Огнян Белстойнев – изп.директор на завод „Мусала” „Батерията е сърцето на всяко изделие”

Анелия Балабанова

Ехо, от близкото минало и неизбежното настояще, може да откриете в завод „Мусала”. Историята и ежедневните предизвикателства са преплетени в здрава, неразривна връзка и оставят трайна следа в дейността на предприятието. Днес то не прави изключение от повечето работещи дружества, които водят постоянни и ожесточени битки за оцеляване. Вече 50 години „Мусала” е на индустриалната карта и през цялото това време заводът успява да устои на политическите и икономически трусове. Те намират силен обществен отзвук, какво остава за едно предприятие. Няма начин да останеш встрани от вятъра на промяната. И все пак… Когато не ти е все тая дали заводът, в който е преминал животът ти, ще продължи да съществува, приемаш това като своя лична кауза, интересуваш се изначално за съдбата на работниците и не на последно място искаш да оставиш нещо след себе си, намираш и варианти. Каква е цената? Пълен напред или обратен завой ще направят работещите самоковски предприятия? Отговор на тези и други въпроси дава Огнян Белстойнев. Той е от онази особена порода хора, които твърдят, че обичат работата си и своя роден град. Това личи от километри. В един емоционален и доста искрен разговор, изпълнителният директор на „Мусала”представя нещата такива, каквито са – без розови очила и грам преувеличение. Убедете се сами.

Г-н Белстойнев, какво е усещането да седиш на най-високия стол в завод като „Мусала”?

Заводът съществува от 1961 г. Трябваше преди три години да честваме 50 години, но нямахме възможност, защото всичко опира до финансови средства. През цялото това време се опитвахме да оцелеем в пазарната ниша, която все повече и повече се стеснява. Една от причините е, че производството на завода е специфично – правим батерии за специалното производство – армията, МВР и изделия за военните. По линията на Варшавския договор бяхме специализирани в производството на батерии за радиостанции, за смутители. Тези пазари постепенно замряха. Заводът произвеждаше 5-6 изделия по руски лиценз, които бяха директно за експорт. Направихме собствена разработка на батерии за самолети и с въпросната авиационна батерия за комплектоване на самолети МИГ, заводът получи златен медал на Пловдивския технически панаир. През силните си години – 80-те и 90-те, завод „Мусала”работеше с 1000 души персонал. Това основно бяха млади хора, които се трудеха и вземаха добри заплати. С две думи – заводът имаше голяма перспектива. За съжаление, не можа да се осъществи най-важното…През 1985-1986 г. имаше потребност на специални батерии. Бяха проучени няколко фирми – израелската „Тадирам”, френската „Сафт”, германската „Варта” и американската „Маратон”. Беше подписан договор, но мога да кажа, че „доброжелатели” попречиха този лиценз да бъде осъществен. Ако заводът беше внедрил този лиценз, сега нещата щяха да бъдат по-добри и на едно по-високо технологично ниво. Силата на завода в момента са изделията, които могат да се правят или с други думи казано ноу-хау-то. Визирам различните видове електрохимични източници на ток – никел-кадмиеви, сребърно-цинкови, цинково-въздушни, литиеви, водоактивирани. Това са системи, които не се правят никъде на друго място в България. Ние разработвахме някои изделия, съвместно с институти в БАН -Централната лаборатория по електрохимически източници на ток, сегашният Институт по електрохимия и енергийни системи. Малко фирми по това време правеха литиеви и въздушно-цинкови елементи, които бяха предназначени основно за комплектоване на специална продукция и за износ. Цинково-въздушните елементи се произвеждаха за ГДР и захранваха цялата морска ивица в Балтийско море, техните навигационни системи. Другите батерии – литиевите, бяха предназначени за нашите радиосмутители, известните изделия стършел, които се правеха в „Самел 90” АД и в някои други заводи. Ние имахме достатъчно добра база и произвеждахме изключително качествени изделия, които вдигаха нивото на завода. „Мусала” беше познат на доста места по света.

Кои са трудностите, с които трябва да се справяте днес?

След промените пазарите се срутиха. Тук включвам армията, която беше намалена драстично като брой, потребностите на МВР, спирането на всякакви икономически връзки с Русия, прекратяване действието на Варшавския договор. Част от пазарите в Арабския свят също почнаха да се губят – виждате както става в Либия, Сирия. В момента заводът продължава да съществува и търсим варианти затова. Участваме на международни търгове за батерии. От 2007 г. успяхме да спечелим доста търгове в Арабския свят и в продължение на 5-6 години ние ритмично имаме по един-два сключени договора за доставка на батерии в тези страни. Изпълняваме и поръчки за армията, но те са малки, от порядъка на 10-20 хиляди лева. Сега имаме една поръчка за Варна за 15 хиляди лева. Един от сериозните проблеми е, че няма работа. Няма достатъчен финансов ресурс и не на последно място, държавна политика в икономиката кои отрасли да се развиват, за да се знае дали има перспектива. Нашият завод има площи и квалифициран персонал, който може да усвои и евентуални нови производства на батерии. Включително и за НАТО, включително и за електромобили, които стават особено актуални в последно време. Но… За всичко това се изискват финансови ресурси.

