Надежда Дикова: „Категорична съм за оставането си в Германия, но тук имам частички от България”

Анна Манова

Днес все повече българи решават да напуснат родината си и да търсят по-добър живот и препитание извън граница. Не е малък броят на самоковците, които влизат в тази тъжна за страната ни статистика, уморени от множеството ежедневни „битки” за оцеляване на ръба между отчаянието и вярата за по-добри дни. За голяма част от тях това е търсеното спасение, а пътят обратно към родното място е изпълнен с малко надежда и много тъга.

Надежда Дикова е от онези хора, които решават да рестартират живота си като изберат за отправна точка чужбина, и по-специално Германия. Решението е изстрадано, но все пак е взето с увереността, че това е първата крачка към едно по-добро утре за нея и семейството й. Така вече четири години Надежда се чувства част от общност, говори езика и нарича новото място спокойно „вкъщи”. И там в нейното „у дома” си е направила малки кътчета България. На едната стена са закачени снимки от Мусала и Седемте Рилски езера, на другата е позициониран старият гоблен, спомен от баба й. На рафтовете се вижда българска посуда, подарък от скъпи приятели, а над тях е поставен друг гоблен, който сякаш те пренася точно по протежението на Боклуджа, а в далечината се вижда Митрополитската църква. Всичко това е, за да й напомня коя е и от къде идва. В така създадения български уют тя посреща гости и спазва нашите традиции, а през делниците общува на немски и работи на две места.

За живота между България и Германия, за трудните решения, за равносметката и за това има ли все пак път обратно към родината, разговаряме със самоковката Надежда Дикова.

Как човек решава да си стегне багажа и да предприеме крачката да живее и работи в чужбина? Отнема ли много време и трудно ли е подобно решение?

Лично за мен беше доста трудно, защото никога в моя осъзнат живот не съм си мислила да живея, уча или работя в чужбина. Животът ми винаги е бил тясно свързан с България и Самоков. Дори не съм си представяла да се местя в друг град, макар да имах възможността- покрай мъжа ми, да уча и живея във Варна. Но и тогава отново предпочетох да се върна в родния Самоков. Никога не съм изпитвала страх от промяната, даже много бързо взимам решения. Но решението за заминаването за Германия ми отне една година. Мъжът ми доста време работи в различни страни. А аз бях тук с дъщеря ни Ванеса. И макар да работехме и двамата, да ми помагаха родителите, средствата все не достигаха. Един ден мъжът ми заяви, че категорично няма да се върне в България. Беше се установил в Германия и ми предложи да заживеем там. Тогава това негово решение ме шокира, защото никога не сме обсъждали подобен вариант. Съпругът ми Християн ми обясни, че животът в Германия ще ми хареса не толкова като финансова сигурност, а като спокойствие, отношение от страна на институции и хора, и дава шанс за плануване на едно по-добро бъдеще. Истината е, че в България дори не съм си позволила да мисля за бъдещето, защото сивото ежедневие те „грабва” и „смачква”.

В ерата на високите технологии дистанцията много лесно се „стопява” и ние можем да водим този разговор през интернет, на чаша кафе, само чрез едно натискане на клавиатурата. Къде точно те намирам като логация?

Точно така е. Разговаряме една срещу друга, а сме на хиляди километри. Намирам се на 15 км. от гр. Мосбах, който е между Щутгарт и Франкфурт на Майн. В момента със семейството ми живеем в селцето Роберн. И мога да кажа, че се намираме в една „златна точка”. Изключително красиво е, природата е чудесна и имам усещането, че колкото й да я гледам няма да мога да се наситя.

След като претегли везната и тя наклони към Германия как се почувства там? Какво те впечатли най-силно?

