Култура
Мария Паташева: „Аз мисля, че съм късметлийка, че получих частица от тази душа – Душата на Рила!”

Не мога да бъда равнодушна, когато стане на въпрос за Градския хор – книжката, която направихме, честването на юбилея през изминалата година, изложбата във фоайето на Читалище-паметник „Отец Паисий-1859” с моменти от историята и диригентите на смесен хор „Рилска песен”, общуването с едни душевно богати и изключителни ерудирани хора, а именно хористите на юбилейния състав, всичко това се е отразило в мен. Такава дълбока следа от нещо, което те е белязало по своему се открива и осъзнава в моменти като този, когато сядаш да пишеш и си даваш сметка, че не можеш да избягаш от емоцията в думите си, независимо, какво изисква работата ти.
Мария Паташева е била диригентка на хор „Рилска песен” през 1980-1983 и за кратък период през 1998 год. Не много голям отрязък от време, но с голямо сърце в него.
Самите хористи за запазили не просто прекрасни спомени за времето, прекарано с нея, за владеенето на материала в работата й до съвършенство, но и голяма обич към своята диригентка.
Всъщност след кончината на Григор Соколов през 1997 год. нашите хористи отправят към Мария Паташева молба отново да дойде и да оглави хор „Рилска песен” и както дългогодишният хорист и бивш председател на хора – Димитър Караиванов, писа в своя публикация неотдавна – „осиротелият хор”. Ако трябва да погледнем назад в историята след организирания тържествен концерт от г-жа Паташева хорът, образно казано, притваря очи за известен период от време…
Няма как преди да преминем към самото интервю, да не споделя топлите чувства и положителните емоции, с които зарежда г-жа Паташева хората, с които общува. И да изкажа благодарностите си към нея за това интервю и, че както самата тя каза, „отвори душата си” за него.
Всеки човек е значим със своето дело, независимо в каква сфера, в кое време. Моята най-голяма усмивка бяха думите „Почувствах се отново жива” и точно едно изречение, едни на вид толкова обикновени думи правят делата ни необикновени, правят най-малкия жест значим и най-малкия израз на внимание безкраен.
И отново едно нестандартно начало на интервю – с малък разказ. Първият ми подготвен въпрос към госпожа Паташева беше за какъв период от време е била диригент на Градския хор, а в следващите няколко питах за това какво са за нея моментите, минутите, часовете прекарани с Градския хор на Самоков, коя е емоцията, която най-точно описва изживяното от нея с хора, какви чувства е запазила от времето прекарано сред и със самоковските хористи… И думите се сляха в разказ! Може би биха се настанили в петолиние и биха ни изпълнили с музика, но ако заменим буквите с ноти, историята на листа би звучала съвсем различно.
И така започна да ми разказва госпожа Паташева:
– Позволи ми да започна разказа си с една история “жълтурка”.
Преди да дойда в Самоков, живеех и работех в София. В тези години (80-те)бързо се възродиха и разпалиха страсти и интереси по астрология, зодии, хороскопи. Аз познавах един музикант в София, който много сериозно се обучаваше по въпроса, направо беше спец, защото беше спец и по много въпроси на човешката култура, душевност, беше следвал история на цивилизацията и изкуствата и прочие. Хората го търсеха да им прави лични хороскопи, възхищаваха му се, че познавал. Е, аз можех ли да остана назад, като се имаше предвид, че ми беше и колега музикант? Втурнах се един ден в тази емоция, звъннах му и веднага зададох задачата да ми изготви личен хороскоп. След няколко дни той ме повика да ми даде “резултата”. Бях твърде неудовлетворена, защото ми каза едно изречение: “Буквата “с” започва да играе най-важната роля в живота ти и това ще остане до края.”
