Мария Галчева
Знаете ли, Самоков не е град с революционен дух и бунтарско мислене. И това го доказва историята ни. Да сте чули някога тук да е избухвало въстание или нещо подобно. Не сте, няма и да чуете.
Градът ни винаги върви по линията на най-малкото съпротивление и разчита на принципа, че някой друг недоволен ще свърши работата поне за около половината население. Клинично точно и повтарящо се.
Откъм протестна биография, самоковци не можем да се похвалим много. Имали сме няколко успешни протеста, но сигурна съм организирани с кански усилия. Това бяха депото, горивата и ексцесиите около сметките на ЧЕЗ и въпреки че проблемите засягаха всички, отново едната част от градО „проспаха” събитието.
Но протестът за гората, който се проведе на 25 април показа, че ние заслужаваме съдбата си. Десетки клавиатурни нинджи наперено завяваха, че това е „наша кауза”, а в крайна сметка на площада имаше точно 67 човека, броени два пъти, за да няма статистическа грешка.
Отсъстващото присъствие. Този изключителен оксиморон е най-подходящият за описване на ситуацията. Лошото е това, че протестът се превърна в най-удобното решение, когато институциите отказват да си свършат работата. Нещо не се случва и хоп – излизаме да повикаме.
Тук обаче каузата е друга – важна е за всички, но само ако тези всички сме обединени, а не линията да клони от зле към по-зле до трагично.
Ако смело размахваме критики онлайн, значи, че е спазена старата самоковска традиция да сме апатични към всичко общественозначимо. Докато не стане така, че проблемът не влезе в двора ни – тогава става нелепото.
Някак си ми става много смешно и изпитвам неясното желание да си отрежа ушите, когато чуя някой публично да зове за правда, а накрая когато дойде ножа до кокала, да си седи на тихо.
Този протест беше институционален – там институциите показаха една на друга как не работят в синхрон, колкото и да се твърди обратното. Ако имаше подобно нещо, щеше да е друго – щеше да има ред и контрол и нямаше да ревем като магарета, че нещо не е наред.
Не могат да се нарекат никой хората, които излязоха в съботната сутрин, колкото и да са малко, те са граждани на тази община и техният глас би трябвало да бъде чут, още повече, че никой не иска нищо за себе си.
Мисля си, че единственото място, което сме забравили да напълним с емоции е сърцето, оплетени сме в различни видове зависимости, които ограничават свободата на волята и здраво заключен езика зад зъбите.
Безценно!
