Анелия Балабанова
Ако се разровите, ще откриете поне няколко селища в България, които носят името Ново село. Има ги в Пловдивско, Видинско и на други места. Нашенското си, самоковското е само едно. Закътано в полите на Рила и Ихтиманска Средна гора и запазило в себе си историята и достолепието на хората, живеещи там. Днес животът сякаш е замрял, но духът все още е жив. Има го във всяко едно камъче, донесено от преминаващата през селото река Шипочница, във всяка тухла на замлъкналото училище, във всеки ъгъл на запустелите къщи, в читалището. Стожерите… истинските пазители на традициите и порядките са местните. Останали са около 100-на човека, които все по-трудно се борят за своето оцеляване на принципа ден да мине друг да дойде. Често пъти тяхната връзка със света са домашните телефони на „Vivacom”, по които говорят с близките и роднините си. Другите мобилни оператори нямат обхват в района. Интернетът е „мисия невъзможна”, но човек знае две и двеста. Местните често се шегуват, че това е най-малкото село, но с цели две книги и история. История като попътен вятър и светлина за идните поколения. Най-възрастните жители са две жени на по 92 години.
Прави впечатление новата кокетна търговска сграда на площада, а точно до нея е разположено кметството. Негов неизменен обитател от 1981 до сега, с кратко прекъсване от 2000 до 2004 г. е Росица Герова. Тя ни разказва за произхода на селото и неговите имена – цели четири на брой. Най-старото е Бостанлия. По-късно се е наричало Вакалското село и Еникьой /от турски Ново село/. Главният поминък някога са били земеделието, скотовъдството и дърводобива. По-възрастните все още таят спомени от одържавяването. „Хората не искаха да си дават земите” – разказва Иванка Атанасова. От край време българинът е свързан със земята и за нищо на света не би се разделил с нея. Повечето са вярвали, че по този начин се прощават с прехраната си. След дълги уговорки и обиколки по домовете ТКЗС „Рила” все пак става факт. На 12.02.1958 г. около 120 души се събират в салона на училището, за да основат своето кооперативно стопанство. Пръв внесъл земята си Будин Митов. Днес нещата са се променили и почти нищо не се произвежда.
Новопостроената църква „Св.Св.Петър и Павел” – голямата гордост
Всеки от малко останалите хора се е затворил в своята къща. Така, докато наближи някой празник, който трябва да се почете подобаващо, според адета. Още от ранни зори всички жители на Ново село се отправят към новопостроената черква „Св.Св.Петър и Павел”, за да измолят опрощение и благодат за себе си и своите семейства. Намериха се спонсори със сърце и възможности и дадоха много пари за този храм. Строежът му започва на 14.10.1993 г. и завършва 2007 г. Най-голяма е заслугата на фирма „Пали”, с президент Иван Палев, израснал в селото. Керемидите за църквата са дарени от Григорий Григориев /Гришата/ от Своге – новоселски зет. Гредите за покрива са доставени от Павел Пенев. Дървената врата е изработена и дарена от Стоян Митев, а прозорците – измайсторени и дарени от новоселеца, живеещ в Самоков – Борис Геров. Името си като главен майстор на църквата записа и Никола Върбев. Църквата е осветена от знеполския епископ Йоан.
В селото има и много други свети места, пазители на вярата – оброчищата „Свети Спас”, „Свети Петър”, „Свети Арангел”, „Свети Кръстовден”, „Свети Илия”, „Църквището”. Заедно с местностите в района – Клисурата, Джинковица, Орниче, Бабаръджа, Връшнико, Дабете, Самаро и др. те са истинска съкровищница на легенди и предания.
Хората – истинското богатство, застрашено от изчезване
С Ново село са свързали съдбата си доста интересни хора. История, описана в книгата на Стоимен Благоев разказва, че на път за Самоков от там е минавал Васил Левски. При една от обиколките му в селото се образувал инициативен комитет, в които влизали Костадин Ваклинов, Коле Костадинов, Мичо Митрев, Лазо Георгиев и Иванчо Стоянов. Революционният комитет бил основан в къщата на Костадин Ваклинов, като самият той бил избран да го оглави. Турците разбрали и осъдили членовете му на смърт. За тях се застъпили кметът /главатарят/ на селото Стоян Христов и цялото село, като казали, че тези хора са били наклеветени. По този начин хората от комитета били освободени. Друг любопитен щрих е свързан с името на турския писател Факри Ердинг. През 1949 г. той преминава нелегално в България и от този момент се включва активно в литературния живот на страната ни. Приема българско поданство и става член на Съюза на българските писатели. Ердинг си прави вила в Ново село и на това място написва три от най-хубавите си книги. Една от тях носи името „Горчив хляб”.
