Анна Манова
Хората, в чието сърце с нестихваща сила пулсира любовта към театъра и обичат да са под прожекторите на сцената, носят в себе си една тиха лудост, цветност и поне по един образ в повече – ей така, за всеки случай. С такива хора никога не може да ти е скучнo. Скуката е забранена като състояние на духа. Те са ексцентрични, интересни и понякога малко странни за околните. Всяко място е сцена, всеки жест е отработен или „откраднат” от някой интересен субект. За да бъдеш добър на сцената, е за предпочитане да си любопитен и да черпиш с пълни шепи сюжети от заобикалящата действителност. Точно по този начин разбира театралното изкуство Любослава Кьосева.
От ранна детска възраст тя припознава сцената като своето място, за което днес говори с много любов и определя като свещено. Макар в семейството и да няма актьори, тя смята, че е наследила дарбата си от своята майка. „Преобличала” се е в редица роли на самоковската сцена, показвала е многократно таланта си като певица – без да е музикално грамотна. Две години учи в НАТФИЗ в класа на Николина Георгиева. Професионалният и път я е запознал с големите имена от българското кино и театър като Аня Пенчева, Андрей Баташов, Стефан Данаилов, но понякога колкото и добър и старателен да си, животът се оказва по-голям режисьор и определя накъде ще тръгне пътят на актьора и чертае нови и нови хоризонти. Понякога домът е най-доброто място, а завръщането в малкия град е вход към нови начинания.
Така, днес Любослава е част от екипа на любителския театър в Самоков и ръководител на кръжок за малки таланти към ЧП „Отец Паисий – 1895”. Сцената е нейният живот, а водещ принцип за нея в театралното изкуство е една реплика на Крикор Азарян, че човек стъпва на сцената, само когато знае какво да прави там.
Първият ми въпрос е свързан с „прохождането” – какви бяха началните ти стъпки на сцената и първите спомени?
Аз се занимавам с театрално изкуство от много малка. Мога да кажа за себе си, че се определям като много наблюдателен, любопитен и емоционален човек. Тези качества много са ми помогнали в изграждането на образи и на формирането ми като актьор. Спомням си, че първите ми стъпки на сцена бяха при режисьора Весела Колешанова, в нейната школа бях близо две години. През годините нататък като малко по-голяма в училище любимият ми предмет беше литературата и така започнах сама да се интересувам, да търся, да чета пиеси, да драматизирам, да копирам някакви характерни черти на непознати или познати хора и после да ги театрализирам. Интересното е, че в живота, уж без да искам, попадам в различни ситуации, кога по-комични, кога по-драматични. Добър психолог съм и са ми интересни всякакви образи – пияни, с психически отклонения, с някакви характерни движения. Всъщност, като се замислим, театърът е навсякъде около нас.
А кога всъщност реши, че ще се занимаваш професионално с театър, а не че това е някакво моментно, детско увлечение?
В по-късен етап реших, че ще се занимавам професионално с театър. В моето семейство няма театрали, майка ми се е изявявала по сцените, но не е успяла да се развие професионално в тази област и затова мисля, че ми е наследено от нея. Дала ми е много в тази област. Сега забелязвам, че моето дете също се увлича от театралното майсторство. След като завърших ПГ „Константин Фотинов” реших, че ще кандидатствам само и единствено в НАТФИЗ. Георги Янакиев, който е много уважавана личност в града, за съжаление вече покойник, имаше отношение и към театъра, и доста познанства. Тогава той ми предложи да ме запознае с Аня Пенчева, която в този период участваше в една постановка на камерна сцена – „Синята стая”. Там с нея си партнираше големият Андрей Баташов. Той всъщност ме взе да ме подготвя за изпитите.
И ти толкова млада успя да се докоснеш до такива имена, които са изключително популярни по това време? Как се развиха нещата след това? Какво е да общуваш с красавеца Андрей Баташов? И на какво най-ценно те научи той?
Покойният, за съжаление, Андрей Баташов две години ме подготвя в Народния театър. Първоначално каза, че ще провери дали мога да се занимавам с това, дали ми се отдава. Така попаднах на голяма сцена. Имала съм доста смешни ситуации, като например да изляза с дъвка на сцена, което е абсолютно недопустимо или да изляза да цитирам стихотворение и да ръкомахам много повече от необходимото. Започнах да си намирам сама материали, изчела съм безкрайно много пиеси, монолози. Той ме провокираше сама да търся най-подходящото за мен. Така накрая стигнахме до консенсус, че на изпита ще се явя с монолог от Чехов, „Вуйчо Ваньо” – монологът на Соня. А комедийният ми монолог беше на Молиер – „Училище за жени”. Андрей Баташов винаги казваше, че едно нещо или го умееш, или не, или ти е дадено отгоре, или не е. Той казваше, че аз го нося и го имам и че дори и да не ме приемат аз ще се занимавам с театър. Както сигурно знаете, изпитите в НАТФИЗ са на 1 септември. Явих се, професор Стефан Данаилов беше председател на комисията, до него беше тогавашният ректор Христо Руков, в комисията бяха още Ивайло Христов и завършващата по това време Нети. Класове взимаха Стефан Данаилов, Снежина Танковска и светилото на кукления театър Николина Георгиева.