Ресурси за какво?

Да се внедри един лиценз за производство на батерии на електромобили струва от порядъка на 10-20 милиона. Това не е по силите на един завод, който в момента е частен. Аз съм един от акционерите, но ние не сме хора с големи финансови ресурси. Придобихме завода по линия на приватизацията, чрез т.нар. РМД-та (Работническо-мениджърски дружества) и сме бивши служители. Не сме богаташи, които да разполагат с някакви огромни ресурси. Голяма част от приватизацията в България стана, когато зад гърба на определени хора имаше силни фигури, които можеха да помагат с финансови ресурси. Ние не разполагаме с такива хора. Един от изходите е намирането на потенциален клиент, който да купи завода или да направим заедно акционерно дружество. На съвместни начала ние да предложим сгради и персонал, а той да предложи изделия и пазари. Основният проблем на заводите в България, говоря специално за промишленото производство, са пазарите. Колкото и да е открит Европейският съюз, нивото на тяхното технологично производство е сравнително високо и не винаги може да бъдем конкурентноспособни. Но… могат да се намерят ниши за специфичен отрасъл като нашия. На нас не ни трябват милиони серии и големи количества, а по-скоро някаква ниша, която е ръчен труд и се изисква отговорност и качество при производството. Със сигурност могат да се намерят такива, но за да стане това трябва да се помогне и съществуващите заводи да стъпят на крака. Най-вече от страна на държавата, която да насочи определени инвеститори – западни, източни, Китай, Тайван, с които може да осъществим двустранно икономическо сътрудничество. На първо място да работим като кооперация с тях, а след това евентуално да се разшири базата и да се направи нещо съвместно – да се вдигне технологичното ниво на завода, да се назначат нови хора. Един от основните проблеми в Самоков, а и в цяла България, в бъдеще ще бъде липсата на достатъчно подготвени производствени кадри. Например, ние в Самоков, след 2 или 5 години, няма да имаме стругари, фрезисти, металообработващи специалисти, матричари, тъй като ние сега обучаваме само мениджъри – по туризма и каквото се сетите… Утре няма кой да има да произвежда изделия в България. Базата за развитието на всяка нация е икономиката, останалото е настройка. Важно е да запазим възможностите на заводите и да ги напълним с малко по-голямо съдържание, т.е. хората да работят. Общината също трябва да помисли в тази насока – да направи някакви преференции, да не ги натиска непрекъснато за данъци само и само тези дружества да продължат да съществуват и да се разширяват, за да може хората да работят. Например, ако беше взела завода под нас – „Любчо Баръмов” и беше сложила там социалните служби, нямаше цял ден да е пълно с роми по Общината. Не може тя да е настрана от икономиката, независимо, че става въпрос за частни дружества. По същия начин и държавата – не може да не се интересува от състоянието на икономиката. Напротив – тя трябва да се интересува, не само да е принципал и да събира данъци, а да помага на тези заводи да стъпят на краката си и да се развиват. „Мусала”е специализиран в електрохимическите източници на енергия, но той има достатъчно площи, за да развива съпътстващи дейности. На времето произвеждахме всичко – пластмасови и механични детайли, галванични покрития. Сега сме преустановили тези дейности, но утре или един ден можем да възобновим дейността по производство на пластмасите. Дори да не се развие галваничният цех, тъй като в „Самел 90” АД има вече такъв, може да се развие механиката. При това положение, заводът би имал възможност да наеме работници от общината. Трябва да подчертая, че на времето тука работеха 100 души от махалата. Те изхранваха своите семейства, което прави 400-500 души най-малко. По същия начин беше в „Слатина”, „Рилски лен”. Имаше достатъчно цигани, които работеха в предприятията и то, сравнително добре. Те в момента не работят, а само крадат. Ние сме обект на много атаки, тъй като се намираме в непосредствена близост до махалата. Измислил съм такава тактика – да ме охраняват цигани, макар че имам проблеми и с тях. Много е сложна ситуацията сега – да опазиш създаденото, но в същото време да се развиваш и да работиш.

Да си поговорим за тока, защото преди няколко дни отново имахте проблеми… На какво се дължат?

