Личности
Момчил Степанов: „За най-голям свой успех в професионален план към момента считам това, че живея в България и се издържам само и единствено от артистична дейност – актьорство и музика”
Момчил Степанов Мясищев е от младите хора с будна съвест. От успелите хора, реализиращи мечтите си.
Започва творческия си път от самоковската сцена и така до днес, когато вече е с утвърдено име на актьор и певец.
Средното си образование завършва в профилирана гимназия „Константин Фотинов”. През 2009 година завършва актьорското си образование в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, в класа на проф. Пламен Марков , а след това записва и едногодишната магистърска програма по Мениджмънт в сценичните изкуства, също в НАТФИЗ.
На 6 години излиза за първи път на сцена, а на 7 започва да пее в училищния хор.
На 10 години започва да учи китара при Христо Христов и години наред се представя на концертите на китарен ансамбъл „Акустика”.
На 14 години става фронтмен на първата си рок-банда – “Инцидент”, а на малко по-късен етап паралелно с това, Момчил става фронтмен и на рок-банда – “Интегра”. С двете банди младият мъж има множество изяви в страната.
Първото докосване на Момчил с театъра е на шестнадесетгодишна възраст.
В това интервю ще си поговорим малко за музиката и повече за актьорската кариера на Мони… Но като цяло всичко ще се върти около сцената! И така, уважаеми читатели, под прожекторите днес ще бъде Момчил Степанов.
Да се върнем назад във времето, първото ти излизане на сцена е на 6-годишна възраст, спомняш ли си този момент?
– Да, така е. Имам спомени, беше вълнуващ момент за мен. Макар че нямах сценична треска, тя се появи години по-късно, когато взех да осъзнавам, че излизам пред публика и всички гледат мен. Първото излизане на сцена беше в предучилищната, на пролетното тържество. Бях запленен от възможността да говоря на микрофон, но не стана… Микрофонът спря да работи точно преди моето участие. Добре че съм гласовит, оправих се и без микрофон.
Пял си в училищен хор, когато си бил на 7 години, как се озова в хора и интересно ли беше за теб?
– Виновникът за това беше г-жа Надя Атанасова, първата ми учителка по музика. За съжаление, тя вече не е между нас. Но съм й дълбоко благодарен за цялата подкрепа през годините! Беше прекрасен човек!
На десетгодишна възраст започваш да учиш китара при г-н Христов. От къде всъщност се появи любовта към музиката и защо точно акустична китара?
– Любовта към музиката винаги е била в мен. Може би съм я наследил от пра-баба си, Сесилия Рончети, била е дъщеря на лютиерите на Фердинанд. Нейният син, моят дядо по бащина линия, е свирел на китара и имахме една останала от него в наследство. Баща ми ме “подхлъзна” към китарата, каза ми, че всички момичета си падат по китаристи… И съвсем скоро тръгнах на уроци по китара.
Какво би ни разказал за първата си рок-банда – “Инцидент”, а на по-късен етап и на „Интегра”?
– Това беше първият ми сериозен досег до музиката. Бях на 14 години, когато станах „фронтмен“ на „Инцидент“. Репетирахме всеки божи ден, по 3-4 часа минимум. Учехме се в движение, напасвахме се – в музикално отношение и като характери, пишехме наши песни, карахме се, забавлявахме се. Доста и пътувахме, по фестивали и клубове из страната. Много съм щастлив, че така минаха годините ми в гиназията, това ме научи на дисциплина, на постоянство. Беше ВЕЛИКО!
Кога за първи път се докосна до магията наречена театър и как се промени от тогава животът ти?
– Отново в гимназията, но малко по-голям, на 16г. Учителката ми по немски искаше да направим представление, на немски, с което да гостуваме на една театрална трупа в Бремен. Честно казано, идеята да прекарам 2 седмици в Германия почти за без пари, много ме изкуши и не се наложи много да ме убеждават. Покрай този проект ме забеляза ръководителят на театралната трупа в читалището в Самоков, Любо Малинов, който ме покани да се присъединя към тях. Той след това и ме подготви за кандидатстването в НАТФИЗ. Изключителен професионалист! Самоков е град без професионален театър, но с изключителни традиции в любителския театър! Има и голяма театрална публика с високи критерии, което не е често срещано. Особено в град без професионален театър!
Играл си в „Граф Монте Кристо”, в „Забранена любов”, в „Стъклен дом”, в „Революция Z”, кое от всички тези роли е най-специална за теб?