Тогава егото ми гордо си помисли, естествено, нали съм в София, тук съм се захванала да правя кариера и да водя личен живот…
Да, ама не. Не минаха и два месеца и “случайно” бях поканена да дойда и да работя в… Самоков… да се слея със самоковци, да получа и предам на децата си новото си фамилно име, което започваше със “с”…
Град Самоков и хората му с техния колоритен и нестандартен интелект се отпечатаха в душата ми завинаги. Сигурна съм, че това се случва с всеки, който е дошъл “отвън” и е останал поне две години тук.Да, две години и нещо поживях сред този свят, който ще си остане за мене приказен. Със сигурност тази приказност не може да се усети от родените и живеещите цял живот в Самоков, но от това те не само, че не губят, но по естествен начин излъчват и захранват особеността на този край. Това е съдбата и предопределението на тукашните хора, които, като че ли имат една душа с великата си планина Рила.
Рила е особена планина, това се знае от цял свят вече и Нейната душа е във вашето ДНК, щете или нещете. Определено ви подканвам, радвайте се, че носите душата на Рила!
Аз мисля, че съм късметлийка, че получих частица от тази душа, чрез съпруга ми, който е самоковец и нашите две деца. Те са наследили сериозно количество самоковски темперамент, че даже и внучката ми вече проявява такава наследственост.
В тази тема е категоричното ми убеждение, че всеки човек, който е роден или е привлечен да живее тук, участва в едно постоянно Духовно Служение. Във вашия град, който наполовина е и мой, има един период от време в годината, когато тук се събират четирите климатични сезона – лято, пролет, есен, зима. Толкова сте свикнали с това явление, че вероятно не го забелязвате.
Аз не го усетих, докато не ми го показа в един момент съпругът ми Иван – един от характерните чешити на града. Когато видях и усетих тази всичкост на природата тук, онемях… Дълго размишлявах и започнах да наблюдавам…
От този момент нататък минутите, часовете, дните прекарвах в Особено духовно служение. Имах честта да бъда подкрепена от най-високо ниво – от хористите на самоковския хор “Рилска песен”.
Непременно ще добавя, че още по-сакраментално служение извършват певците туристи, които заедно с изумителния си по благородство и всеотдайност диригент Маестро Борис Стрински ежедневно извършват този взаимен обмен на жизненост между Рила и хората около нея.
Светът вече се стича да даде скромния си принос един път в годината, но певците вършат това всеки ден…
Благодаря Ти от името на всички Българи, Маестро!
С голямо вълнение изчетох твоята книжка за хор “Рилска песен”, Зоя.Неволно или не, ти си изтъкнала точно това – почти всички хористи от “Рилска песен” пееха и пеят и в Хора на ветераните туристи.Ами да, няма как да е другояче, защото всички самоковци изотвътре в себе си не могат да не са “рилци”, че то името на нашия хор си е такова – Рилска песен!
Всичко тук е Рилска песен, Рилска легенда, Рилски живот.
Кое е най-запомнящото се – случка, събитие, което е оставило най-дълбок отпечатък у Вас?
– Емоциите, чувствата, преживяванията ми в Самоков и със самоковските хорове са неописуеми с думи. Те могат да се видят в очите ми и евентуално да се чуят в гласа ми. Те са като семе, което Самоков и неговите певци посадиха в душата ми, то роди плод, който седи постоянно на едната везна, когато ми се налага да преценявам в себе си хора, случки, събития, времена, нрави…Всеки човек върши това в ума си, неизбежно е, но е пре-красиво, когато на едната везна седи Съвършенството и ти си сигурен, че там е точно То…
Та така, няма една случка или едно събитие, което да е оставило най-дълбок отпечатък в мене, цялата ми душевност и мироглед се оформиха и запечатаха в ония две години.
Бихте ли ни разказали как преминаваха вашите репетиции? На какъв репертоар залагахте?
– Аз дойдох тук, за да “поработя” с този хор, че за момента бил без диригент, а им се искало да честват 70 години от основаването на хора…Добре, няма проблем, обичам празниците, ще го направим честването с грандиозен концерт и шумна веселба след него, заедно с целите семейства на хористите и всички гости на събитието…И то стана, чествахме, порадвахме се, всяко чудо за три дни.Но тогава ме връхлетя драмата – аз бях се влюбила в този хор. Ужас, това не бива да призная дори пред себе си, та нали съм професионалистка, какви ти чувства…аз просто съм на работа – в Самоков или в Стокхолм, няма значение, това е просто професията, която ме е призвала да й служа.(Сравних със Стокхолм, защото по онова време шведските хорове бяха на най-високото световно изпълнителско ниво, на второ място бяха българските).
