/коментар/
Георги Скоклев
Преди няколко месеца, докато живеех в Студентски град, веднъж отивах до пералнята да дам мръсните дрехи за пране и там получих интересно предложение. Момичето, което ме обслужваше всеки път, ме попита дали искам да се подпиша за референдума на Слави. И без много-много да се чуди, пъхна листа с прочутите седем точки под носа ми. Аз бях чул за поетата от него инициатива, медиите тръбяха надлъж и нашир за на пръв поглед крайните, но наистина необходими мерки за промяна. Имаше широка популяризаторска кампания и аз бях запознат с исканията им. Зачетох се, помислих и се разписах… В крайна сметка това е правилно. Така трябва да бъде. Това е моето мнение за пътя, по който трябва да вървим. Обаче… Винаги има едно обаче!
Преди да се занимава с политика, Слави беше… музикант. Шоумен, водещ на телевизионно предаване, продуцент. Изпълнител. Страхотен музикант. Невероятен певец. И не само. Не се изчерпват дотук ролите му и приноса му към българския народ и към българската нация. Той е “патриарх на българската популярна култура”, една от “емблемите на българския преход”. Тук някои нахакани музикални специалисти ще ме нападнат с обвинения, че Слави не твори чалга и неведнъж в свои изказвания е определял стила на своето творчество като “етно-рок”. Но това е музика, която до такава степен е навлязла в бита и душевността на българина, че тя зазвучава с разговорните интонации на поп-фолка, но е носител на по-дълбок смисъл, по-искрени и по-съществени послания, на по-здрава и по-стабилна връзка с народа и т.н. Спомнете си клипа на “Реквием за една мръсница”. Блестяща политическа сатира на българския преход. И то в карикатурно-анимационен стил – не че е нещо, за което никой не би се сетил, но е просто гениално. А по отношение на това, че мнозина свързват името и образа му с първите години на прехода, с тежките години на политическа и икономическа криза, също няма място за спор. Спомням си разказите на една моя учителка, която ни разказваше как в дните на ужасната Виденова зима през 1997 година, когато хората гладували и буквално “преживявали” с това, което сами са си произвели, Слави и неговият бенд са пеели патриотични и народни песни в предаването “Каналето” по БНТ. Безспорна е ролята му на обединител и консолидатор на българския народ в кризисни моменти. И сега, 25 години след началото на т.нар. “преход”, положението не се е променило значително. И той решава да търси изход. Да, идеите му не са лоши. Предложенията му са дори изключително разумни. Въпросите му заслужават размисъл върху тях. Но в един момент Конституционният съд реши, че противоречат на основния закон в държавата. Българска му работа. Една крачка напред, две – назад!
Аз мисля, че може би заслужаваше шанс. Мисля, че българският народ трябваше да му позволи и на него да “опита”, колкото и да съм против тези експерименти. В крайна сметка, няма човек, който да е бръкнал в кацата с меда и да не си е облизал пръстите. Може би и той щеше да се опияни от върховете на властта и щеше да забрави справедливите си каузи. Но все пак може би трябваше да му се даде възможност. В много отношения, той и екипът му заслужават доверието на българските граждани. Но… Пак проклетото “но”!
В “но”-то се състои сърцевината на проблема. И той като дякона Левски се бори за една изгубена кауза. Изгубената кауза не е в неосъществената промяна. Проблемът се корени в българския народ, в обекта на тази кауза. В неговата народопсихология да бъде “обект” на чуждите произволи. В манталитета му да държи на статуквото, което го смачква. Трудно може да се изкорени това. Най-трудна е личната промяна. Промяната на мислите, на възгледите, на светогледа като цяло. Промяната трябва да настъпи първо в умовете и сърцата на българите. Оттам ще тръгне другата, политическата, икономическата, социалната и културната промяна. Когато всеки осъзнае своите права и задължения като гражданин. Когато всеки поеме бъдещето си в свои ръце. А не както казват старите баби да чака “погачето с кошничето”. Това е… И тук той може да изиграе добра роля. Като говори. Като налага своите идеи със силата на медийното внушение и със силата на своето обаяние. Лично и групово, в лицето на целия бенд, който наистина е емблема за стойностна музика и справедлива кауза в България. 700 000 подписа, грубо казано, не са нищо. Капка в морето. Докато не ги удвоим, утроим и умножим още и още, нищо няма да се промени. А “нищото” не се променя, понеже всеки бяга от своята лична отговорност да се промени. Всеки гледа в чуждия двор, в чуждата паница и открива кусурите и недостатъците на другите. И това е грешен начин. Промяната започва в нас и от нас! В теб! И не изисква много усилия. Не ти коства нищо. Не боли толкова от грешките, колкото от пропуснатите възможности. Опитай!