Друг даровит писател и учител – Никифор Попфилипов, също се е подвизавал там. Светозар Игов в своята „История на българската литература (1878-1944)” търси и намира достойно място на този писател до името на един Тодор Влайков.
Хората са истинското богатство за всяко населено място, а Ново село са останали една шепа. В демографско отношение то не прави изключение от повечето селища със затихващи функции. Радващо е, че има цели 24 къщи, обявени за паметници на културата по списъка на дирекция „Културно-историческо наследство” – София от 1985 г. На 29 януари 1983 г. в Ново село се открива производствен цех, клон на софийския чорапен завод „Вълчо Иванов”. За негов отговорник е назначен Стефан Марков. През декември цехът изпълнява плана си на 105%. До края на януари 1983 г. са монтирани още осем машини. До края на годината цехът е разширен за ново производство на мъжки къси хавлиени чорапи. Първите работници са Станка Благоева и Йорданка Петрова. По мнението на запознати, откриването на този завод и това, че в него работят хора от селото допринася за частичното спиране на миграцията в селото. За съжаление тази благоприятна тенденция продължава доста кратко време. С откриването на ЗРТ-Самоков, ТПК „Михаил Дашин”, Горското стопанство, завод „Любчо Баръмов”, ТК „Рилски лен”, ТПК „Мальовица” и др. голяма част от мъжете и жените в трудоспособна възраст се изтеглят в града и се устрояват заедно със семействата си. По сведения, публикувани в книгата на покойния историк Хрим Христовски „Слънце за камбана” през 1956 г. в селото е имало 480 жители, 1965 стават 440, след 10 години намаляват на 311 и след още десет стигат до 204. От последното преброяване, извършено през 2001 г. се вижда, че постоянните жители на селото са вече едва 141, мъже – 74 и 67 жени. Основната част от населението е в пенсионна възраст. Като едни от интересните персонажи могат да се открият лечителките, за които пише Стоимен Благоев. В Ново село е има няколко. „Една от тях беше баба Латина Ристачкова. В по-старо време тя лекуваше селяните, баеше им „от страх”” – разказва авторът. Когато поостарява предава занаята си на Зорка Истилянова. В селото има и още една баячка Дамяна Спасова и няколко лечителки – баба Стояна Митова, дошла от село Очуша и Динка Николчова.
Да се знае и помни
Стълбовете, на които се крепи животът в Ново село са старото училище и читалището. Някогашният център на просвещението е отдавна затворено, няма ги детските гласове. Звънецът отдавна е спрял да бие. За разлика от много други места обаче училищната сграда е доста запазена. Дървени капаци по прозорците и вратите са предпазили постройката от набезите на крадци. Доста усилия в тази насока полага и кметският наместник – Росица Герова. По време на нейното кметуване са чакълирани и асфалтирани всички улици в селото, направена е обшивка и е обзаведен читалищният салон. Другото сериозно постижение е свързано с изградения мост в центъра. Попаднеш ли в някогашния училищен двор, който сега е просто едно необитаемо пространство, имаш чувството, че времето е спряло. Останали са само спомените. От тях разбираме, че школото е било открито за учебната 1889-1890 г. и до 1919 година то се разполагало в къщата на Лозан Филев. Средният брой на момичетата и момчетата, които го посещават е около 50. Останало е предание, че един от първите учители в Ново село след Освобождението е носел прякор Бабата. Няма сведение, че в Ново село е имало килийно училище, но прави впечатление, че в Общинските архиви някои от жителите му са получили начално образование. По всяка вероятност те са се учили в Шипочан, където през 1844 г. било отворено килийно училище с 10 ученици, пренесено по-късно в двора на новопостроената църква в Шипочан. „Спомените на хората от селото свидетелстват, че е било голяма беднотия. „Нямаше пари да си купим учебници, тетрадки, помагала. Написаното през деня изтриваме с гума, за да има утре къде да пишем пак” – разказват те.
Местното население е било изключително будно и любознателно. Искрите на познанието, духа и традициите горят и в читалището, макар и не с мащабите, с които сме свикнали да ги виждаме на други места. Причината е доста прозаична и отново се корени в липсата на достатъчно млади и инициативни хора, желаещи да участват в певческите и танцовите състави. НЧ „Васил Левски” е създадено през март 1951 г. За председател на Управителния съвет е избран Йордан Стоилков, Стоимен Благоев за секретар-библиотекар, а за членове Христо Мирков, Атанас Илиев и Лука Цветанов. По инициатива на читалищното ръководство се отбелязват различни годишнини. Доста развита е и художествената самодейност. През 1966 г. колективът при читалище „Васил Левски” посещава селата Доспей, Продановци, Широки дол, Драгушиново и представя пиесата „Кремена всичко знае”, за да зарадва своите почитатели. Ново село се славело и с добри певици – Руска и Марика Андонови, Стоянка Милушева, Лазарина Христова. През март 1935 г. Стоянка Атанасова, Марика Димитрова и Любенка Янева изпели 15 песни на проф. Васил Стоин. По-късно тези песни са поместени в издадения сборник под редакцията на дъщерята на професора – Елена Стоин.
