ОбществоРегионалниСамоков
Откровения и чиста обич прозират в новата стихосбирка на Любомир Борисов

Aнна Манова
Поезията е самотно занимание. Тя е единение на пишещия с цялата палитра от чувства и емоции, мечти и въжделения, спомени и нови надежди. Тя е необятен свят – желание да „облечеш” в премяната на думите всичко онова, което бушува вътре в теб. Едновременно дълбоко интимно, но и често общочовешко.
Поезията е споделяне. Тя е мигновен печат на душата върху белия лист. Може стихията на чувствата да те стигне някъде на Искъра, ей така – да напишеш нещо кратко, набързо на смачкан лист. С посвещение. И да го прибереш в джоба си. Но на него да „лежи” цялата ти душа. Така написано, че от него да прозират личните откровения на автора, това което го вълнува, тревожи и усмихва.
Такава е новата книга „Риломанастирска кула“ на самоковския автор Любомир Борисов – стихове като вричане в обич. Често са написани сред природата, а авторът „прегърнал” под ръка вдъхновението е взрял поглед в планината. И хванал химикала й се обяснява в обич… Милва я с думи, погалва я леко по заснежения връх, открива там някъде тиха любов – две красиви птици и гнездо в скалите. Това е неговата Рила! Вдишва я, копнее я, преживява я, споделя я с листа, посвещава й стих след стих. И сърцето му плаче от радост, когато е близо до нея. А вечното му желание е някой да му налее „във сребърна чаша синьото на планината” или да се оглежда в „синьо – зелените очи езера”. И няма насищане на „необуздана хубост, наречена Рила”. Планината пулсира във вените му, тя е неговата вечна спътница, довереница, приятелка. С такава безрезервна възхита гледа на природата и всяко нейно създание. Тя за него е цяла поезия. Там намира своето истинско вдъхновение. Онзи гъдел и подтик да хванеш и да излееш всичко натрупано вътре в теб.
Но на белия лист не е само любовта към планината и природата, на него заслужено място намират семейството, любимата дъщеря, внуци и правнук. Присъства също и преклонението пред българските герои и многовековна история. Стиховете на Борисов са една истинска изповед, в чиста форма – без фалш, но с малко носталгия. Откровени, понякога дори с доза тъга, която те сграбчва за гърлото. Навъртял 80 плюс той е старейшината в своето семейство и не само с фотоапарат в ръка, но и с химикал документира всяко чувство, всеки миг, всеки спомен и надежда. Част от написаното посвещава на любимата си дъщеря Диана, тя е неговият личен Еверест. Там се нареждат внуци и правнуци.
Любомир Борисов е „скъперник” на думи в живота, но сговорчиво „приказва” с листа, с него споделя обич към семейство, природа, планина, история. Това е неговото житейско призвание.
И той го намира… там под самия връх на личния си Еверест, когато обърнеш поредния лист и откриеш, че имаш още вдъхновение, още любов към природата и своята Рила, към любимите хора и че има още какво да напишеш!