Тя е само на 16 години, а вече има издадена книга зад гърба си. Ученичка е в Професионална гимназия по туризъм. Интересното име Сияйна е дадено от дядо й. От малка е запалена от света на думите и всички истории, които могат да създадат те. Изобщо от целия свят, който предлагат. Активно участва в литературния клуб към читалище–паметник „Отец Паисий-1859”. Пише есета, има един опит за стихотворение, но се изкушава от прозата, дългия разказ и новелата. „Лунните момичета” е първата и книга, която е издадена миналата година. Макар и малка Сияйна Ангелова избира близостта на листа и пред него е най-искрена. „Лунните момичета” е ученическа творба, макар да няма такова понятие в литературата или може би детска приказка. Детска приказка, защото героините в нея са деца, както и самата авторка. Там чисто и по детски се говори за мечтите и приятелството или в обратен ред. Това са основни теми на израстването, а и не само. „Лунните момичета” всъщност са обобщен образ на всяка младежка група, която търси себе си и безспорно е обединена от общи интереси. И някъде там, където наивното си поема дъх идва една интересна история за различието в лицето на героинята Ангелина и за драмата на самотата, която не си я избираш ти, а ти се случва – изоставянето в дом. И лесното решение на проблема, възможен само в рамките на авторовото въображение. Много чисто като послание, видяно през очите на младостта.
Малко са младите хора, изкушени от писането. „Моят интерес към писането беше провокиран от това, че не мога да споделям. Само на белия лист мога да изкажа всичко, той е най-добрият ми приятел. Когато прочета на някой написаното от мен, никой не разбира какво ми е. Донякъде така е по-добре – все пак това са моите емоции и изживявания”, споделя Сияйна. В ранна възраст е трудно да се говори за големи постижения в писането и това е съвсем нормално. При малката авторка разказването, както тя самата споделя, е хоби и идва отвътре, ако се насилва нищо не се получава. Необходима е муза. „Лунните момичета” е повест, която и аз самата не знам как написах. Исках да напиша разказ и в него да опиша нещо, което искам да ми се случи. Мама ме питаше постоянно какво пиша, а аз отговарях, че това са измислици. Най-много пишех в полунощ. Така постепенно се родиха героините ми, които са близки по възраст до мен. Чичо ми Яшар Демирев, не знам как, беше взел написаното от мен и ме заведе в литературния кръжок”, споделя Сияйна. И така вече от три години черпи знания и вдъхновения от Иван Ненов и Зоя Станкова. След като няколко пъти сменя заглавието, се спира на „Лунните момичета”, водена най-вече от това, че героините и историите им са родени след полунощ. Имената на момичетата са и близки, а историята измислена. Определя написаното от нея като повест, а в момента пише текст, който се надява един ден да стане роман. Не си е поставяла конкретни срокове за написването, напротив, желанието и е да бъде зряла книга, описваща живота й. Когато я попитах защо за живота й, какво има да каже тя на останалите, отговорът беше лаконичен – „Aз не съм като другите, аз съм различна и искам хората да ме приемат такава”. Може би затова избира в своята първа книжка да включи темата за различността в лицето на Ангелина. Пише още есета, част, от които са без финал. Обича да описва случващото се около нея. Смята, че писането е призвание и не се печели от него. Според нея в малкото населено място на пръсти се броят пишещите хора, а още по-малък е броят на читателите. Младите като нея се увличат по други неща, понякога я подкрепят в писането, понякога остава неразбрана. Но въпреки това тя е открила приятел в лицето на белия лист и свободата да изповяда себе си на него. Да, различна е, защото предпочита да чете и пише, вместо да си губи времето. И вероятно има какво още да разкаже, само да дойде подходящото време.