Въпросът с тока е много сложен, ние бяхме обект на атаки от циганите. Закачаха се. Моята задача беше, всеки ден човекът, който отговаря за охраната, да минава и ако има закачени кабели, те да бъдат откачени. Намерихме няколко такива, много специално подготвени и скрити. Когато Нова телевизия започна да движи нещата, те мислеха, че ние помагаме на циганската махала и им предоставяме правото да се закачат от нас, което е недопустимо, защото аз трябва да плащам. Скоро след това видяха, че ние сме направили всичко възможно да предотвратим това. Нашите съграждани се оказаха доста изобретателни – почнаха да се закачат отвън и жиците минават през завода. Периодично ги проверявам и карам моите хора да режат тези жици. Лошото е, че Общината и ЧЕЗ не намериха генерално решение на този проблем. Защо? Циганите искат да имат ток, но имат незаконни жилища. ЧЕЗ не може да включи ток в незаконно жилище и това прави нещата изключително сложни. Онзи ден имахме много сериозна авария – на високото напрежение работихме 4 дни със специалисти от София и ЧЕЗ. Не можем да бъдем упрекнати, че даваме ток на махалата, макар че сме в една много опасна ситуация. Ако се накачат по 20 цигани на оградата ние какво – да идем да се бием ли … Така, че нещата с тока са много сложни и този въпрос стои нерешен не само в Самоков, а и в държавата.

Ето сега се правят някакви стъпки. Сключват се договори с жителите на 7-ми квартал и по този начин те ще могат да ползват законно ток. Подкрепяте ли тези действия?

Трябва да се вземе генерално решение. За мен има такова – да се направи един централен трафопост, който да подава ток, да засича какво има, какво може да се плаща от него и другото да го компенсира някой –Община ли ще бъде, неправителствените организации, които поддържат ромите. Да се знае какво харчат и колко пари влизат от този трафопост. Иначе сега фактически целият ток, който се използва от махалата влиза като производствени разходи на ЧЕЗ и го плащаме всички ние. Това е моето становище и мисля, че е разумно.

Търсили ли сте някакви проекти, по които да кандидатствате, защото подобни инициативи би трябвало да се насърчават?

Ние сме участвали в две програми – едната е „Конкурентноспособност”, а другата „Развитие на човешките ресурси”. На нас ни трябва една конкретна програма, която да е в голям мащаб. Оказва се, че голяма част от програмите не са 100 % обезпечени. Възстановяват се около 60% от направените инвестиции, другите разходи са от собствени средства. Повечето фирми, включително и нашата нямат такива средства. В момента сме доста притиснати, тъй като нямаме и договор за чужбина. Те ни помагат да вържем финансово годината. Както се казва, цепим стотинката на две. Стараем се заплатите да не закъсняват, защото и без това не са големи. Жените взимат 300-350 лева, мъжете около 400. Много трудно се намират специалисти. Младите хора не се задържат – повечето са над 50 г. Всеки иска да се развива, да взема добра заплата. Аз говоря с млади хора и те ми казват, че за 300 – 400 лева няма да работят. Сложни са нещата, особено за производството. Най-важното е, че няма достатъчно работа за хората. Случвало ми се е да има допълнителна работа за 5-6 човека. Назначаваме ги и после ги освобождаваме, защото в определен момент не можем да им осигурим работа, респективно заплата.

Споменахте, че вашият принципал е Министерството на икономиката, но не би трябвало да е Военното министерство, защото вашата работа е точно в тая област ?

Военното министерство има свои заводи, така наречените „Терем”. Има такива в Търново, Варна и на други места. Те поддържат тяхната техника. Предишните години, преди да започнем да разваляме армията, получавахме договори за хиляди левове и ние можеше да си направим разчети. И сега участваме в това сдружение – Българска отбранителна индустрия, в което сме запазили определени контакти, но изгубихме производствените връзки. Друго си е да ни се обадят с поръчка за 200 батерии през този месец. Ние за „Самел 90” АД не можехме да смогнем с батериите за радиостанции. Основно Военното министерство ползваше нашата продукция, но при влизането ни в НАТО го задължиха да използва натовски батерии и съвсем други производства. Когато през 1992 г. България правеше първите стъпки за присъединяване към НАТО, някои неща не се казваха или умишлено се премълчаваха. Едното условие беше да се намали армията под 50 000 – намалихме я, второто беше да не развиваме собствената отбранителна промишленост. Сигурно има още точки, за които никой не знае. По много канали бяхме натиснати да не се развиваме. Имаше случаи, в които аз съм готов да направя въпросната натовска батерия, но не ми дават.

Оптимист ли сте за бъдещето?

Аз винаги съм бил оптимист, щом все още седя на този стол. Смятам, че това, което съм направил – морално и материално, ми е достатъчно, но мога още да давам съвети. Най-лесно е да хванем куфара и … тръгваме. Младите хора трябва да вярват, че нещо може да се промени в тая държава. Аз съм живял в друго време, с морални и всякакви ограничения. Те са по- практични. Основата на всичко е да се развива нашата икономика, да има работа. От една година се говори за реиндулистрация, но този процес иска търпение и финанси. Аз лично не съжалявам, че останах в Самоков. Тук е много хубаво да се живее, но да имаш добра работа, да имаш определени ресурси. Да може да си позволиш най-необходимото – една къща, да не гладуваш. Близо сме до София, удобно е, въздухът ни е чист, има къде да отидем. Лошото е, че в Самоков няма поминък. Младите хора бягат.