*

merry christmas

happy

БизнесМестен бизнесОбществоРегионални

Мария и Божидар Стефанови: „Все още имаме сили да се борим, но ще го правим по наш си начин”

  • 174
    Shares

Финансовата криза, която „изправи на нокти” водещи икономики отшумя. Към днешна дата бизнесът е принуден да посреща различни други предизвикателства, свързани с пазарите, кадровия потенциал, качеството на произвежданата продукция и предлаганите услуги. От началото на 2018 г. минималната работна заплата става 510 лв. До какви последствия ще доведе това? Факт е, че нещата са много различни от преди 7-8 години. За това време България остана без цели съсловия, защото много хора се изнесоха в чужбина. Вероятно заради заплащането, но не само. Красноречив пример са медицинските сестри. Появиха се редица дефицитни професии като причината би следвало да се потърси и в скъсаната нишка между образованието в средния курс, това в университетите и изискванията от страна на трудовия пазар. Още нещо, което не е за пренебрегване – след по-малко от три години /2020 г./ еврофондовете ще спрат, а с това ще бъде прекъснат и икономическия растеж в определени области.Тогава ще трябва да разчитаме повече на себе си. Да произвеждаме сами, да строим сами. Ще можем ли да го направим? Вероятно, но ще е доста сложно при съчетанието на ниски доходи в някои сфери и повсеместния глад за кадри. Инвеститорите, решили да развиват бизнеса си в Самоков не губят надежда.

Преди повече от година Мария и Божидар Стефанови вдъхнаха нов живот на Хлебозавода. Сградата вече функционира по предназначение, а около нея се носи позабравения с годините аромат на прясно опечен хляб. Едно разрушено предприятие се въздигна от пепелта подобно на птицата феникс, за да вдъхне надежда на хората, които ще работят в него и техните семейства като доказателство, че няма невъзможни неща. Осъзнават голямата отговорност и това, че са заложили името си, но мъдро заключават: „Този завод е хранил самоковци и пак ще ги храни”. Има ли я днес все още тази надежда? Със сигурност, макар нещата да са се видимо променили. Ентусиазмът и вярата в бъдещето, това, че утрешният ден ще е по-добър от днешния са примесени с разочарование. Вижте разказа от 1-во лице на Мария и Божидар Стефанови.

Търсим Ви като една от големите фирми на територията на града, за да ни кажете какви проблеми и предизвикателства срещате в работата си. Към днешна дата съжалявате ли, че сте се захванали със собствен бизнес в областта на хлебопроизводството?

Напоследък определено – да и причината е в хората. Всички са вече с много големи претенции, а образованието и отговорността – никакви. Ние като работодатели сме длъжни да спазваме всичко по закон. Виждате от училищата какви кадри излизат, свързани с бизнеса и работата в Общината. Колко шлосери има, стругари, монтьори? Тези професии вече умират и никой не иска да се занимава. А бизнесът не е само лаптопи, компютри и туризъм.

Вие с какво се сблъсквате? Обновихте базата си, но вероятно има други проблеми, които по някакъв начин ви спъват работата?

Да. Конкуренцията, но не от страна на хлебарите. Тази в града, в магазините. Ние сме конкурентни с тях. Борбата е за работна ръка, за квалифицирани работници.

Действително ли е толкова зле положението по отношение на персонала?

В целия град е зле ситуацията. Съзнанието на хората се промени драстично. Който си е отговорен, той продължава да бъде такъв. От 60-70 човека, които работят при нас може би около 1/3 са отговорните. Всичко останало е претенциозно. Само се говори за безработица, но реално няма такава. През лятото не може да намериш човек да ти свърши някаква работа. Всичко е по София, по полето, по гората, навсякъде.

Каква е причината за тази тенденция, която вероятно ще се задълбочава във времето?

Ще се задълбочава и всеки ще се спасява поединично – кой както може. Парите, които се дават по  еврофондовете на хора, които имат нужда от тях са около 20%. Всичко останало е кражба. Това са изкуствени помощи, които в един момент ще спрат. За съжаление, след 10-20 години специалистите и кадърните хора за работа няма да ги има. Причините са много и повсеместни.

До колко самите работодатели биха издържали на едно малко или много изкуствено завишение на възнагражденията и колко трайно може окаже то?

Въобще не е трайно. Като един балон, който всеки момент може да се спука. Има задлъжнялост, която не е само под формата на кредити от банките, а между самите фирми. Изкуствена, напудрена история. Не се оплакваме. Опитваме се да се спасяваме поединично, защото от нашите проблеми никой не се интересува. Не е решение, но за нас е, след като никой не ни обръща внимание. Каквото повикало, такова се обадило. Всичките фирми, които работим създаваме бизнес климата в Общината и осигуряваме работни места. Ние специално сме създали тази фирма от 20 години и сме дали на 70 човека постоянна работа. Има хора, които са при нас от самото начало. Колко фирми има в общината с по 70 човека работници? Нас пита ли ни някой как издържаме и какво правим? Никой не го интересува. Данъци, осигуровки, абсолютно всичко се плаща. Вдига се минималната работна заплата и ние сме задължени да я плащаме, никой не ни пита. Цялата система е сбъркана-не 500 лв., 1000 лв. трябва да стане. Това обаче повлича цените на абсолютно всички стоки. Реална ли е тази минимална заплата, която се определя? Как човек може да живее с 510 лв.? Нали се правят изчисления на едно четиричленно семейство какво му е нужно. Искаме да получаваме много, да работим малко, да купуваме най-евтиното, няма как да стане. Именно цените и стремежа те да са възможно най-ниски развалиха качеството на всичко. Къде са държавните предприятия, в които имаше контрол и качество. За да може да продаваш, разваляш качеството, за да получиш ниска себестойност и да си конкурентен на пазара.

Защо отсъстват от пазара на труда младите хора?

Все повече не им се работи. Имаме и млади хора тук при нас, но не им се работи. Става се рано. Почиваме единствено на 31 срещу 1. В тоя град някой цени ли този по-различен труд, става се през нощта, за да се опекат хляба и закуските. Да се откарат в магазина и те да са топли. Само това е уважение да отиде и да си купи от неговия хляб. За да мога аз да вдигна оборота и заплатата на тоя човек. Не трябва ли да си помагаме по някакъв начин, за да заживеем малко по-добре всички? Има и много голяма злоба, завист. Ако се вдигнат с 2000 хляба примерно, аз ще сложа още 10 човека работници. Питаме – от кой магазин да пазаруваме, или да ходим за всяко нещо до София. Естествено е да предпочитаме и пазаруваме от кварталните магазини. Големите вериги внасят стоки, а ние сме само консуматори. Накрая ще живеем така – на кредит, но това е Европа – свободен пазар, свободна търговия, контрол.

След толкова години работа сте се наложили и хората ви знаят, какво Ви костваше и имате ли още сили да се борите?

Ние по този начин, с бизнеса задържаме децата си тука. Иначе досега да са се разбягали, както много други го направиха. Питаме това ли е смисълът на тоя живот – да се гледаме по скайп и да плачем. Някои са принудени и отиват в чужбина, а други го правят,  защото е по-лесно. И двата варианта ги има. И едните, и другите не ги упрекваме, но не ги и оправдаваме. Все още имаме сили да се борим. Създали сме всичко от нулата, как да нямаме. Тепърва още ще се доказваме, но по наш си начин.

 

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Loading...
Close
Close