Често се вайкаме и кършим ръце за наследството, което ще завещаем на бъдещите поколения. Не е тайна, че във финансово отношение не бихме могли да им предложим кой знае какво, но пък културното и историческото наследство на страната ни, винаги е било повод за гордост. Старите сгради и архитектурни забележителности са следите на миналото, пренесени в наши дни. За съжаление повечето от тях се намират в окаяно състояние. Причините са комплексни и определено не са еднозначни. Всеки ден времето, динамиката и още външни и вътрешни фактори убиват по малко от историята ни, от духовността ни. Заравят все по-дълбоко идентичността ни и в замяна остават само разруха, спомени и разкази – всичко това в минало време.
Като пример могат да се посочат училищата в селата, които от център на просветата са се превърнали в свърталища на вандали, пияници и наркомани. Голяма част от базите са включени в списъка на общинските обекти за приватизация, но реален инвеститорски интерес към тях липсва. Така някогашните школа, в които е кипял живот продължават да се рушат почти ежеминутно. Всички те, с изключение на две-три, са замръкнали завинаги и в тях никога повече няма да бие звънец. Последният пример за затворено селско училище е от Бели Искър. Не е изключено то и останалите сгради в определен момент да последват съдбата на предприятията, които затвориха завинаги врати и за съвсем кратко време бяха сравнени със земята. Оказва се, че във време на абсолютна бездуховност ние заглушаваме училищните звънци и занижаваме все повече раждаемостта. Загубили сме смисъла от това да бъдем. Бъдещето става все по-неясно, още повече щом училището или детската градина отсъстват от него.
Същото е положението и с някогашните работещи на пълни обороти фабрики и старите къщи, част от културното наследство на всеки град. Днес от тях са останали пожълтелите снимки и стърчащите отвсякъде железа. Който каквото е могъл, е взел-тухли, керемиди, стъкла… Почти по всяко време можете да видите някой бездомен да взима последните останки от вече разрушеното. Останали са само стени и една празнота. Грозна гледка. Освен това те за се превърнали в обществени тоалетни. Занемарени до крайност. Даже страховити. Инстинктивно потреперваш, минавайки покрай тях. Забулени са в храсти, треви и мръсотия. Това са дремещи язви в града ни. Две от тях бяха „излекувани” и успешно заминаха в миналото, а именно сградата срещу ОУ „Митр. Авк. Велешки” и тази при кафе „Мишел”. Няколко месеца след тяхното тотално заличаване никой вече не може да повярва, че толкова време сме ги търпели така. Освен всичко друго са опасни за преминаващите в близост, защото се саморазрушават пред очите ни. Всичко това е една тъжна метафора на живота, чието название е преходност.
Оказва се, че изчезне ли живецът от един дом, децата от едно училище, хората от едно предприятие времето започва да се рони по стените. А разрухата е неизбежна… Остават единствено спомените от миналото, превъплътени в стари соцлозунги и портрети на някогашни лидери.
Тези сгради се превръщат в поредните призрачни обекти, заличени от картата на историята. И един ден ще си спомняме за тях единствено от снимките.
