Малко кокетно магазинче – за конци, прежди, гоблени и кинкалерия е сгушено зад сергиите на пазара. Съществува от 1998 г. и макар да си няма име, всеки го знае. Минеш ли покрай него мислено се връщаш в детството, макар и в леко осъвременен вариант. Неусетно изплуват спомени когато пламъците на огъня весело играят в огнището и създават неповторим уют. Чак ти се иска нощта да свършва. Към това време ни връща Албена Николова със своя магазин и нещата, които сама изработва. Извървява доста дълъг път в търсене на най-добрата професионална реализация. Така идва моментът, в който решава да превърне любимото си занимание – изработката на гоблени в успешен бизнес. Истинско доказателство, че човек не може да избяга от своята същност. Каква е цената? Потърсихме отговора от първо лице.
Спомняте ли си началото, първите стъпки около създаването на магазина?
Работех сезонно на Боровец, но напуснах и реших, че трябва да се занимавам със собствен бизнес. Имаше едно свободно помещение към Общината и го наех. Беше малко, с площ от 6 кв.м и така тръгнахме. Аз самата шия гоблени и се занимавам с тях от доста време като хоби. Без да искам това се превърна в моя работа. Началото се оказа доста трудно, защото на хората не им е понятно, но след това всичко си дойде на мястото. Като настъпи кризата, започнах да внасям и други неща, защото пазарът го изискваше – игли за плетене, прежди, икони, картини и какво ли още не. Всичко, за което хората питаха и се интересуваха. Сега вече знаят магазина, лошото е, че сме малко зад сергиите и няма добра видимост. С две думи – трудно е, но се борим.
В много сфери най-добрата реклама е от човек на човек. Вие на какво мнение сте?
Така е. Посещават ни хора от Дупница, от София, Щъркелово гнездо, Татарски брод. Имам няколко клиентки от Пловдив, които идват всяка година, от Монтана, от Варна. Дори и такива, които са дошли на почивка в Боровец и решават да си купят гоблен. Харесват им комплектовките и си избират – по-евтини или по-скъпи, в зависимост от това, което им допада.
Какви хора ви търсят?
От най-младите до най-възрастните. Има много момичета, които в момента се учат да шият и плетат. Много е добре това, че в училищата, особено в ОУ „Христо Максимов”, има невероятни учители, която ги учат на всичко. И за момичетата, и за момчетата е важно да са самостоятелни – да могат да си зашият едно копче, да плетат, да шият зад игла. Хубаво е, че има много млади хора, които в момента се занимават с ръчен труд, неща, които сами си измислят и в които влагат творчество. Вместо да стоят пред компютрите правят нещо полезно, което развива въображението и уменията им.
Как успявате да се разширявате на фона на ширещата се криза?
Много трудно, със заеми. Лихвите са убийствени, но иначе няма как. За да види клиентът какво се предлага в един магазин, помещението задължително трябва да е малко по-широко и всичко да е изложено. Днес може нищо да не купи, но като разгледа, следващият път идва и си купува.
Чувствате ли се като човек, който е сбъднал детската си мечта?
Детска е силно казано. Като малка исках да стана лекарка или певица, но и двете не се осъществиха. Може би не е било случайно. Дядо ми е от род на художници. Негов вуйчо е Георги Белстойнев. Единственият човек от нашия род, който можеше да рисува и се захвана да рисува беше дъщерята на Георги Белстойнев. Аз не можах да се науча да рисувам хубаво, но пък затова рисувам с иглата. Явно е заложено някъде вътре в мен.
Има ли някакви допирни точки между двете неща?
Абсолютно. Обикновено гоблените се правят по картини на известни художници. Колкото време той я е рисувал, не по-малко време е необходимо за самата изработка. Зависи от големината на гоблена, но се изисква много работа, минимум два-три месеца. Преди години съм била в Съюза, бившия Ленинград. В Ермитажа има гоблени със случки от живота на Петър I или Екатерина, които са направени от вълнени конци. Изработвани са от поне 5-6 жени едновременно. Те са с грамадни размери и имат много голяма стойност – историческа и финансова.