Готови за предизвикателствата на живота
С някои примери от ежедневния бит ще се опитаме да ви разкрием живота в миналото. Помага ни Иванка Атанасова, за която вече стана дума. Тя е третото дете в семейството. Животът й не е бил лесен, но е успяла да съхрани позитивното отношение към изненадите, които й поднася. Разказва ни през какво са преминали тя и останалите жители на селото. До 1949 г. не е имало ток, а осветлението се е осигурявало с газеничета. Когато идеята за прокарване на електричество постепенно узрява, всяко домакинство дава котли за жиците. Изграждането на водопровода започва 1975 г. „По-задружен беше животът. Плевня като се заправи идват хора от селото и помагат.” – споделя Иванка. И до днес някои традиции са живи, макар и леко променени. Новоселци се славели с хубавите си коне. Рядко явление било някой да оре с бивол или вол – това най-често ставало с коне. Нивата, която оставяли за угар, орали по Илинден. Казват – „Ке третиме”. Хрим Христовски споменава, че в Ново село работела воденицата – караджейката на дядо Георги Зафиров. „Известен воденичар, „на камик месеше”, бил дядо Георги Сугата. Селото имало и свой по-различни хора, които освен земеделието знаели и по някой занаят. Сотир Пенев бил известен колар („дървените коли правеше”). От старо време дядо Лазе се занимавал с ковачество, а синовете му Христакия и Гога (Георги) Лазеви също станали ковачи и железари. Дядо Паун Георгиев пък шиел сукната – бил терзия. Един от съвременните пазители на традициите и занаятите в Ново село е дърводелецът Стоян Драганов. Има и редица обреди, които се спазват. Преди Бъдни вечер задължително се слага слама пред иконостаса. Сламата се покрива с домашна черга, децата лягат на чергата и казват : „Пиу, пиу!…”, за да се завъдят през годината много пилци. Преди да започне вечерята се кадят с тамян къщата, оборът, животните и целият двор. Децата да не стават – кокошките щели да снесат по улицата. Спи се на сламата за здраве. Наред с това се тачат Поклади, Васильовден, Игнажден, Йордановден и останалите хубави български празници – Ивановден, Бабинден, Благовец, Лазаровден и Великден. Някога най-хубавото събитие за хората от селото са били сватбите. Сега такива почти не се правят. В къщата на момичето задължително се замесват четири погачи, наречени гълъбета – с фигури от тесто, които се лепят отгоре. На една от тях се прави „елха” и се слага китка пера, изработени от хартия и завързани на чемширена китка. Месенето се извършва от мома, която е с майка и баща. Дружките на момата сплитат косите й и пеят популярната песен „Мома мака ситно дребно плете”.
Предай нататък или мисията да оставиш следа след себе си
Обикновено младите се харесват на кладенците, на чешмите или на хорото. Момичето дава нишан, за да е сигурно, че ще го вземе момчето. Момчето казва: „Ще ми дадеш нишан, за да съм сигурен, че няма да избягаш с друг.” Защото в селото има такъв случай – Марика дала нишан на Стоян фута/престилка/, а после избягала с Митко… Запознанствата също ставали и по седенките. Всъщност ако говорим за чешмите, те са натоварени с доста значение. В миналото те са били единственият източник за снабдяване с вода, а в по-сакрален смисъл са се припознавали като място за срещи и раздумки. Ново село обаче никога не се е славело с много чешми. Разчитали са на кладенци. Такива е имало в Ридо, в Циганското дере, Ружено дере и в двора на братя Бончови. Оттам жителите на селото си наливали вода. През 1928 г. в горния край на селото са построени три големи чешми. Хваната е водата от Циганско дере, от Ридо и от слога при Шопската махала. Докато правели чешмите, майсторите са били изхранвани от местните жители.
