Самоков 365
Рубриката се осъществява със спонсорството на ДБГ-Самоков
С поредица материали ще се опитаме да се върнем към миналото и разкажем за хора, запазили в себе си духа на възрожденския Самоков. Успели, въпреки трудностите и превратностите, да съхранят спомена за родния град и да го предат като послание на поколенията след тях – чрез своето творчество, начина си на живот и житейските си възгледи. Това своеобразно пътуване във времето започва с Наум Хаджимладенов.
Почнеш ли много да пишеш и да обясняваш изкуството, то изчезва изведнъж, като лятна мъглица над чамовете. Изкуството или го има, или го няма…”
Наум Хаджимладенов
В продължение на думите, изречени от големия художник Наум Хаджимладенов може да се каже, че или носиш творческия поглед за света в себе си и можеш да го изразиш върху платното или – не. По никакъв начин не може да се оспорва това, което самоковският майстор на четката е оставил като наследство за поколенията. Достоен продължител на художествената школа, родила редица значими произведения на изкуството и имена като Христо Йончев- Кискарец, Васил Захариев, Слави Генев.
Героят на този разказ – Наум Хаджимладенов се ражда на 15 юли 1894 г. в семейството на търговеца на вълна- Стоян Хаджимладенов. Най- ранните запазени рисунки на художника са от 1910 г. когато той е едва 16-годишен. С времето картините се множат, а с тях и желанието на Наум да следва в Художествено- индустриалното училище. Павел Кръстев, братовчед по майчина линия, е първият художник, който дава напътствия на момчето. В семейството на Хаджимладенови не се говори за изкуство и съвсем естествено професията на художник, не е считана за сериозно занимание. Като син на търговец от Наум се очаква да продължи семейният бизнес, но желанието му да учи изкуство надделява над родителските очаквания. Павел Кръстев, съзрял таланта на младия художник, убеждава Хаджимладенови да пуснат сина си да учи в София. Така през 1914 г. Наум прекрачва прага на Художествено-индустриалното училище (бъдещата Художествена Академия). Какво му е дало професионалното образование? Сам той казва: „Две неща – умението да виждам и способността критично да преценявам”. Студент е в класа на проф. Иван Мърквичка. Малкото запазени учебни етюди на Хаджимладенов, говорят не само за усета му на добър колорист, но и за сигурната му ръка, извеждаща рисунката с пестеливи и категорични линии. Следването му е прекъснато от избухването на Първата световна Война, която завинаги отнема двама от най-близките му приятели- Павел Кръстев и Димчо Дебелянов. През 1918 г. Хаджимладенов отново се завръща в училището, което завършва на 16 юни 1921 г. След завършването си, Наум се прибира в родния Самоков, където за кратко работи, като учител. Прекарва 13 години в малкия град преди отново да се завърне в шумната столица. Тези и други подробности от живота на художника са намерили място в монографичния очерк на Ружа Маринска.
Голяма част от творчеството на автора заема библейската тематика. Вярващ християнин, Хаджимладенов се лута в търсене на доброто и разобличаване на злото, по този повод казва:„Два са образите, които се мъча да доловя. Единият е Исус, светлината на човечеството, вестителя на царството Божие на земята, чистата истина, великата любов. А другия е Юда- злото, тъмнината, зловещия предател и убиец, сянката на когото и днес броди по кървавите и черни пътища на земята.Между тези образи са виденията, сънищата ми и вярата ми в зората на света.”
Изпитал несгодите на провинциалния художник и учител, през 1934 г. Наум Хаджимладенов се установява отново в столицата, където ще прекара следващите 12 години. Търсейки препитание, младият художник започва да работи, като илюстратор на детски книжки, учебници, вестничета, романи. Сътрудничи на сп. „Детски свят”, вестничетата „Трезво дете” и „Ручей” като голяма част от творчеството му в тези години е посветена на илюстрирането на популярното по това време издание за деца, „Художествена библиотека-„Древна България”.
През 1937 г. Сирак Скитник избира измежду множество картини произведения, които да представят България на Световното изложение в Париж. Една от избраните картини е „Пазар в Самоков” от Наум Хаджимладенов. Картината се връща от Франция със златен медал, а година по-късно на художника бива присъден и орден „Свети Александър” след изложба на българското изкуство в Атина.
В София художника се запознава със съпругата си Олга. През 1940 г. се ражда единственото им дете- дъщеря им Анна, чиито образ през следващите години ще бъде претворен в редица портрети. Няколко години след раждането на детето, съпругата на Наум умира. Останал сам с невръстната си дъщеря и изправен пред унищожителната сила на Втората Световна Война, Хаджимладенов взима съдбоносното решение да се завърне отново, този път завинаги в родния Самоков.
Следващите години са тежки за художника. Бедността и изолираността му от художествения живот в страната, самотното бащинство и всекидневните грижи, не го отдалечават от изкуството. Европейският дух и свободомислие в творчеството на автора е непонятен за новият режим. Макар и да получава званията „заслужил художник” и „народен художник”, орден „Кирил и Методий”- I степен, макар и много държавни галерии да откупуват картините на Хаджимладенов, творчеството му остава в сянка. Едва през 1964 г. година прави първата си самостоятелна изложба.
Още след завършването на Художествено-индустриалното училище, Наум се отказва от рисуването по натура. „Когато рисувам искам да се чувствам свободен, неангажиран. Ако рисуваш портрет на един човек, ти си ангажиран да го направиш да си прилича. Тогава не съм свободен. А и как ще съм свободен. Все едно един роб седнал и прави копия.Към края на следването си в Академията взех решение: Бай Науме, отсега нататък никаква натура. Ще си рисуваш по фантазия. По-леко ми върви.” – споделя той.
До края на дълголетния си живот Наум Хаджимладенов ще бъде отдаден на изкуството. Всяка минута ще прекарва в рисуване, за да създаде многохилядно творчество. Животни, принцеси, рицари, селяни, улици изпълнени с живот, Дон Кихотовци, страдалният образ на Исус, бедняка, онеправдания, смешния образ на глупака, наивния, самовлюбения, ще поглеждат разглеждащия скицниците и тетрадките. Волно или не, те вероятно ще открият прилика между героя на Сервантес и Наум Хаджимладенов и ще са прави. През целия си живот, самоковският художник е един Дон Кихот, само че с четка и палитра, вместо копие и щит. „Изпружен върху стройния Росинант, зовящ пространството и готов да приеме зова му” – констатира Ружа Маринска в монографията. „Ние всички сме малко донкихотовци” – казва самият Наум Хаджимладенов. Неговият Санчо Панса е връзката му с реалността, а най-верният му приятел остава изкуството до самия край на живота му. Защото за самоковския творец, то е много повече от професия. То е животът му. То е истината, която носи в себе си. Вижданията и талантът на Наум Хаджимладенов намират и днес своите последователи. Неслучайно неговото име носи една от улиците в града и школата по изобразително изкуство към читалище „Младост – 2003”.
Умира на 20 август 1985 г.
