Втрещих се, онзи ден. Беше събота, прекрасно време, а мястото Ридо. Макар че по тази тема сме писали безброй много пъти и всеки път, когато започвам отново, ми идва да проглуша целия свят, че никой не чува сигналите ни.
Това, което видях обаче, уважаеми господа от различните институции, наистина беше нагло. Секачите дори не се постараха да навлязат по-навътре в гората, а я кълцаха насред пътя. А хората минават карат се – т.е. ето я реакцията. Обществото не мълчи, но думите му са изправени срещу секирите. Не е много честно, нали?
Колко пъти трябва да питаме и да говорим по тази тема – реакцията е една и съща – мълчаливо кимане. Искам много ясно да изразя, че не слагам никаква граница и разделение между нарушителите – правят го и едните в долната част на града, и другите в горната. Само че не правят нещо друго съществено – след като отсекат, не засаждат. А на едно дърво, за да достигне зрялост, му трябва един човешки живот. Сами си направете сметка какво значи това с темпа, с който се унищожава гората.
Едно време ридовете на планината са били оголени заради нуждите на пещите на самоковите. Днес сме на път да ги оголим заради тъпото упорство и на хората, и на институциите. Едните не осъзнават какви мизерии вършат, сечейки безразборно, а другите пък си мислят, че ако за един проблем не се говори, той ще изчезне като със заклинание.
Няма къде да излезеш да се разходиш – живеем в ерата на Флинстоун, а се водим от прашасалата теза, че сме граждани, че живеем в Европа. Знаете ли къде сме заседнали всъщност – някъде в мрака на Средните векове, а мисленето ни е по средата между Изтока и Запада. Ни натам, ни насам – зациклило в своето си летоброене.
О, Богове на разума и справедливостта! Кога ще пръснете малко искри в административната свяст? Кога ще я накараме да заживее не в бумащините си, а да излезе и да подиша въздуха, който дишат нормалните хора. Кога ще погледне към проблемите, които така усърдно и навираме в носа. Защото ако темата с гората не е навиране в носа, то не знам кое друго е.
Понеже сме модерни хора и използваме технологиите, илюстрираме безброй пъти със снимки безобразията, които срещаме по пътя си. На всичкото отгоре качваме тези снимки, те се споделят и се виждат. Тоест нашето чувство за информираност не е оперирано и това, че изказваме опасенията си от липсата на адекватна институционална реакция не е някаква морална алергия или сълзлива мелодрама. Защото е публична тайна, че в България, ако не си в частния сектор, работа ще свършиш ако ножа ти опре в кокала.
С цялата тежест на това, което казвам, аз осъзнавам, че обвинението ми срещу административната машина е напълно заслужено. За да се стигне дотам, че да те е страх да излезеш в съботния ден с детето си някъде из т.нар паркове Ридо и Лаго, значи нещо не е в ред.
Ще ви разкажа и друг случай – той не е чак толкова архивен, но отново илюстрира липсата на адекватна реакция. Беше Архангелова задушница, няколко дни след протеста за „редовен ток“ пред Общината. По стар обичай на гробищния парк не се уважава паметта на починалите, а се устройват гонки с дрънчене на храна, замеряне с нея, викове и всякакви такива действия, които влизат в абсолютно ненормален контраст с чувствата на опечалените. Да, но всяко нещо има предел на търпение.
Въпреки че денят не е някаква изненада в календара, отново нямаше нито една патрулна кола поне за респект. Такава се появи след кратка телефонна схватка с дежурния в РУП Самоков, който дори не пожела да ми каже името си, когато му казах, че ще подам жалба срещу него за грубо отношение.
Ето така работят институциите в България – с натиск, с караница, с принуда. За съжаление. Дали нещата биха се развивали така, ако го нямаше чувството за безнаказаност и мисълта, че вместо този сектор да бъде изпълнител на гражданската воля, не си беше втъплил, че е нещо повече отколкото де факто е. И че всичките ние, редовните данъкоплатци, плащаме целия този комфорт на институциите, за да си позволяват те да седят високо като на Олимп.
Положението с Български пощи е другият пример за антипример. Там разнасянето на пресата е доста условно във времето. Може да имаш абонамент, но това не значи, че в същия ден ще имаш вестник. Нашата поща може да те накара да излезеш от кожата си с въпроса „Кой не си е получил вестника?“. И така всеки път.
Ех, радост ли беше да се опише…чувството, когато се получава обаждане с аларма за някой липсващ на адреса вестник.
Не виждам, не чувам, не говоря – нещата вървят по инерция. Настъпила е криза на българската институционалност. „Гражданите искат да видят институции, които са обърнати към тях, решават важните проблеми, а не институции, обърнати към силните на деня или към тези, които имат голямо влияние“ казва президентът Плевнелиев и поне в това отношение е адски прав. Макар и пожелателно, то трябва да бъде знак, че дневният им ред трябва да се промени.
