Злободневно

Паметници на труда

pametnik na trudaЗоя Станкова

На някой минало ли му е през ума, че можем спокойно да „лепнем етикет” на определен брой сгради в града ни, а защо пък да се ограничаваме само с нашата територия – „Паметник на труда”!?

Млад човек,с неясни мисли над настоящето. Мисли за бъдещето, изградени над неговата фантазия. Мисли в миналото, поставени до разказаното му от по възрастни хора… И в един момент си даваш сметка, че това, което е обект на мисълта ти се губи някъде в пространството. Неговата същност е там и не съвсем.

Интересно е развитието на обществото. В някои отношения градира към просперитет, в други е до безобразие упадъчно. И все пак, като че ли най-точно голяма част от ситуациите се описват с думата деградация. Деградират материалностите в света, който ние сме напаснали към себе си, наместо той да намества нас. Деградират материалните и ценностни устои на индивида.

Защо пиша това? Огледайте се. Да, градът ни придобива все по-примамлива визия. Красиво е! Родното е най-ценно! Обаче, замисляли ли сме се достатъчно над това, че обвивката и вътрешността са две същности от едно цяло, които са коренно различни? Може би не, а може би да.

Колко хора вървят по улиците като парченца от друг пъзел, които са се изгубили и няма да паснат никъде.

Целият мой замисъл дойде от това, че минаваме всекидневно покрай не малко рушащи се, пустеещи или с една-две светещи стаи сгради. Сгради, които са били заводи, предприятия и в тях са кипяли работа и живот. Хората са имали всеки своето малко място, където е полезен и взаимността – работа в полза на цялостта на дадено обещество, на дадена група хора и съответна отплата за нея, е била малко или много алтернатива. Знаеш, че си някъде, знаеш кое е твоето „цяло”, знаеш какво, защо и как го правиш.

Какво имаме днес? Останки. Всъщност, колко ли животи, блянове, идеи и каквото още се сети човек, че дори и животи, са останали зад затворените врати на не малко заводи и предприятия.

… Да се замислим, нашите баби и дядовци са вграждали частици от себе си, за да има нещо за бъдещето. А ние слагаме железни катинари, бутаме основите, гасим светлината от тяхното някога настояще и тук логично идва въпросът, след като гасим светлина, която е запалена от свещите на миналия век, ще успеем ли да си запалим нова? Не винаги модерното води до успехи. Не винаги нивото гарантира сигурност.

И ето, че един ден, в така наречения „модерен” 21 век, остават само паметници… Паметници на труда! Трудът на миналото е разкъсан на прашинки , попили във вятъра. Трудът на настоящето е откъсъчен, ограничен. А трудът в бъдещето е с голяма въпросителна. Но едно е сигурно, паметници има и ще има!

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close