Съвсем не!Всяка следваща репетиция вече беше за мене вълнуваща среща. Вглеждах се в лицата на тези хористи и те се сливаха в едно лице, което светеше… Зоя,
забелязваш ли колко много явления с буквата “С”?
Гледам снимката в твоята книжка на страница 15 и се усмихвам – благият Велчо Серафимов, огненият Огнян Япраков и дипломатичният помежду им Георги Радойков-той беше председател на хора по мое време. А Тодор Вълчев, когото познавах тогава като Директор на Музея ме учудваше с излъчването си на един мъдър аристократизъм – търпеливост и разбиране към всеки и всичко в ежедневието на хората тук.
Та, вглеждах се във всяко лице на хористите ми, да, те вече бяха моите хористи, защото неминуемо аз вече бях тяхна. Те ме обсебиха светкавично и неусетно.Репетициите продължаваха два часа, след което в останалите 22 часа на денонощието аз мислех за хористите. Колкото се задълбочаваше любовта ми към тях, толкова растеше амбицията ми да запеем по-съвършено от ангели…
Имахте ли трудности в работата си с хор „Рилска песен”, ако щете дори чисто битови, като на пример липса на средства?
– Хм, Митко Караиванов добре е простенал в своята статия: “Какво искаш още от нас, бе, Мария?”. – Всичко! Защото ви обикнах! – какво да се прави, психолозите отдавна са казали, че любовта и тероризмът си поделят по равно душата на човека. Хем казваш на човек обичам те, хем го тормозиш да е все по-съвършен, за да ти харесва на теб, нали, понеже го обичаш!
Какви трудности съм имала с хористите си? То не бяха трудности, то беше живеене в творчество, което на подиума на концерта се превръщаше в Служение за слушателите. Тогава отговорността е най-малко удвоена. Защото, едно е да си припяваш за себе си, може и фалшивичко да е, но нали е от сърце…Може да извисиш глас в кръчмата, да се прегърнете всички в алкохолен екстаз и да гръмнете едно “Черней, горо, черней, сестро”, ама толкова фалшиво и замазано, че да се изчервите, ако се чуете на другия ден какво сте пели…Но пеенето на концерт е служение пред Олтар, Съслужение с Публиката.Два часа хор и публика са едно цяло и излъчват към Вселената светла енергия. За да се постигне точно това, за съжаление се полага доста труд, предварително. Та, дори и най-великият маг на древните друиди Мерлин, колко дълго се е учил и трудил, нали?
А, колко повече елементи на съвършенството трябва да се овладеят, когато петдесет човека пеят заедно на подиума и четиристотин човека съучастват с тях от залата!!!
Можете ли да определите кои са най-значимият концерт и най-мащабното участие на Градския хор под Вашето диригентство?
– Ще повторя, наш главен грижовен, но взискателен шеф беше онази Любов, която светеше в и над всички ни по време на концертите. Тя събра в едно сърце тогава целия град. Да, за мен беше целия град – младите се събраха в сърцето на детския хор, който също възстановихме, възрастните бяха едно в хоровете на града. Тук непременно ще присъединя църковните хорове на монахиня Серафима и Мъжкия хор на Георги Михайлов, този ангелски извънземен тенор, който имах щастието да слушам и в “моя” хор…По-късно се роди и Женският църковен хор на Виолета Коцева, тази вихрова Неуморимост, така я бях кръстила. Аз се уморявах само като я гледах как денонощно работи за организацията на хорове, деца, училища. Как постановяваше вътрешни закони, които неминуемо бяха справедливи и истински, но как се втурваше да помогне на всеки…
Не ще питане при кого преживях в онзи месец, когато се оказах с двойна бронхопневмония, а бях дошла да подготвим поредния тържествен Великденски концерт.
