ОбществоРегионални
На учителя с любов: Домника Чакърова
Анелия Балабанова
„Напред науката е слънце, което във душите грей!” – възвестява Стоян Михайловски в химна за Светите братя Кирил и Методий. И днес тези думи имат своите верни последователи. Сещаме се и спомняме за тях на 24-май, при посрещането на първия учебен ден, в навечерието на деня на будителите и не само. Едни от съвременните просветители са учителите. В дните между първия звънец и предстоящия първи ноември ви срещаме с един от тези преподаватели – Домника Чакърова. Името й е познато за самоковци и е свързано с това на един от съвременните талантливи художници – Васил Чакъров. Г-жа Чакърова има 26 години преподавателски стаж и от първия си работен ден до сега е учителка по български език и литература. Носителка е на престижната награда на МОН „Неофит Рилски” през 2019 г..Има още много отличия и грамоти, но най-ценното за нея са всекидневните радостни усмивки и одобрителните погледи на родители и деца. „Щастлива съм да усещам тяхното признание”, не крие удовлетворението си преподавателката.
Г-жо Чакърова, Вие сте дългогодишен преподавател. С какви мисли и вълнения посрещате първия звънец и началото на учебната година?
15 септември е от дните ритуали. Аз харесвам ритуалите. Важни са, защото помагат на човека да излезе извън делничното, битовото, дребното, единичното и му припомнят, че животът му има и друг мащаб на протичане. Този ден е един от малкото запазени, в които отделните хора се сливат в общност чрез радостта, чрез почитта си към нещо, което винаги е раждало надежда и е давало простор за българина – знанието. Скъпа ми е цялата суматоха около празника – в домовете, по улиците, в училищния двор, в класните стаи на новоприетите, защото в нея живее една силна обща енергия. Ценя много това усещане. Преди всички други уроци то е първото, с което големите учим малките – чувството да изживяваме общо един празник, мисля, е сред най-важните уроци за тези, които поемат по пътя…
15 септември е и част от въздуха, който съм дишала, докато раста. Той е в огромните пъстри букети, които майка, Цветанка Чакърова, 38 години начален учител на поколения самоковци, донасяше с пълни ръце и топла усмивка у дома. Той е и в обагрените с неподправена емоция детски рисунки на учениците на татко, Васил Чакъров, които той кичеше за празника по оградите и коридорите на училището.
Заедно с това всеки 15 септември за мен е и прекрасен повод да прегърна с мисълта си моите учители, които така чистосърдечно ценях и обичах, макар много от тях да са вече далеч от нас… Оживяват по майчински спокойните думи на началната ми учителка Мария Кашъмова, строгият и едновременно насмешливо усмихнат поглед на класната ми от 5. до 7. клас Елка Хаджисотирова, безкомпромисно взискателният и безкрайно всеотдайният в обичта си към нас Здравко Четвороженски, мой класен ръководител в любимата ни гимназия, дълбоката човешка доброта на Светла Никова, която изведе класа ни до така мечтаната абитуриентска вечер… Това е и ден за ведър мислен поздрав към всички славни и така скъпи за мен разбойници от незабравимия ни гимназиален клас, в който живеехме сякаш като на филм – дръзки и готови за подвизи момичета и момчета, за които и най-баналните ситуации бяха извор на страст и приключения.
Но 15 септември гледа и към бъдещето, защото негов образ са и моите днешни ученици. Едновременно всеки един от тях и всички заедно. Отивам в училище с мисълта за всяко дете – кой какво е преживял, кой докъде е стигнал, на кого какво предстои. Те знаят, че са важни за мен, че ме радват със старанието и успехите си, и това дава на отношенията ни сърдечност и топлота, омекотяващи неизбежната взискателност и строг контрол върху подготовката им.
Какъв е образът на съвременния учител и променил ли се е той във времето? Трябва ли да се вписва в ерата на технологиите или по-скоро да носи възрожденското в себе си?
