваш да променяш средата, ако тя не ти харесва. И при положение, че има много неща, които куцат се включвам активно. Опитвам се да вкарам нещата в релси за моите две дъщерички, които са българчета. Участвам когато и където смятам, че моето присъствие или действие имат добавена стойност. Ако знам предварително, че няма никакъв смисъл не се включвам.
Разкажи ни малко повече за проектите, по които работиш?
Компютърното училище „Прозорец към света” в Самоков е едното. Преди няколко месеца решихме да пробваме на още едно място, за да съм сигурен дали този сравнителен неуспех в Самоков се дължи на местоположението на самото училище или говорим за някаква народна черта. Търсим активно и до края на следващата седмица ще сме подписали договор за още едно място в България, където да направим втори опит с компютърно училище. Друг проект , по който работя са филми на всякакви теми – имаше такива за сметището. Сега сме готови с една поредица за горите. Продължаваме с образованието в България, което в някои аспекти е пълна трагедия. Младите хора бягат от България. По този повод в момента правим един филм. Набираме желаещи за един обстоен репортаж за живота извън родината. Има големи български общества в чужбина и искаме да разкрием какво работят там, как се чувстват и най-вече при какви условия тези хора биха се върнали обратно. За мен подобна политика и поведение са тиха евтаназия на цял един народ.
С какво друго се занимавате и продължавате ли да кроите планове?
Преди време направих една фондация, защото нещата, с които сме се захванали изискват доста средства. Аз самият съм помогнал и съм дал каквото съм могъл. За радост имам доста заможни партньори и приятели в Холандия и се надявам те да ми помагат в моята кауза. Когато във фондацията има достатъчно средства ще се включим в други благотворителни инициативи. Например, имам желание да довърша този проект на язовира. Настоявам да бъдат възстановени влажните зони, защото там има уникално разнообразие от флора и фауна – черен щъркел, видри, чапли и птици, които никъде другаде няма да ги видите. Много ми се иска на това място да направим един голям детски лагер, където не само децата от България да пребивават седмица, две, три и да учат сред красивата природа. Желанието ми е да има и техни връстници от чужбина. В началото стана дума, че нищо не се знае за България и с това трябва да се започне. Да привлечем свестни, млади хора с идеи и желание да правят нещо.
Компютърното училище „Прозорец към света” дава ли плодове и успя ли да постигне очакваните от теб резултати?
Не. Действително, имаше няколко младежи, които завършиха курса и в момента биха започнали някаква работа, макар на много начална позиция. Поне в 30-40 човека да провокираме интерес и те да продължат с някакво учене в София в сферата на IT би било успех. Ние сме образовали поне 200 пенсионери с някаква начална компютърна грамотност. Тези хора сега могат свободно да комуникират с техните внуци в чужбина чрез скайп и фейсбук. От гледна точка на това дали има хора, които са щастливи от това, че са били на това училище – да, със сигурност има, но това, на което аз се надявах – да обучаваме примерно едни силни кадри като програмисти – засега не се е случило. И установявам, че младите хора първо не знаят какво искат и второ – когато видят малко зор и напрежение се отказват, но това не е само в България, а целия свят.
Чувствате ли удовлетворени от това, което сте постигнали?
Първоначалната цел не сме я реализирали. Поне двеста човека преминаха обучение за т.нар. офис програми. Видях, че много млади майки-ромки проявиха интерес и участваха в това нещо. По някакъв начин им отваряме очите и усетих по тях голяма степен на благодарност. Имам чувството, че на тези хора сме им помогнали много и те бяха най-сериозните курсисти – идваха навреме, учеха си уроците. Най-несериозни са младите, за съжаление.
Имаше доста активна гражданска позиция по отношение на новоизграденото депо за отпадъци? Защо не беше чут народния глас, този на хората от Драгушиново?
За мен нещата са много лесни – ако виждам, че нещо не върви си стягам куфарите и си тръгвам. Имам къща в Холандия, мога да живея и във Франция. Избирам, където искам и съм най-малко потърпевш от случващото се. Жал ми е обаче, че България е толкова красива страна и правим всичко възможно да я съсипем. По отношение на депото ясно е, че всичко е поръчано, платено и нагласено.
Да очакваме ли в бъдеще разширяване на дейността в някаква бизнес насоченост?
Когато стана това на язовира, моите партньори тотално вдигнаха ръце. Те даже вече не искат да знаят, че България съществува. Дотам им е писнало. Ако това с лагера стане, там ще пребивават 1000 деца и работят поне 300-400 човека, самоковци. Нашият резерват живее благодарение на една малка вадка, която се отклонява на „Мечката” , а точно там един господин – Русев е измислил да прави ВЕЦ и по този начин ще затапи вадата. Ние да нямаме вода и съответно всичко да умре. Делото беше гледано във Върховен административен съд. Ще видим какво ще се случи. Дано не спечели.
Не ти ли липсват понякога холандските лалета и предишният ти живот?
Това са служебни неща. Влагаш душа и сърце в един проект и ако не стане боли. Не съжалявам, за решението, което взех защото съм сигурен, че съдбата ме е изпратила тук с определена цел. Аз съм гражданин на света и навсякъде бих се чувствал добре.
Ако трябва да опишеш Самоков с няколко думи, кои ще бъдат те?
Самоков е едно средностатистическо градче от провинциален характер в България, въпреки че е на 50 км. от София. Със същите проблеми като навсякъде – безнадеждност, корумпирана администрация, но с изключителна красота и потенциал. Добри и лоши хора. Това, на което се разчита изключително много – ски туризма няма как да стане. Времето не го позволява. Усилията трябва да бъдат насочени към съвсем друг вид туризъм, но трябва да има съответните предпоставки за това. Ако един ден кметът има нужда от съветник, въпреки че няма да покани точно мен, мога да му кажа как ги виждам нещата.
Кои са нещата, които ти вдъхват увереност и оптимизъм да продължиш напред по пътя, който си поел?
Много пътувам. Всеки ден съм някъде и всеки ден намирам някакви фантастични хора – с чиста визия, които се борят и биха могли да нахъсат цял един народ. Докато тях ги има, моята надежда не умира. Ако един ден това стане, значи тогава е дошъл моментът за куфарите и самолета за Холандия.
One Comment