Общество

Накрая ще седнем да  броим колко сме останали…

Коментар

Мария Галчева

sofia-airport-terminal-1Преди две седмици с моя близка приятелка се заговорихме на тема емигранти, след като аз правих интервю на подобна тема, а тя изпрати своя приятел на Терминал 1. Сега след резултатите от изборите за президент, българите се усетихме разединени повече, от когато и да било и подобни мисли, свързани с чужбина нахлуват в много глави. Все чакаме промяна, която в предишни години често беше измествана от подмяната – израз, добил ужасяваща популярност. Така или иначе, ситуацията сериозно се разклаща. За добро или за лошо, ще видим. Не бързаме да бъдем преднамерени оптимисти, защото има голяма разлика от намерение до действие.

Да се пише за емиграция не е лесно. Нито за автора, нито за отсрещната страна. Доста често се е случвало и да ми отказват. Много емоции, много колебания, много болка. Но идеята тук е друга – опираме до факта, че все повече хора избират нелекия път да бъдат извън страната. Причините могат да се сведат до лични и до индивидуални, но едно е общото и това е желанието да уредиш живота си възможно най-бързо, да бъдеш на място, където законите се спазват и да знаеш, че имаш права – не само задължения. Чужбина отдавна е определяна като цивилизацията, Ханаан, там, където трудът е възнаграждаван, както подобава.

Разбира се, съдници много. Емигрантите често са определяни като хора, които са се предали и не са останали да се борят тук. Нека да не бъдем строги – всеки сам определя как да изживее живота си. Затова живеем в демокрация и имаме право на избор. Истината е, че политиката на държавата България на моменти граничи с геноцид срещу собствения си народ. Да не говорим, че дори и като членове на Европейския съюз, ние продължаваме да бъдем най-бедната страна в него. Задминава ни дори Румъния. И то по всичко. За какво да чакаме и да се мъчим като грешници, докато съзнателно ни държат в подобно положение?

Та, там на летището, разказваше тя, гъмжало от народ и то все млади хора. „Сърцето ми се сви“. От начина, по който хората се сбогуват, по който си обещават скоро да се видят, от техните сълзи. Камъкът си тежи на мястото, уж. Затова и всеки тайно в себе си се надява някой ден да се завърне тук.  Но докато това стане, замират цели райони. Няма да ходим далеч. Вижте само какво става в Северозападна България.  Несериозно ще бъде за всеки политик – кмет или депутат, да неглижира проблема и да се казва, че това не е така.

Тези, които остават тук са герои по своему. Българската действителност често ни поставя пред такива изпитания, че започваме да се смеем на Дантевия ад. Асортиментът е богат. Този текст не е някакъв наратив, който да заклейми или да възхвали емигрирането – напротив и в двата случая сме герои.

Той трябва да стресне. Да покаже, че не е нормално икономиката на страната да се държи на парите, които се изпращат отвъд. Не е нормално и ръцете на бизнеса да се извиват и той да е принуден да крета, заради безбройни административни тежести. Не е нормално и голяма част от младите да бъдат с претенции до небето, а възможностите им да  достигат до  върха на носа им.

Накрая ще седнем да преброим колко хора сме останали тук в България, вместо да казваме кой го няма. Натам сме тръгнали.

Толкова проблеми има за решаване, а времето – времето е наше, както се пее в една песен, стига да искаме те да се разрешат. Стига да не сме чак толкова противно упорити в поддържането на ред, който е вреден, който води до уродливи явления и още по-уродливи последици. Формулата за страната ни е консолидация и обединение, но ехидните усмивки и тайните кроежи на политиците хвърлят допълнителна сянка и в без това сенчестото ни положение.

Ще поживеем, ще видим. Още малко. Нали знаете – преди всички да си тръгнат, трябва някой да остане, за да изгаси лампата и да заключи вратата.

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close