Дядо Иван разказва, че по препоръка на кметството преди няколко десетки години се заел и разчистил кладенци: Айдушки кладенец, Черешата, Азмаците, Джуковица, Студен кладенец, Яньовец, Атовица, на Карабаир. Направени били и кладенчета в Марковец и Дълга ливада. На Маджаровец били направени три поища за стоката. Иван Стоянов почистил тогава общо 45 кладенчета, като за един месец работа са му заплатени от кметството 140 лв. От водите в селото се напоявали и бостаните /малките зеленчукови градини/, откъдето идва първото име – Бостанли. Някога р.Шипочница била толкова чиста, че децата предпочитали да пият вода от нея. Жени разказват как от реката си наливали вода да месят хляб. „Майка ми и баба ми налеят вечер водата, она като легне и остане песако на дъното. И правехме с тази вода леб…” Изграждането на водопровода започва 75 година. На 4 ноември 1986 г. в Ново село е пуснат в действие новопостроеният телевизионен ретранслатор. Той се намира в м. Палтековица. Каналът за електрическия кабел е изкопан с доброволен труд от населението, а строителството възлиза на 20 хил.лв
Битът не е бил никак лесен, но хората все пак са намирали начини да оцелеят. Мъжът бил най-важната личност, главата на семейството. Истинският стопанин на къщата обаче е жената. Върху нейните ръце пада цялата домакинска работа – готвене, пране, чистене, гледане на децата. Тя „върти” къщата, създава уют, топлина и развива домашния поминък. Така се откроява умението й да шие и особено да тъче платове за нуждите на дома. Както навсякъде в страната, така и в Ново село тъкачеството е било от най-разпространените занятия за жените. Това те правели обикновено през зимата. В Ново село имало и терзии /шивачи/, които шиели горни вълнени мъжки и женски дрехи. Тези терзии бяха Паун Здравков и Славе Занев. Имаше и жена терзийка – Еленка Паунова, която помага на баща си при ушиването на дрехите.
Никой не е по-голям от хляба
В миналото, както и сега, прехраната е била важна част от човешкото битие. Стара максима гласи, че никой не е по-голям от хляба. Отдавна новоселчани мечтали да си построят фурна. На 16 ноември 1963 г. Христо Даганов полага първия основен камък и за по-малко от 20 дни фурната е построена. Голяма част от селяните се отзовават и помагат на майсторите.
Интересен е начинът, по който се правел квас. За него разказва Хрим Христовски. „Обикновено се поставял квас от стара пита, който се съхранявал в специален вид гърне. Наричали го „кващарник”. Около Великден вечерта, кога пойдем за църква, забъркваме с вода да подновим квасеца. Това става от само себе си, само с вода и брашно, сол не се слага. Вечер забърквали кваса, а сутрин го размесват”… Друго кулинарно изкушение бил „Белият маж” и се правел за Петровден. „Като отидем при овчарите за агне за курбан и те ни направят „Бял маж” със сирене. Само на една страна го бъркали та ставал като „гебек”/пресен кашкавал/ – опържва се лука, докато се зачерви. След това се слага неосолено прясно сирене и се пържи на тих, слаб огън и се топи, топи, докато остане малко… „Дзивира” – било типично новоселско ястие. Царевичното брашно се замесва с мътеница, след което се слага масло и сирене. После сместта се слага под връшника да вташе, след което се нарязва на парчета и се пече.
През годините до ден-днешен
На Петровден се провежда традиционният събор. Събират се жители на селото, бивши жители, роднини, приятели, познати, гости се събират, за да се повеселят. Това оживление обаче трае няколко дни. Обичайно властват тишината и спокойствието. То се нарушава единствено от преминаващите коли и камиони по пътя от и за Ихтиман. Строежът на шосето започва през месец април 1960 г. Природата е уникална и дори през зимата и есента не спира да ръси от своето очарование. „Ние сме като градче” – вдъхновено казва Дамяна Борисова – имаме си и вода, и светлина, и телефони, и пътища. Нека така да е. Нека да са живи и здрави стопаните на моето приказно село”. Твърде наивно ще е да смятаме, че Ново село може да възкръсне от пепелта. Едва ли от опустелите къщи отново ще се чуе говор. Но си заслужава това самоковско селище да бъде съхранено – заради историята, дълга към идните поколения и най-вече заради хората, които живеят там. Както вече стана дума, повечето от тях са възрастни. Другите семейства по някакъв начин вече са се устроили и трудно биха предприели тази нова крачка в живота си. И не си мислете, че това е заради някакъв криворазбран патриотизъм, а по-скоро заради самите себе си. Макар и непонятно за повечето хора, те харесват живота си такъв, какъвто е, близо до корените си. Често се шегуват, че в Ново село всички са роднини. Голяма част от местните, които са потърсили късмета си на друго място не пропускат да се върнат във всеки удобен момент и да се видят с близките и познатите си, да се върнат към спомените си и да се насладят за пореден път на великолепните природни дадености. Да прекрачат прага на новата църква и преминат ей така, от чисто любопитство покрай новата сграда в центъра, в която се помещават кметството и магазинът. Да видят училището и читалището. Какъв парадокс само. Всички тези постройки са идеално запазени, в доста добро състояние като заслугата затова е изцяло на кметския наместник Росица Герова. С подобно постижение не биха могли да се похвалят и някои от най-големите села в района. За съжаление това не променя факта, че селището е със затихващи функции и затова основна вина имат изселниците. Потенциалът за привличане на туристи също е сравнително малък, но надеждите остават, че един ден може и това да се случи. Дотогава животът продължава да си тече в обичайния ритъм.
