Зоя Станкова
Момчил Чалъков е от младите хора, на които им е „мило, ем драго” българското и които милеят за родното, за нашенското.
Секретар на Народно читалище „Васил Левски”, село Алино, от четири години насам, изявен изпълнител на сцената на българския фолклор и преди всичко човек, но от онези, които знаят, какво носят в себе си и как да си служат с него.
Срещаме се с Момчил, за да ни разкаже повече за дейността на читалището в село Алино, за женската фолклорна група и за това как млад човек се занимава с читалищно дело днес, когато от мода са изместени ценностите и културното средище е непознато място за младите, които не съзнават, че читалищата всъщност са храмове на културата и пъпка на развитието.
Би ли ни разказал с няколко думи кой е Момчил Чалъков? Откога пееш и кой събуди в теб любовта към българския фолклор?
– Любовта ми е наследствена, защото в семейството по майчина линия баба ми – Лина Чалъкова пее в певческите групи и те са си певчески род, може би, защото тя имаше още три сестри, които са пели на времето и като малък, някъде дванадесет-тринадесетгодишен, тогава бяха поотшумели, нямаше толкова интерес към фолклора и то към автентичния фолклор, пред нас, спомням си, че беше вечерта към шест-седем часа, леко облачно времето, съседки се събраха и запяха една песен, още си я спомням „Закукала кукувица”, изиграха и хорото. И аз тогава останах много учуден и разбрах, че това е едно богатство и то много трудно.
А сестрата на дядо ми – баба Добрена, пък е била солистка на известната за времето “Планска група”.
Трудно богатство за усвояване, трудно за научаване и дори може би не се научава, това човек или се ражда и го може, или не го може.
И така, в последствие започнах да се приобщавам към групата към читалището, да помагам на колежката и по-късно ме направиха и секретар на читалището, през 2011 година.
Кое задържа един млад човек в българското читалище?
– Не знам. Аз много пъти съм казвал, заплатите не са високи, работата е много, но просто любовта към фолклора държи навярно младите хора. Не знам дали всички са така, но специално мен това ме крепи, защото виждам колко ценни неща има. Всяко селище си има специфичен фолклор, специфични обичаи и това, което научавам и записвам ми е много интересно. Искам да го съхраним по някакъв начин. Да издадем книги, да направим възможно повече филми и дискове, които да увековечат историята и то конкретно фолклорната история.
Фолклорът ли основно поддържа читалищните институции в България?
– Да, мисля, че фолклорът.
Какво би казал за читалищата, които нямат фолклорни групи, защото и такива има?
– Знам, че има такива. Знам и колко е трудно. Аз имах колеги, които вече напуснаха, но винаги съм им казвал, че аз съм от съседно село и до толкова милея въобще за самоковския фолклор и като цяло и съм проучил и в съседните села кои са били кадърни да пеят, кои жени могат и те са казвали – дайте, организирайте нещо, две-три да се съберем и да покажем. То не е целта човек да се самоизтъква, особено когато са малко хората, въпросът е да се покаже, че го има. Има разлика между едното и другото. Независимо, че ние от Поповяне сме на шест-седем километра разстояние, има разлика между пеенето в едното и другото село. Ковачевци и Поповяне са на по-близко разстояние, на два километра, но също има разлика. Всички са строго определени за себе си, с много интересен начин на пеене, затова аз съм казал, че най-интересното нещо е две-три жени да ги съберат, да ги покажат, да ги видят, че ги има, че го могат.
Периодично пускаш клипчета на жени от Алино, които изпълняват автентичен фолклор. Сам ли ги организираш да се съберат и да се покаже този фолклор?
– Да, инициативата е изцяло моя. Всъщност е много трудно, защото Алино също е малко село и те са предимно възрастни хора и единствено възрастните го могат и трябва да го покажат по някакъв начин, за да научат и малко по-младите от тях, за да го продължим. И тъй като са доста възрастни, аз с колата обикалям, събирам ги за репетиции, карам ги в читалището, връщам ги вкъщи. Действаме организирано, за да може да се случва всичко. Много е трудно, трудно се работи с хора, но когато нещата стават добре, резултатът е добър. И съм удовлетворен и след концерта, който направихме.