Трябвало да вляза в болницата, загрижено се произнесе доктор Борислав Кашъмов. Как така болница, в никакъв случай, аз имам репетиции и концерт, знае се, трябва да стане и точка! Ама кашлям, ама не мога да говоря, камо ли да пея… Виолета вари чайовете, хористката, медсестра идва с инжекциите (дано ми прости, че забравих името й, вече в години влязох все пак), докторът звъни по телефона, а аз се смея на паниката им, какво толкова се е случило?Пет дни у Виолета, пет дни у Цонка – ох, тази Цонка, тя беше майката на всички, все се кахъреше, все ни мислеше всички дали сме добре и как да станем още по-добре.
Какво да ти кажа за тази славна случка – концертът премина наистина тържествено, пяхме божествено, Цветана свири усмихнато.
О, самият д-р Кашъмов се качи на подиума и свири на пианото за нас, та нали той се пребори успешно с пневмонията ми, това успяхме да му подарим за благодарност, да свири за нас на концерта. А аз? Дирижирах, че и соло пях, освен, че бях на върха на щастието си…
Какво Ви събра и какво раздели със смесен хор „Рилска песен”?
– Какво ли още да избера от всички неща, които ме събраха завинаги с хор “Рилска песен”, защото за раздяла изобщо не става дума. Науките вече доказаха, че смърт няма, камо ли раздяла да има!
Връзката ми с този хор остана силна и постоянна. Така е, защото вече не дирижирам и имам време да си спомням и преценявам…
И в другите ми хорове се открояваха някои сопрани, но Димитринка Костова засрамваше и славея като в песента. И в другите ми хорове басите се гордееха с балканските си тембри, но тук Иван Делибашев обединяваше с мекия си баритон планинската страст на цялата мъжка секция (Кога ли ще му върна клавира на “Набуко”?). Алтите ни пък са уравновесителният център на емоциите на целия хор – укротяват сопраните, но повдигат тенорите, за да се влеят в една хармония, която се фундаментира от басите в ехото на един нежен “Вечерний звон”.
И по другите места съм била подкрепяна от администрацията, но тук имаше едно лице, едно име, което никога няма да забравя – Борислав Даганов! Този изтънчен аристократ с учтивата, но леко иронична усмивка, с философската си позиция по всички конфликтни ситуации – ха-ха, че те конфликтите стават от емоции и темпераменти, а нашият Даганов умееше да ни усмихне и така да ни засрами – защо се ядосваме, като всъщност всичко, което правим е така весело и красиво?!
Студено ни било в репетиционната, горе на Рила да не би да е топло? Нови костюми искаме – я, погледнете Рила как е облечена във всички цветове на сезоните – най-горе бяло, по-долу златисто, останало от есента, по-долу вече са цъфнали вишните, а в центъра направо си е лято, имате ли такъв плат за нови костюми?
Той усмиряваше конкурентните ни страсти – хорове, музикална школа, театър, камерни състави, всеки беше най-велик и по-велик от другите, а Борислав успяваше да въздаде слава на всички ни с тази негова тънка иронична усмивка.
Естествено, незабравяме и Любомир Чарийски, тогава беше секретар на Читалището.Светъл спомен е неговата нежно опиянена душа, която всъщност беше жертвеният агнец на масовия артистичен тероризъм в Читалището – Даганов изискваше от него, ние артистите си изкарвахе ядовете на него. Нашият Любчо… Поканваше ни да се почерпим по едно малко, започваше да разказва просълзен за любимия си син, колко бързо расте и как го радваи така нежната вълна на семейната обич се понасяше исъбираше семейства, раждаше деца, влюбваше млади, за да продължават да участват с песните си в това велико служение – Всемирната Любов!
Според Вас 100 години история, какво вещаят за вбъдеще?
– В това Служение 100 години са онзи миг от Мига от приказката за врабчето, което на всеки сто години прелитало на най-високата планина и потривало човчицата си на скалата. Когато изтрие цялата планина, ще е изминал един миг от Вечността…
Аз нямам повече думи, мила Зоя, останалото е…Песен.