Силно впечатление ми направи красотата на природата, поддържането на зелените площи и чистотата. Сърни, зайци, таралежи, орли се движат спокойно. Точно като в детските приказки и анимационните филмчета. Видях подредени къщи и дворчета. Хората са приветливи и макар да си непознат за тях те ще те поздравят. Първото ми идване беше за 20 дни, без детето. Исках със собствените си очи да видя и със сетивата си да разбера дали мога да живея в Германия. За първи път дойдох през октомври 2014 година. Пристигнах  стресирана, защото не знаех какво да очаквам. Друг проблем за мен, като общителен човек, беше че изобщо не говорех и не разбирах немски. Изпитах страх от езиковата бариера. Впечатли ме тогавашният ни хазяин германецът Хари, който ми помогна в този момент и ми показа колко са внимателни немците и с какво разбиране подхождат към останалите. През това време се опитвах да почувствам и да се вслушам в инстинкта си, да гледам хората в очите и да видя какво е отношението им към мен. Нито за момент и през тези 4 години не съм получила критичен поглед или пренебрежение, че не говоря идеално езика. Или някаква реакция, която да ме е накарала да се почувствам чужда. Истината е, че за по-малко от месец не можеш да промениш целия си живот, но когато се върнеш в България някакви неща ти се набиват в очите. Те са ти като трънче в петата. И няма как да не се попиташ дали и ние не можем или не умеем да живеем спокойно и добре като немците.

Разбирам, че за краткия период от време си успяла да направиш своята равносметка. Права ли съм?

Аз съм си направила точно такъв албум със снимки в социалната мрежа, който озаглавих „България – Германия – равносметката”. Той е направен след 20-дневния ми престой там. Рано или късно човек стига до един етап в живота си, когато прави равносметка. Моята беше с крайно решение и дата за заминаване май месец 2015. Преживях трудни моменти в живота си и това наистина беше тежко решение. Проведох доста разговори с дъщеря ми, която тогава беше деветгодишна, но доста осъзната за възрастта си. Това беше едната трудна задача – да обясня на детето си и да отговоря на множеството й въпроси. И всичко казано да прозвучи не просто като обещание, а като сигурност. Аз самата нямах такава. Другата тежка задача беше да оставя родителите си, родния дом и приятелите си. В един момент се чувстваш изморен от всичко. Дори обичта към родителите ми не успя да ме задържи тук. Равносметката е тази – раздяла с всичко, което ми е било близко, мило и част от живота ми.

А носталгията има ли я?

Носталгията си я има. Особено вълнуващ момент, преди тръгването ни с Ванеса за Германия, беше тържеството й по повод края на учебната година. Точно тогава се навършваха 100 години на ОУ „Св. Св. Кирил и Методий”, с празненство в читалището. Децата изпълняваха патриотични песни, рецитираха стихове. А аз знаех, че след три дни заминаваме. И сега ми се насълзяват очите. Натъжавам се, поплаквам си. Раздялата с близките беше много трудна, но знаех, че това са първите крачки към живота, който искахме да построим, обаче не в България. Носталгията се проявява най-вече по празниците, във важни за мен моменти, когато близките ми не са до мен и в моментите, когато искам с приятел да изпия чаша кафе, а няма. Имам приятели германци, с които общувам, но дългогодишните ми приятели ми липсват.

Наде, висока ли е тази цена?

Отговорът на този въпрос не е еднозначен. В България съм плащала по-висока цена. В Германия се чувствам на мястото си, макар на много хора това да звучи странно. За да се интегрирам и науча език си платих доста висока цена. Тормозех се, когато не разбирах нищо. Ставах в 6 сутринта, карах мъжа ми на работа, приготвях детето за училище и аз ходех на училище по четири часа всеки ден. И така девет месеца. С дъщеря ми започнахме от нулата, от азбуката. Ние пристигнахме на 21 май, а Ванеса на 8 юни започна училище без да знае изобщо език. Само аз си знам като родител как съм се чувствала. Следобедите ги прекарвах в учене с Ванеса, след това отивах на работа.

Тръгвайки си от бащиния дом не знам дали на следващото прибиране ще има кой да ме посрещне на прага. Тази цена е много висока.

Как стоят нещата 4 години по-късно?

Като отношение през целия този адаптивен период съм получила само разбиране и помощ. След четири години общувам свободно и предимно с немци. Избягвам контакта с българи, но въпреки това имаме приятели българи, виждаме се и събираме се. Живея с немци, работя с немци. Живея един пълноценен живот, работя на две места, пътуваме, организираме си екскурзии. Посетихме Париж, Прага, Берлин, Хамбург, Шварцвалд – места, за които преди даже не  съм си мечтала. Работя като помощник – готвач и наред с това в една общинска фирма, която се занимава със сметосъбиране. Поддържам административните офиси на фирмата. Амбициите ми са да премина 3-годишно обучение, което се поема от фирмата. Тук фирмите се грижат за работниците си. И надеждите ми са след няколко години да работя в административната част и да се занимавам с документацията. В свободното си време се занимавам с благотворителност. Тук хората безвъзмездно даряват мебели, посуда, уреди, дрехи, обувки. Вкъщи е сборен пункт. Всичко се сортира. Една част отиват в немския червен кръст. С другата част се опитвам да помагам й на българи, които имат нужда. Имам голямо желание да помагам на българи, но в един момент оставам погрешно разбрана. Опитвам се да се абстрахирам и да проявявам разбиране, но понякога се натъжавам и ядосвам.

