Мария и Божидар Стефанови: „Все още имаме сили да се борим, но ще го правим по наш си начин”

Финансовата криза, която „изправи на нокти” водещи икономики отшумя. Към днешна дата бизнесът е принуден да посреща различни други предизвикателства, свързани с пазарите, кадровия потенциал, качеството на произвежданата продукция и предлаганите услуги. От началото на 2018 г. минималната работна заплата става 510 лв. До какви последствия ще доведе това? Факт е, че нещата са много различни от преди 7-8 години. За това време България остана без цели съсловия, защото много хора се изнесоха в чужбина. Вероятно заради заплащането, но не само. Красноречив пример са медицинските сестри. Появиха се редица дефицитни професии като причината би следвало да се потърси и в скъсаната нишка между образованието в средния курс, това в университетите и изискванията от страна на трудовия пазар. Още нещо, което не е за пренебрегване – след по-малко от три години /2020 г./ еврофондовете ще спрат, а с това ще бъде прекъснат и икономическия растеж в определени области.Тогава ще трябва да разчитаме повече на себе си. Да произвеждаме сами, да строим сами. Ще можем ли да го направим? Вероятно, но ще е доста сложно при съчетанието на ниски доходи в някои сфери и повсеместния глад за кадри. Инвеститорите, решили да развиват бизнеса си в Самоков не губят надежда.

Преди повече от година Мария и Божидар Стефанови вдъхнаха нов живот на Хлебозавода. Сградата вече функционира по предназначение, а около нея се носи позабравения с годините аромат на прясно опечен хляб. Едно разрушено предприятие се въздигна от пепелта подобно на птицата феникс, за да вдъхне надежда на хората, които ще работят в него и техните семейства като доказателство, че няма невъзможни неща. Осъзнават голямата отговорност и това, че са заложили името си, но мъдро заключават: „Този завод е хранил самоковци и пак ще ги храни”. Има ли я днес все още тази надежда? Със сигурност, макар нещата да са се видимо променили. Ентусиазмът и вярата в бъдещето, това, че утрешният ден ще е по-добър от днешния са примесени с разочарование. Вижте разказа от 1-во лице на Мария и Божидар Стефанови.

Търсим Ви като една от големите фирми на територията на града, за да ни кажете какви проблеми и предизвикателства срещате в работата си. Към днешна дата съжалявате ли, че сте се захванали със собствен бизнес в областта на хлебопроизводството?

Напоследък определено – да и причината е в хората. Всички са вече с много големи претенции, а образованието и отговорността – никакви. Ние като работодатели сме длъжни да спазваме всичко по закон. Виждате от училищата какви кадри излизат, свързани с бизнеса и работата в Общината. Колко шлосери има, стругари, монтьори? Тези професии вече умират и никой не иска да се занимава. А бизнесът не е само лаптопи, компютри и туризъм.

Вие с какво се сблъсквате? Обновихте базата си, но вероятно има други проблеми, които по някакъв начин ви спъват работата?

Да. Конкуренцията, но не от страна на хлебарите. Тази в града, в магазините. Ние сме конкурентни с тях. Борбата е за работна ръка, за квалифицирани работници.

Действително ли е толкова зле положението по отношение на персонала?

В целия град е зле ситуацията. Съзнанието на хората се промени драстично. Който си е отговорен, той продължава да бъде такъв. От 60-70 човека, които работят при нас може би около 1/3 са отговорните. Всичко останало е претенциозно. Само се говори за безработица, но реално няма такава. През лятото не може да намериш човек да ти свърши някаква работа. Всичко е по София, по полето, по гората, навсякъде.

Каква е причината за тази тенденция, която вероятно ще се задълбочава във времето?

Ще се задълбочава и всеки ще се спасява поединично – кой както може. Парите, които се дават по  еврофондовете на хора, които имат нужда от тях са около 20%. Всичко останало е кражба. Това са изкуствени помощи, които в един момент ще спрат. За съжаление, след 10-20 години специалистите и кадърните хора за работа няма да ги има. Причините са много и повсеместни.

До колко самите работодатели биха издържали на едно малко или много изкуствено завишение на възнагражденията и колко трайно може окаже то?

Въобще не е трайно. Като един балон, който всеки момент може да се спука. Има задлъжнялост, която не е само под формата на кредити от банките, а между самите фирми. Изкуствена, напудрена история. Не се оплакваме. Опитваме се да се спасяваме поединично, защото от нашите проблеми никой не се интересува. Не е решение, но за нас е, след като никой не ни обръща внимание. Каквото повикало, такова се обадило. Всичките фирми, които работим създаваме бизнес климата в Общината и осигуряваме работни места. Ние специално сме създали тази фирма от 20 години и сме дали на 70 човека постоянна работа. Има хора, които са при нас от самото начало. Колко фирми има в общината с по 70 човека работници? Нас пита ли ни някой как издържаме и какво правим? Никой не го интересува. Данъци, осигуровки, абсолютно всичко се плаща. Вдига се минималната работна заплата и ние сме задължени да я плащаме, никой не ни пита. Цялата система е сбъркана-не 500 лв., 1000 лв. трябва да стане. Това обаче повлича цените на абсолютно всички стоки. Реална ли е тази минимална заплата, която се определя? Как човек може да живее с 510 лв.? Нали се правят изчисления на едно четиричленно семейство какво му е нужно. Искаме да получаваме много, да работим малко, да купуваме най-евтиното, няма как да стане. Именно цените и стремежа те да са възможно най-ниски развалиха качеството на всичко. Къде са държавните предприятия, в които имаше контрол и качество. За да може да продаваш, разваляш качеството, за да получиш ниска себестойност и да си конкурентен на пазара.

Защо отсъстват от пазара на труда младите хора?

Все повече не им се работи. Имаме и млади хора тук при нас, но не им се работи. Става се рано. Почиваме единствено на 31 срещу 1. В тоя град някой цени ли този по-различен труд, става се през нощта, за да се опекат хляба и закуските. Да се откарат в магазина и те да са топли. Само това е уважение да отиде и да си купи от неговия хляб. За да мога аз да вдигна оборота и заплатата на тоя човек. Не трябва ли да си помагаме по някакъв начин, за да заживеем малко по-добре всички? Има и много голяма злоба, завист. Ако се вдигнат с 2000 хляба примерно, аз ще сложа още 10 човека работници. Питаме – от кой магазин да пазаруваме, или да ходим за всяко нещо до София. Естествено е да предпочитаме и пазаруваме от кварталните магазини. Големите вериги внасят стоки, а ние сме само консуматори. Накрая ще живеем така – на кредит, но това е Европа – свободен пазар, свободна търговия, контрол.

След толкова години работа сте се наложили и хората ви знаят, какво Ви костваше и имате ли още сили да се борите?

Ние по този начин, с бизнеса задържаме децата си тука. Иначе досега да са се разбягали, както много други го направиха. Питаме това ли е смисълът на тоя живот – да се гледаме по скайп и да плачем. Някои са принудени и отиват в чужбина, а други го правят,  защото е по-лесно. И двата варианта ги има. И едните, и другите не ги упрекваме, но не ги и оправдаваме. Все още имаме сили да се борим. Създали сме всичко от нулата, как да нямаме. Тепърва още ще се доказваме, но по наш си начин.