Когато човек създава нещо влага и частица от себе си…
Човек седне ли да шие, се пренася на друго място, забравя всички останали неща и проблеми, за да може да следиш къде отиваш, какво ще излезе, какво изображение, каква картинка. Действа много успокояващо и единственото, което се изисква са сръчни ръце, за да измайсториш от нищо нещо.
С какви материали работите?
Фирмите са основно български. Нещата, за които няма производство се внасят от чужбина. Има доста френски, немски изделия. Конците са италиански, унгарски. За съжаление, откакто предприятията фалираха нямаме нищо българско. Дори и панамата, която предлагаме и която трябва да бъде наша, се внася от Индия, от Китай, защото няма производство на памук.
Битува мнението, че българското е по-качествено. Преди преждите са се оцветявали с естествени багрила. Сега как е?
Има много качествени, но и много скъпи неща. Нашето си е наше. Работила съм в текстилното производство и знам за какво става въпрос. Жалко е, че сега много от фирмите ги няма на нашия пазар. Няма ги Габрово с хубавите вълнени прежди, които се правеха, Кюстендил внасят изцяло преждата от Турция, „Рилски лен” е на изживяване.
Когато човек направи или облече нещо уникално става ли по-различен?
Да, разбира се. Не е като това, което се купува от магазина и е серийно производство. Той е вложил своята фантазия в изработването на каквото и да било – пано, шалче, блуза, жилетка. Едно копче да е по-различно, нещата са по-хубави и лични – казваш ето това е уникално, това бутиково.
Традициите живи ли са и оценяват ли българите красотата?
Хората започват да си правят разни неща. Например мартеници – предпочитат да си усукат бял и червен конец, да не е готов шерит. Да измайсторят нещо с мъниста, прежда, да си е тяхно. На децата също им е интересно. Има много материали, които се предлагат за изработването на мартениците. Аз също ги предлагам. Идват и на място решават – ще си направим мартеничка с тези конци и една паричка за късмет, с българското знаме, с естествена вълна, което е уникално. Има много хубави ръчно изработени мартеници – с памучни конци, с вълнени конци и са индивидуални за всеки. През последните една-две години се правят много носии в селата, което е пак възвръщане на традициите. Жените от всяко едно читалище идват, купуват си материалите и правят литаци. След това ходят пеят по фестивали, вземат първи награди, показват се, снимат ги и това е добре дошло за града ни. Преди беше всичко замряло сега има движение, има живот.
Обмисляли ли сте вариант за някаква експозиция, на която да бъдат показани ръчно изработени неща?
Замисляла съм се, но имам нужда малко от подкрепа. За да се направи една хубава, голяма изложба, се изискват доста усилия. Мога да направя и самостоятелна, но няма да е лошо да е комбинирана – с жени, които могат и обичат да шият и плетат. Мисля, че Сарафската къща ще бъде подходяща за тази цел – битово и удобно помещение.
Повечето занаяти са на доизживяване….
А не трябва. Трябва да бъдат възобновени. Не за нещо друго, а за да се види откъде сме тръгнали. Да има поне една улица на занаятите, както е в другите градове. Когато човек дойде в нашия град да отиде и види – какво прави медникаря, дърворезбаря, шивача и да може да си купи нещо за спомен. По този начин могат да се привличат и туристи, но трябва малко помощ от страна на туроператорите, екскурзоводите, които да насочват хората. В хотел „Ела” се опитват да направят нещо, но там се събират занаятчии от цялата страна. Трябва да се набляга на местното, българското. Има много майстори, които заслужават да бъдат показани пред туристите. Събота и неделя идват много автобуси с хора от различни краища на България. Доскоро нямаше откъде да си купят дори един магнит. Сега вече продаваме и магнити с изгледи от Самоков, Белчин, хотел „Арена”, които могат да си вземат за спомен.
