Беше много рано сутринта …. може би към девет. Толкова мразя да ставам рано, че сутрин не мога да говоря, не виждам, не чувам … Само с нетърпение чакам да се добера до най-близкото място, в което мога да се заредя с ударна доза кафе.
В тази ранна сутрин, така се случи, че мястото за моето зареждане бе McDonald’s. В обичайното за мен ранно, лошо настроение влязох и направо си поръчах едно голямо лате и някакъв вреден, мазен бургер.
Седнах на мястото за самотници, отпих от кафето и се огледах.
Хората на касите си бяха същите – любезно натрапчиви, искащи от теб да си вземеш голямо меню. Лигавите тийнейджъри на групички, викащи, из цялото помещение, също бяха там, а възрастните господа, двама на брой, с вестник в ръка, също не бяха новост. Окото ми хванаха две момичета – едната с лилава, а другата със зелена коса. С раздърпани дрехи, тежък грим и прилепени една за друга, опипващи се без притеснение, на два метра от мен.
Правеха го с удоволствие и не им пукаше от никого. Целият им вид и държание крещеше: „Нека говорят”.
Когато осъзнах какво виждам първоначално, много се ядосах. Ядосах се на ограничените и вечно лепящи етикети хора, които щяха да оплюят и това. Много морални изведнъж станахме всички. Толерираме какви ли не безумия, но щом се заговори за сексуална ориентация, осъждаме веднага, че това не е нормално и е неприемливо.
Не мога да проумея защо, ако пред теб е един стойностен човек, на когото може да разчиташ, би го зачеркнал, само защото е различен. Много грозна черта на някои хора е да предпочетат някого, защото се вписва в графата „нормално”.
Целият свят крещи: „Бъди себе си” ; „Бъди различен” ; „Не се сливай с масата”.
Но каквото и да си говорим, в България различните невинаги се приемат добре. Всички казваме колко сме толерантни и как не разделяме хората, но когато някой не се впише в общата картина на идеалната ни среда, бързо-бързо го отпращаме.
Жалко, цинично и лицемерно е да говорим колко добри и приемащи хора сме.
В този случай на различните им остава само едно. Да кажат: „Нека говорят”.
А обществото ще ги послуша. То ще говори, ще обсъжда. Добре, нека говорят, но има ли кой да ги слуша?
Наистина много хора трябва да се научим да заставаме над нещата и да оставим „шоуто да върви”.
Политиците ни лъжат, крадат от нас, но ни обясняват колко загрижени са. Минават с големите си черни джипове покрай просяка до кашона, но казват, че усещат болката му.
Нека говорят, ние знаем истината.
Върви под ръка с 20 години по-голямото си гадже, едно много красиво момиче. Разликата е видима, тя изглежда изключително по-млада. Всички казват, че е с него само заради парите.
Нека говорят, те двамата нали знаят, че се обичат?
Едно момиче с тиранти, мъжка походка, наднормено тегло и пиърсинг, влиза в магазин за гримове. „Кифлите” я гледат с насмешка, а продавачките презрително.
Нека говорят, те не могат да я уплашат, ако тя ги уплаши първа.
И като осъзнаем, че това да си различен е един огромен плюс и ако осъзнаем, че невинаги нашето мнение е единствено, ще бъде идеално. Ако всички сме еднакви, всичко около нас ще бъде в сиви цветове и няма да се доберем до истинското щастие. А то е да се чувстваме щастливи и свободни в собствената си кожа, да не мислим за околните, а за това какви сме ние и какво искаме да постигнем в живота си.
Ако бъдем еднакви, просто няма да ни е интересно.
Усмихнах се и станах от мястото за самотници. Оставих момичетата в същото положение. С изненада осъзнах, че никой в заведението не ги гледаше. Всеки си вършеше своята работа, хората си похапваха, само скрити погледи тук-таме, от чисто любопитство се стрелкаха натам. Развеселих се, защото ми стана много приятно, че не всички гледат на различното с лошо око.
По пътя за навън се спънах и разлях кафе из цялото заведение. Всички се втренчиха.
Изправих се гордо и си казах:
„Нека говорят и без това кафето беше изстинало”.