Можеш ли да ни разкажеш малко повече за концерта? Той се състоя на 04 април, имаше много гости от други читалища в общината и софийски също?
– Аз отдавна исках, например в края на годината да организираме такова по-мащабно мероприятие, един вид като разнообразие на жителите на селото, от благодарност към групата, защото през годината са участвали в много фестивали, събори и от тази гледна точка исках да го направим. Но тъй като есента бяха лоши метеорологичните условия, трудно отопляем салон, решихме да го отложим за пролетта и го направихме във връзка с пролетта и Великден, точно в навечерието на Цветница. Много добре се получи, с много състави, групи – танцови формации, певчески групи. Беше много хубаво! И тогава реших да изработим елемент от алинската сватба, казва се „забражданье на невеста”, доста трудно е, но станаха нещата. Разбира се, с много репетиции, с помощта на мои колеги, на музиканти, защото гайдата е инструментът, който съпровожда сватбата. Трябваше да подсигурим гайда. Радостина Симонова се отзова. Димитър Лукарски – народен певец от София, той също игра ролята на младоженеца и така сътворихме нещата. Надяваме се, ако е живот и здраве, всичко да е нормално и в Копривщица да го представим, в село Пещера, Пернишко, също.
Как вървят нещата с фестивалите и вашите участия, предвид това, че субсидиите на едно читалище са доста оскъдни?
– Така е, да, но с добро желание нещата се постигат. Помежду си се разбираме, правим си някакъв вид икономии, ако мога така да го нарека и се получават нещата. Примерно на повечето фестивали отпускат храна за участниците и по този начин ние си пестим парите за следващия път.
Разчитате ли на спонсори?
– Разчитаме, да. Много. Спонсорите бяха и хората, които спомогнаха за осъществяването на този пролетен празник, който направихме на четвърти април, защото нямаше как да успеем, много пари бяха необходими.
Общината помага ли за тези пътувания и концерти?
– Честно казано аз не съм се обръщал за помощ до момента, но имам намерение и предполагам, че няма да откажат. Съдейки и по видяното, защото те бяха на концерта, кметът също отправи приветствие към хората в началото.
Какво не достига на нашите читалища от към материална база, духовност, будни хора?
– При нас специално основният проблем е липсата санитарен възел, нямаме и вода вътре. Това са много необходими неща, които при едно такова мащабно мероприятие като концерта, който осъществихме, си е необходимост. След това са течовете – покривната конструкция, независимо, че през две години му правим ремонт не можем да го овладеем това нещо. От майстори ли зависи, от това, че сградата е с голяма квадратура, нямам представа, но и в моментда да дойдете да видите, миналата година отстранихме течовете на сцената, но има увиснали картони, което беше малко грозничко, но слава Богу не се виждаше от кадрите, заснети по време на концерта.
Трудно е, дограмата искаме да сменим, за да стане малко по-уютно, защото е голямо, студено, трудно отопляемо. Пестим, купуваме дърва по-малко, ако купуваме и с помощта на кметството се отопляваме, иначе няма как. И на ток.
Иначе, през зимата, когато имаме належащи репетиции, ако сме цялата група, репетираме в кметството – те са на парно и там има свободна зала, ходим в нея. Другият вариант е, когато частично се налага да участваме, в нас да правим репетициите, както се случва обикновено, с част от жените.
Опитвали ли сте да кандидатствате по проекти за ремонт на читалището в Алино?
– Да. Два пъти кандидатствахме, но не ни одобриха.
Младите хора, свидетели сме, че предпочитат заведенията, кафетата, пошлостта, пред културните ни домове, как си го обясняваш това и защо така се получават нещата?
