Мария Галчева
“Танцуването е малка лудост, която ни причинява много добрини” Едиуард Демби
Мария Иванова
„Казвам се Мария Иванова. Част съм от KATTY DANCE STUDIO. Занимавам се с танци и като цяло обичам да спортувам. Прекарвам времето си в залата и в училище. А свободното – със семейството ми. Търся само хубави и положителни емоции, а KATTY DANCE STUDIO е пълно само с такива!“
Така започва разказът за още едно момиче, което е отдало себе си на танците и по един или друг начин, търси възможност за изява в рамките на малък Самоков.
Мария започва да танцува през 2015 година. Един нейн любим цитат обяснява цялото това запленяване по танците и обяснява защо де факто нямаш работа в залата, ако не чувстваш поне част от това – „Танцът е вълна от емоции, която те залива неочаквано и иска да твори движения в теб и чрез теб. Импулс, роден от една особена мистериозна и невидима сила, която те жегва отвътре, понякога в стомаха, понякога в сърцето, а понякога цялото тяло и необуздано, неконтролируемо напира да се разлее във форми. Не знаеш защо и как, и откъде идва, само знаеш, че си задвижен и обладан дотогава, докато тялото ти остане без дъх и мускулите ти отчаяно молят за още кислород. После се събуждаш като от сън и осъзнаваш, че два часа са изтекли като две секунди, имаш толкова ендорфини, серотонини и делфини, че обмисляш възможността да отвориш дарителска банка, а умората се трансформира в приятна зависимост без летални последствия. И така до следващия път!“
Да, наистина нямаш място в залата, ако тези думи не са влезли в сърцето ти още при първите акорди на музиката. За първи път при комуникацията си с нея забелязвам това, че Мария намира утеха и убежище в залата, далеч от цялата тази злоба и завист, които ни обграждат и които за съжаление вече срещаме много по-често, отколкото е нормално. Лудостта на съвременния млад човек идва и от това, че той понякога трудно може да реши в каква насока би могъл да развие себе си и вместо да търси посоки и възможности – тръгва по пътечката на злословенето без то да му носи някакви ползи.
Ще чуете и в следващите истории много мотивации и още нещо – залата като втори дом. Това място е толкова натежало от смисъл в сърцата им, че оживява само от стъпките им пред входа. Трудностите се преодоляват само ако имаш желание за това и още нещо – „Още с първите си стъпки там аз знаех, че това е място, където всички са като едно семейство. С влизането трябва да сме концентрирани и да сме готови за работа, гонейки най-добрия резултат“. Несъмнено, единственото, което се гони буквално е перфектният резултат.
Да си спомним за началото…
„Началото беше трудно.. Всяко начало е трудно, но когато искаш нещо и обичаш да го правиш, си толкова мотивиран, че правиш всичко по силите си, за да го постигнеш. Трудно ни беше да се стиковаме и това ни отнемаше доста време“ – спомня си Мария и вероято никога няма да забрави тези моменти, които без съмнение са оставили отпечатък върху формирането на характера й. Колкото повече трудности срещаме и преодоляваме, толкова по-опитни и добри ставаме – житейска филосифия, чиято правилност да открили мнозина. Затова и когато знаеш какво искаш, не търсиш мотив да се отказваш от него. Нали знаете, когато искаме търсим начини, а когато не – търсим оправдания. Неслучайно един от опорните ми въпроси е свързан и с решението за отказ. Не толкова като някаква прищявка, колкото като осъзнат избор.
„Продължавам, защото това ме прави щастлива. Танцът е усещане, което не може да се обясни, емоцията, която няма как да бъде облечена с думи. Ако можех да го разкажа и да го обясня, нямаше да мога да го изтанцувам. С танца попадаш в необяснимо измерение, където участваш само със сърцето. Намират се нови светове, твориш със съзнанието си и показваш на хората какво мислиш чрез изкуството. Понякога е плашещо! Често полудяваш, но започнеш ли да танцуваш веднъж- не можеш да спреш! Това не е просто хоби, а начин на живот!“.
Много реални и истински са спомените, с които Мария се връща, спомняйки си за първото излизане на сцена. И всяко следващо излизане е като първото. Притеснение, адреналин, класическите симптоми на сценичната треска. „Беше странно. Толкова много хора, толкова много погледи и всички, насочени точно към теб. В началото е доста плашещо. Притеснението е на макс. В главата всичко е каша. На мен всяко излизане на сцена, пред хора или камера, ми е като за пръв път. Винаги я има тази сценична треска и зад сцената е пълен хаос, облечен с видимо спокойствие“. В такъв момент е важно самообладанието – това да запазиш спокойствие, знаейки, че ако ти объркаш нещата, последствията ще бъдат катастрофални за всички. Затова и момичетата се учат на самоконтрол и овладяване на емоциите. Притеснението трябва да бъде „озаптено“, за да може посланието на събитието да бъде предадено.
Мария също потвърждава това, макар при нея то да идва само 5 минути преди началото и допреди това смело е вдъхвала спокойствие на останалите: „Всички сме едно кълбо от нерви, а много нервни момичета на едно място на всички им е ясно как е. Но когато излезем на сцената и чуем музиката, всичко свършва толкова бързо и всички искаме още и още, и още. Най-важното е да контролираме емоцията независимо дали сме за пръв път на сцена или не. И ако след това се чувстваш уморен и слаб (и физически, и психически) значи си направил всичко както трябва“.
Знаете, че екипът е в основата на всеки успех. И на всеки провал, разбира се, но ние няма да говорим за провалите. Мария и момичетата знаят едно и това е, че за да се представят добре, е важно да бъдат като една. Това автоматично отхвърля всеки един опит за себеналагане и себепоказване повече, отколкото е позволено. За тях е недопустимо да поставят на карта постигнатото до момента и понеже дори не го помислят, съвсем логично е да се възприемат като много повече от екип. Те определят отношенията си като тези в едно семейство – приятелство, доверие, близост и обич.
„Всяка една от момичетата е уникална сама по себе си и от всяка една мога да науча много. Те са моето второ семейство. Свикнах много бързо с тях и знам, че мога да разчитам на всички. Имаме една и съща цел и тя е да дадем най-доброто от себе си. Това ни сближава още повече. Случвало ни се е да спорим и да се караме понякога, защото сме били нервни или ядосани, но всичко минава още след първия изтанцуван танц. Където и да съм с тях, винаги настроението е на 100%! А когато сме в залата, се концентрираме и работим здраво“.
Консолидацията и изглаждането на различията са основните задачи, наред с всичко друго, за ментора. Катрин е тази, чиято нелека цел е да прави това, но както виждаме вече толкова време, тя се справя повече от добре с прекършването на дребните несъвършенства в своите девойки. Нещо повече, както казва Мария – „Катрин за мен е уникален треньор и истински приятел. Винаги е до нас и ни подкрепя, а в най-трудните ни моменти ни кара да вярваме в себе си. С това, което правим, ни учи да преоткриваме нови светове чрез изкуството. И все пак, каквото и да кажа за нея ще е малко.
Тя е човек, изпълнен с емоции. Забавна, чувствителна, целеустремена, мотивирана и винаги готова да помогне. Винаги знае как да ни накара да се усмихнем и да забравим за всичко лошо и тъжно. Кати ме научи да бъда истинска, смела, упорита и да вярвам, че няма невъзможни неща“.