В разбиранията ми образът на учителя – този, когото децата ценят и помнят – не се е изменил съществено във времето. Наистина, светът се променя и е наложително да се овладяват нови умения в крак с тези промени. Новите технологии дават чудесни възможности да се разгърне мащабът на видяното и така много бързо да се натрупа информация, важна за по-нататъшния живот на децата. Но дълбоко се лъже този, който мисли, че технологиите сами по себе си ще направят децата по-умни, по-самоуверени, по-мислещи и знаещи, по-човеколюбиви и състрадателни. Това променя и задачата на съвременния учител. Той отдавна вече не е единственият източник на знания, даже не е и най-изчерпателният такъв. С едно натискане на копчето детето вече може да потъне в огромна информация по всеки въпрос. Но нерядко това, което служи за бърз напредък, се оказва и сериозен проблем за хората. Така е и в ерата на технологиите. Децата имат огромна информация, но тя сама по себе си не може да ги направи успешни и щастливи. Не трябва да забравяме, че щастливият човек е хармоничният човек. Затова основната роля на съвременния учител не е да бъде просто носител на информация, а да помага натрупаната информация и знанията да се съвместят с правилно обгрижена и развита емоционалност, със здраво изграден светоглед, стъпил на стабилните основи на възпитанието и традицията. А това се случва в общуването. Ето защо вярвам, че както и да се развива светът, нищо не може да замени интересния жив човешки разказ, точното обяснение, ясното насочване. Защото най-важните неща, на които учим идващите след нас, всъщност са прости, базисни. Другото е надграждане. Но човек е способен да го направи само когато базата е стабилна. Та затова в представите ми образът на съвременния учител е очертан от едно интересно съчетание на качества. Той едновременно трябва да има „живата душа и пъргавото сърце“ на хаджи Генчо, неговата „яка воля и твърд характер“, да бъде „ с буен пламък в окото“ , както Талев описва учителя Райко Вардарски, но също да е готов да решава ситуации със знанията и инстинкта на човек от 21-ви век. Задължителните условия за учителя според мен са най-малко четири – да бъде личност, защото децата имат нужда от примери; да бъде безкомпромисно добре подготвен специалист (по същата причина); това, което прави, да му е интересно и забавно, защото само така ще го покаже и на учениците си като такова, и не на последно място – да общува с учениците си, защото повече от всичко в забързаното ни ежедневие днешните деца имат нужда от пълноценно общуване с възрастните. Голата обезкървена дидактика и сухото теоретизиране винаги са ми били чужди. Но всъщност тези характеристики на учителя са актуални за всяка епоха.
Кой е най-важния урок, който се опитвате да предадете на своите ученици и в училище или в живота се учи той?
Струва ми се, че най-важният урок никога няма само една тема… И все пак. Ще ми се да им показвам, че е важно да бъдат себе си – свободни и отговорни, да могат да улавят миговете в живота си и да им се радват, че да горят в това, което правят, ще им носи щастие и удовлетвореност, че в света и хората около тях има и добро, и зло, но е важно те да избират да виждат доброто, за да поправят, доколкото могат, злото. Ще ми се още да ги науча да прощават – на себе си и на другите, но и да изискват – от себе си и от другите. Ще съм щастлива, ако им помагам да откриват сладостта от общото дело, готовността да създават красота – в отношенията и в света наоколо. Искам също да знаят, че и най-скучното нещо могат да направят по интересен начин, защото са творци. Дали това мога да го постигна в училище? Да, без съмнение, защото обичам да им показвам, че и аз съм творец…
Длъжник ли е съвременното образование на младите хора и съответно те на обществото ни?
Не мисля, че съвременното образование е длъжник на младите хора, нито – че те са длъжници на обществото. Просто не възприемам тези отношения през тази призма. Намирам за важно да изградим у учениците усещането за принадлежност към това общество, разбирането, че те са неизменна и важна част от него, и смятам, че чувството за дълг ще дойде като естествен и закономерен резултат. Както всяко дете дава всичко от себе си, за да победи в някакво съревнование именно неговият клас. Но това се случва, ако детето се чувства добре в колектива. А за да е така, то трябва да бъде ценено. Защото всеки носи нещо ценно у себе си. То просто трябва да бъде открито и показано на другите. Преди години деца от класа ми се подготвяха за важно състезание. Отборът се събираше всеки ден преди часовете. Един ден съвсем неочаквано в стаята дойде момче от класа, което, меко казано, не беше силен ученик. Измъкна от голяма чанта разноцветни картони и огромна кутия с всевъзможни моливи, пастели и флумастери с думите: „Аз не обичам много да чета и не мога да разказвам, обаче мога да направя хубави табели за отбора.“ Остави ни без думи. Никой не го беше карал. Но това така въодушеви другите деца, че те надминаха себе си в състезанието. И еуфорията от победата беше неописуема. А това всъщност беше еуфория от общото дело.
Има ли за какво да се гордеем с днешните деца и преподаватели?
Как не! Основания за гордост от постиженията на ученици и от усилията на учители, разбира се, има. Тази година изживях голяма радост от успехите на мои ученици – първенци в националния кръг на олимпиадата по български език и литература, деца с пълни 100 точки на изпита по БЕЛ след 7.клас… А знаете ли колко мило ми стана, когато разбрах за страхотния успех на учениците от трупата „Театър? Фантастиш!“ към ПГ „Константин Фотинов“, които спечелиха първо място на националния ученически театрален фестивал на немски език! Специални поздравления за децата и сърцатите им ръководители Еми Попова и Стефанка Митрева! Често във фейсбук например ми попада страницата на училище „Христо Максимов“ и така драго ми е да виждам старанието на колегите да насърчават децата в най-разнообразни прояви. Много приятно ми беше да разбера, че немалко ученици от Самоков са наградени от Общината за свои успехи и изяви. Та да, имаме много основания за гордост. Но трябва да сме готови да намаляваме основанията за неудобство и срам, каквито, за съжаление, също има.