– Ролята на Веско в „Революция Z”, категорично! Не само защото е най-голяма, но и защото беше най-голямо предизвикателство за мен. Много хора си мислят, че да изиграеш хомосексуален персонаж е лесна работа, мяташ китки и говориш на „муци“. Ако се търси карикатура, ок. Но за истински, пълнокръвен образ, е нужно сериозно отношение. Границата между пародията и сериозната роля е много тънка и е лесно да бъде пресечена. Съдейки по реакциите на зрителите, явно се е получило. Доста хора, които ме познават от тази роля, а после са ме видели в Х-Factor или сме се запознали по някакъв повод, останаха изненадани, че аз всъщност съм различен от образа си в сериала.
Кой е най-големият ти успех и кое най-голямото разочарование?
– За най-голям свой успех в професионален план към момента считам това, че живея в България и се издържам само и единствено от артистична дейност – актьорство и музика. Да, и аз имам финансови проблеми, като почти всички хора по света, но доказвам всеки ден на себе си и на хората около мен, че човек може да живее достойно от артистична дейност, без да прави компромиси с принципите си и без да има „вуйчо владика“. Най-голямото ми разочарование е отношението на държавата към културата.
Знаем, че имаш не малко записани филми като озвучаващ актьор. Би ли разказал на нашите читател, каква е тръпката да озвучаваш нечии образ и на теб самият това доставя ли удоволствие?
– Основен принцип в живота ми е да правя неща, които ми доставят удоволствие. Ако озвучаването някой ден ми стане скучно или поради някаква причина тръпката изчезне, ще си потърся друга професия. Предизвикателство е да разгадаеш образа, който озвучаваш и да предадеш характера му, емоциите, отношението му, само с гласа си. Да влезеш в обувките на актьора преди теб и да предадеш максимално коректно и истински неговия образ, но на своя език – това е голямата тръпка за мен.
Наред с актьорските проекти, имаш и не малко музикални, би ли ни разказал нещо повече и за тях?
– Музикалните ми проекти доста са се преплели с актьорските. Озвучавам много песни в различни анимационни и игрални сериали. Отделно от това имам банда, с която подготвям сингъл. Песента се казва „Искам“ и е първата, на която съм писал и текста и музиката, затова я чувствам доста специална. Дано скоро има развитие по този проект, не ми остава почти никакво време за него, затова се бави.
Един от последните телевизионни формати, в които участва е предаването “X-Faktor”?
– Последният, на този етап. Участието ми в Х-Factor, макар и кратко, за мен беше важно – то върна тръпката ми към правенето на музика. Сверих си часовника, дадох си сметка къде се намирам, много хора видяха и оцениха това, което правя и как го правя. Постоянно ме питат, дали ще се явя пак… не знам. Точно там, едва ли, може би моят фактор не е “X”, a „Y” или…. “Z”. Все пак, ще реша, когато му дойде времето, интуицията ми ще ми подскаже какво да направя.
Всички, които сме стъпили на сцена – самодейно или професионално, знаем, че когато веднъж грабне сърцето ти, тя не го пуска. И тук искам да попитам, сцената ли е голямата ти любов?
– Не мога да кажа. Не мога да степенувам кое обичам повече, сцената, студиото или снимачната площадка… И трите ме карат да се чувствам жив, по различен начин. Ето, това може би е голямата ми любов – чувството, че съм жив!
Постигна ли целите и сбъдна ли мечтите си Момчил Степанов?
– Част от тях, да. Най-хубавото на целите и мечтите е, че никога не свършват. „Апетитът идва с яденето“, а всеки отговор води след себе си купища нови въпроси. Наслаждавам се на всяко малко постижение, пия една биричка, споделям го във Facebook и продължавам към следващото. За мен удовлетворението е 20% крайния резултат и 80% пътят към него.
За какво най-често мечтае един актьор, а също и един музикант, защото при теб нещата вървят ръка за ръка?
– Не знам. Аз мечтая да имам повече възможности да пътувам, да съм с близките си, мечтая за повече живи срещи с публика… Мечтая и за повече хора, които си позволяват да се щастливи.
Малко тривиално, но какво послание би отправил към младите хора, които сякаш са забравили да мечтаят?
– Не обичам да отправям вербални послания, да поучавам, да давам „акъл“, казано по народному. Когато съм го правил, винаги съм срещал отпор – хората си казват „Лесно ти е на тебе“ или „Лесно е да се каже“. Вярвам в даването на пример. Тогава караш хората сами да се замислят: „Добре, щом той може, защо да не мога и аз?“ И опитват. И много често успяват. На всеки пожелавам смелоста да опита.