Спомена, че предпочиташ за общуване повече немците. Защо? Какви сме българите извън пределите на страната си? Не ставаме ли по-дисциплинирани или сме запазили по-успешно образа на Бай Ганьо?

Българинът е същински Бай Ганьо, където и да е. Особено, когато попадне в чужбина става още по-непоносим. Има и такива, които спазват правилата и са по-дисциплинирани, защото те самите се стремят да спазват реда и да живеят по-подредено. Мисля че моето семейство е такъв пример. Но по-голямата част от българите тук живеят с усещането, че всички са им длъжни и най-добре се чувстват да получават помощи и да не работят. По този повод имах интересна случка с една сръбкиня, която е служител в социален център и помага на чужденците да се интегрират. Тя ми съдейства да започна курс по език. И няколко пъти ме попита дали  да ме регистрира в центъра за безработни, съответно да получавам обезщетение. Аз отказах. Обясних й, че искам да науча език и да си намеря работа. Тя беше изумена от моята реакция и каза, че съм първият й подобен случай. Тук има доста българи, които се записват в социалните служби, защото могат да се възползват от добри социални придобивки. И това ги устройва.

Да разбирам, че никога няма да ги стигнем немците…

Това си зависи изцяло от самите нас. Самото възпитание и отношение на немците е коренно различно. Образованието им е различно. Те се изключително толерантни хора. Не ти навлизат пряко в личния живот, но се стремят всячески да ти помогнат, когато имаш нужда. И да направят така че да се чувстваш вкъщи. Когато се прибрахме в България, в началото на март, доведохме с нас една германка, която е дама на 80 години. Тя беше изумена от красотата на природата и мръсотията тук. Разходихме я на различни места и аз й обясних, че в България хората живеят с ниски доходи. Тогава тя се обърна и ми каза следното: „Бедността не означава мързел. Едно е човек да е беден, друго е да е мързелив”. Намирам, че е много права. Когато пътувам между България и Германия сякаш живея в две различни реалности.

Обикновено най-тъжните истини и мъдри думи чуваме от устата на децата. Какво ти казва твоята вече 13-годишна дъщеря по отношение на България?

Казва ми, че когато стане голяма ще се върне в България. Защото вярва, че може да подобри живота или да помогне да стане по-добър в родината си. Тя е още малка, но за сега иска да учи в Париж. Понякога спорим на темата за връщането в България. Аз не мога да я убедя, че Германия е най-правилното решение, но мога да се надявам, че докато тя стане голяма нещата в България ще са се променили към по-добро.

В такъв случай има ли поне мисъл за връщане в България, не сега, не след година, но все пак?

Не мога да кажа с изключителна точност. За момента съм категорична за живота си в Германия, но тук имам малка част от България. Направила съм си български кът със снимки от Седемте Рилски езера, Мусала. Тук е и гобленът от баба ми. Имам и едно буренце, направено от татко. Имам битови съдове, подарък от скъпи приятели. Всички тези неща са със сантиментална стойност и означават много за мен. Те винаги ще ми напомнят от къде идвам и коя съм. Наскоро си харесах един гоблен, на който е изобразен пейзаж, страшно напомнящ на река Боклуджа и Митрополитската църква. Много го харесах и го получих като подарък за 8 март. Това е моят Самоков на него. Закачила съм си го на стената и всеки ден го наблюдавам. Спазваме и българските обичаи за празниците тук – подготвяме се за Коледа, събираме се с други българи за Великден. Дори направихме българска сватба. Ожениха се двама наши приятели, а с мъжа ми им бяхме кумове. Посрещнах ги с питка у дома, както повелява традицията. Домът е там, където човек е щастлив, но винаги има път обратно.