Професия или призвание е да си учител?
Във всяка професия има призвани хора. Запомнила съм интересен момент от една среща с цигуларя Минчо Минчев, който разказа как баща му го изпратил в София с думите: „Минчо, ако щеш патки паси, но ги паси най-добре!“. И най-дребното човек може да го направи със сърце и от това то става вече значимо. А какво да говорим за работата с деца! В това отношение смятам себе си за щастливка – живея в професията си с усещането за призвание.
Кой е двигателят за знанията и успехите на младите хора – желанието за добра кариера, съревнованието със съучениците, родителските амбиции или нещо друго?
Най-силният двигател за напредъка на едно дете е неговата естествена човешка любознателност, която, мисля, трябва да насърчаваме с всички сили. Тя е най-големият съюзник на учителя и основна грижа според мен е грижата да не я убием. Уви, това най-често се случва. Сещам се веднага за една чудесна книга на Георги Данаилов – „Убийството на Моцарт“. Непростимо е неумението ни на възрастни да поддържаме жив пламъка на детското желание – да знае, да разбере, да си обясни… Силно теоретизиран учебен материал, сухо или неразбираемо написани учебници, умора или досада на учителя, който не се старае да се подготвя, скучни часове без ясна цел и смисъл лесно могат да убият интереса, с който детето е дошло в училище. И знаете ли – не е вярно, че децата не искат да учат. Неслучайно в езика ни се е установило едно устойчиво словосъчетание – „жажда за знания“. Ето това трябва да потърсим и изведем у детето. Нито родителските амбиции, нито съревноваването с другите, нито далечната мисъл за добра кариера са толкова мощен двигател за успех, защото всички тези фактори са външни за човека. Моторчето е вътре у всекиго от нас. Ролята на учителя е да го задвижи, да запали пламъчето, да покаже на детето, че може. И да бъде до него при нужда. Успехите идват като закономерно следствие.
Да поговорим и за Самоков. Как изглежда във Вашите очи той и колко често идвате тук?
Обичам Самоков. И няма как да е иначе – това е моят град, макар че след студентските години животът ми се свърза със София. За мен, както – предполагам – за повечето хора, има образи константи – хора, места, ситуации. Те са тези, които стоят в основата, в същността и без тях човек няма да бъде себе си. Нищо по отношение на тях не се променя независимо от това, какво се случва, и това, къде се намирам. За мен те са едни емоционални аксиоми – тях съм приела за важни, обичам безусловно и не ми е нужно основание за тази обич. Самоков е сред най-важните от тези константи. Не мога да преценя града от позицията на постоянно живеещ в него, но със сигурност знам, че с голяма гордост бих довела тук всеки български или чуждестранен гост. Има къде да го заведа, има какво да му покажа и разкажа, има къде да го нахраня вкусно и в приятна обстановка, има къде да го подслоня, има с кого да го запозная и със сигурност има с какво да го изненадам… Харесвам направеното в града ни. Допада ми много този леко ретро стил, в който бяха обединени основни пространства от централната част – носи нещо меко романтично, което е така привлекателно, особено в съчетание с шума на Искъра и незаменимата гледка към Рила. Радват ме красивите цветя около кътовете за отдих, а за прекрасния парк „Крайискърец“ мога да говоря с часове. Гледам с удоволствие блока ни в „Самоково“, така красив след санирането. Много харесвам също това, че знамето, което посреща в началото на града идващите по пътя от София, е винаги чисто и здраво. Много хора вече пътуват наблизо и надалеч в чужбина и мисля, че ще се съгласят с мен, че Самоков има наистина европейски вид. Дори смея да твърдя, че превъзхожда не малко градове от своя мащаб. Ярко открояващият се проблем в моите очи е един и той болезнено се забелязва веднага щом човек слезе надолу под училище „Христо Максимов“ или пътува в този район по околовръстното шосе – сметищата. Наистина е ужасно…
В състояние ли е училището и образованието ни да задържат интелигентните и кадърни българи в страната?
Не бих искала да говорим за „задържане“, защото това извиква усещане за насилие над волята. Човек е свободен да избира почти всичко в живота си, в това число и мястото, където да живее. Ето защо въпросът всъщност е как страната ни да бъде привлекателна за кадърните млади българи. Имам наблюдения върху избора на ученици от 12-ти клас. Прави впечатление, че допреди няколко години почти всички от тях предпочитаха да учат в чужбина и да останат там. През последните две-три години все повече зрелостници остават да учат в България или се връщат да търсят работа тук дори да са завършили в чужбина. Видели едно-друго навън, мнозина преценяват, че комплексно животът им тук може да им предостави добри възможности, и предпочитат да останат.