– Може би, защото е по-лесно. Аз също съм се замислял и го виждам това нещо, че те нямат интерес към фолклора, а въобще не би трябвало да е така. Това е едно много ценно богатство и много сложно. Това е спомогнало българинът да оцелее в трудните моменти в живота и през турско робство и когато и да било. Всички тези неща след като са запазени значи това е причината да сплоти и запази хората. Мисля, че нямат интерес, но за тях чалгата е по-лесният вариант, кафетата, свободният живот. Нямам представа, но не би трябвало да е така. Винаги казвам в интервютата си, че призовавам всички млади хора да обърнат повече внимание, да видят това ценно богатство, което имаме, да внимкнат в него, за да разберат за какво става въпрос, защото само отгоре погледнато не може. Аз лично имам приятели, които в началото не проявяваха интерес, а сега вече покрай мен вникват в нещата, виждат какво се случва и са толкова пленени, че дори искат да се включат в даден обичай.
Какво е предимството на читалищата пред останалите институции?
– Сложен въпрос. За предимство не знам, Читалището е средището, където се съхранява, запазва, популяризира и това мисля, че е основното му предимство.
Ръководител си на женската фолклорна група в село Алино, би ли ни разказал повече?
– Аз я ръководя от 2011 година. Самата група е създадена в далечната 1965 година от седем жени. По принцип за Алино е известно, че се пее двугласно, безмензурно. Такива песни са в репертоара на групите. Трудни са. Пеят се на два гласа, дори на три гласа са пеели някога. Сега новите не могат на три гласа, но от старите все още се чува. Създадени за през 1965 година за прослушване в Златица, класирани са и са наградени. Основателки на групата са Гюлка Каназирова, която на 15 април навърши 85 години и продължава, заедно с моята баба все още да ми помага, защото ако не са те просто няма как. Сестрата на моята баба – Гюлка Дойнова и Лена Бикова, са били в едната група, а в другата са били – Венка Бикова, Параскева Малканова и Бояна Алдимирова.
И Стефка Волева, тя също е много известна певица и солистка е била за времето си, която с много майсторство е пеела песните и си е подбирала певиците, които да пеят с нея, помагачките един вид, защото те се разделят на карачка и помагачки, затова тя си е подбирала жените, които да и помагат, тоест да и влачат втория глас. Тя е била само солистка, не е участвала в групите. Нейната сестра – Латинка Симова е една от основателките на ансамбъл „Филип Кутев”, а брат и – Христо Симов също тогава е излезнал с песента „Кирчо на чардак седеше”. Те всъщност са известен певчески род.
Пеели са в продължение на няколко години така, след което навлизат малко по-елитното общество и създават групи – съпругите на кмет, на бирник, на поляци, на председатели и така нататък. Аз имам техни записи. Добре са се представяли, но има много думи, за които и до ден днешен водя война в групата да не използваме чуждици. Въпросът е да използваме местните думи, диалекта, нашето си, а не да вкарваме чуждици.
И вече, мисля, че някъде към 1972-1973 година или малко по-късно застъпват основно част от тези жени, които са основали групата и още други. Има много техни снимки разлепени в читалището.
Носители са на награди от III и IV Национален събор на народното творчество. 2010 година, когато още колежката беше, аз участвах с тях в Копривщица, отново станаха носители на златен медал. 2009 година в Смолян са носители на златен плакет. Тогава от участващите села от самоковско само Алино е със златен плакет и Доспей е с почетна грамота.
Тук мога да вмъкна, че имам едно огромно притеснение, което като топка ми се е стаило в сърцето, че две от жените са доста възрастни, това са баба ми и баба Гюлка и това ме притеснява, защото те постоянно ми казват, че не могат вече и трябва да се откажат. Основно ги притеснява пътуването. Но, ако е за пеене в селото и идват да ги снимат на място, могат да си пеят, колкото искат.
Има разлика между изпълнението на старите и по-младите.
Имате доста участия в национален ефир, редовни гости сте на предаването „От българско, по-българско”?
– Да, имаме изработени клипове за „Раклата на СКАТ”. Телевизия „Фен фолк ТВ” също ни изработиха два клипа, но там малко ни изиграха – не излъчват клиповете, въпреки че направата е заплатена от нас. Имаме записани четиринадесет песни в БНР – дванадесет на групата и две на квартета, на най-възрастните тогава – моята баба – Лина Чалъкова, Гюлка Каназирова, Пенка Волева и Петрунка Бикова. Това е един контингент от доста качествени гласове. Аз с моите инструменти имам няколко направени мелодии също за радиото. И, разбира се, плануваме още участия.
Имаме много съхранени неща. На път съм да издам книга, както все казвам, по която има много работа, но нещата са започнати. Ще бъде за фолклора и танцовата култура. Не знам все още как ще я озаглавим, но очаквам помощ от моята ръководителка по народни танци – главен асистент доктор Евгения Грънчарова, която работи в БАН. Мисля да опишем в нея обичаите съпроводени от песните, отделно само песните.
Пееш в дует с Димитър Лукарски. С него как се събрахте?
– Събирането беше много интересно. Тръгна оттам, че преди пътуване до Копривщица бях гледал друг мой приятел – Стоян Евтимов от село Пещера, общ. Земен, и в Копривщица, като видях познатите си и тръгнах да питам кой им е ръководител и те казват „Тони, Тони” и аз се разочаровах, че не мога да го намеря.Една жена ми казва, че той се казва Стоян, но те така му казвали. Така, там се запознахме с него и той каза, че ще ме запознае с още един негов приятел, който пее много хубаво граовски песни – Димитър Лукарски. В последствие в едно телевизионно предаване бяхме на гости заедно, там се запознахме и така започнахме да се опитваме да пеем заедно. Бяхме много близки приятели с Кремена Станчева и като започнахме, тя до известна степен ни помагаше, специално на мен, той няма нужда, и каза „Деца, няма такива. Братя Митреви от Владая и вие сте следващите.”, защото автентичното звукоизвличане е много важно.
Какви са бъдещите планове с групата – участия, фестивали, още концерти?
– Има много. Надявам се да успеем да заснемем предаване с телевизия „Дестинация България”. След това още от миналата година имаме предложение за изработка на два клипа с половинчасов филм от телевизия „Фолклор ТВ”, но не можем да го направим, защото нямаме средства, но се надявам да искам съдействие от Общината. Тази година се надяваме на събора на народното творчество в Копривщица да участваме, на сватбената обредност в село Пещера. Има доста фестивали, аз казвам, че си избираме най-престижните, в които да участваме, с конкурсен характер.
Искам да вмъкна също, че с моята ръководителка по народни танци обсъждахме момента и мислихме да организираме нещо под формата на фестивал, но да го изтеглим в по-топлите месеци, за да е по-удобно, да го направим навън, да бъде с конкурсен характер, с жури. Да се оценяват в няколко раздела – певчески групи, индивидуални изпълнения, танцови формации и състави, клубове. Да бъде разнообразно, да не е само от един тип. Не знам дали ще ни одобрят, но аз мисля борбено да опитам.
Като каза фестивал. През изминалата година за първи път бе организиран фолклорен фестивал „Нашенско хоро”, в зала „Арена”, който е планувано да бъде ежегоден, мислиш ли, че това е една добра инициатива?
– Да, нека да се превърне в традиция. Добра идея е. И все пак, нека да се съобрази с времето, с мероприятията.
Селските читалища, сякаш организират по-малко събития от тези например в Самоков, това на какво се дължи?
– Причините са няколко. Това, че има малко хора. Това, че са ограничени финансовите възможности. Мисля, че са повече от една-две причини. Малкото хора са основна причина, финансите са от голямо значение и организацията е много важна. Човек трябва да знае как да работи.
Въпреки битуването на слухове, че представителите на различните читалища не се разбират помежду си и още „красиви” моменти, смяташ ли, се работи добре заедно?
– Да. Има ги тези неща, но се работи. Можем да си говорим едно, после друго с колегите, но независимо от всичко работим добре заедно.