Как се преборва конкуренцията, когато ситото е толкова гъсто?
Истината е, че те търсеха различни типажи и ако ти отговаряш на тяхната необходимост от такъв образ, продължаваш нататък. Аз продължих. Имаше много деца на актьори, нямаше как на колега децата да се пренебрегнат. Казвам го не с лошо чувство, разбира се. Тогава Васко Мавриков, с който станахме в последствие приятели, ми беше асистент на изпитите и ми каза, че Николина Георгиева ме е харесала още от първото стъпване на сцената и започнах в нейния клас. След това имах един разговор и с проф. Стефан Данаилов, който ми предложи след втората година да се прехвърля при него. Но това така или иначе не стана, прекъснах и през 2002 година се върнах в Самоков.
Какво за теб е сцената?
За мен лично сцената е свято място. Аз много харесвам една реплика на Крикор Азарян, който казваше, че човек стъпва на сцената, само когато знае какво да прави там.
Как започнаха изявите ти на самоковска сцена?
Попаднах на обява, че самодейният театър търси кадри. Преди това съм гледала постановки, но не съм участвала и не се бях замисляла до този момент. Дойдох при г-н Любомир Малинов и така започнах тук на самоковската сцена. Първата ми роля беше в постановката „Последната жена на Дон Жуан” и аз всъщност бях последната жена – Кончита. Всички роли, които съм изиграла досега много си ги обичам. Играла съм в „Червени рози”, „Чучулигата и славеят”, „Вечеря за глупаци”. А миналата година успях да играя в две постановки.
Но няма как някоя да не ти е най-любима.
Любимата ми роля е от „100 начина да се омъжиш”, постановка на режисьора Весела Колешанова. Обожавам я тази жена, страхотен професионалист. Христо Ненов също е уникален, притежава изключителна осанка и е много фин човек. Васил Михайлов също много го харесвам, двамата с Христо пълнят сцената и тя ги обича. Жени Япракова също е много добра. За мен това са светилата в театъра на Самоков. Аз не ги определям като самодейци, те са актьори. Вярно, че има хора, които епизодично участват някъде и дотам, но това за тях не важи. Аз предпочитам да се казва любители, фестивал на любителските театри. По–приятно звучи, отколкото самодейци.
Коя е ролята, която още не си изиграла?
Много са тези роли. Една от тях е ролята на Катрин от пиесата „Паметта на водата” на Шийла Стивънсън.
От скоро си ръководител на кръжок по театрално майсторство на малки таланти към ЧП „Отец Паисий – 1895” . Защо реши да се занимаваш с деца?
Миналото лято реших да обявя един летен курс за деца от 6–13 години за актьорско майсторство. Винаги съм знаела, че има талантливи деца в града. А и точно такова нещо нямаше. Започнах с 12-13 деца. На тях им хареса и така курсът от летен си стана целогодишен. Сега са около 10 деца, защото са заети повече в училище. Ние се виждаме с тях събота или неделя за по два часа. Децата имаха изяви. В началото започнахме с етюди, за да могат да развият своята фантазия. После включих и теория, която се оказа скучна за тях. Започнахме със скечове, които според тях са по-лесният жанр, а това не е така – драмата е по-лесна. Имахме изява на 1-ви юни като Пипилоти. После в рамките на празника на града взеха участие на Мини мис и мистър, където изиграха приказка. За Коледа бяхме подготвили няколко коледни приказки, които те представиха пред родителите си. А последната изява беше на 27 февруари, където с децата бяхме подготвили скечове. Смятаме да подготвим скечове, които децата да изиграят през май месец.
Защо се спираш повече на скечове? И на какво искаш да научиш тези деца?
Скечът е много интересно нещо, той ги забавлява, те се разтоварват така. Моето е школа, не съм алтернативен театър – трябва да ги научим на нещо тези деца. Опитвам се да им обясня, че театърът е игра. Слушайки се и гледайки се в очите, те трябва да се научат да общуват помежду си. Сега технологиите изяждат пълноценното общуване. Уча ги да се слушат, както се казва – дума дума вади – партнират си, отиграват, раждат се нови неща. Някои от децата правят опити в писането. Специално искам да спомена Михаела Тинева, това ми е първото детенце, което се записа, тя и нейните родители ме подтикна да създам този кръжок. Искам да ги науча да имат самочувствие и увереност, което ще им бъде необходимо вживота, но то да бъде премерено. Искам да вкараме младите хора в читалища, кръжоци и школи, да ги ангажираме. В същото време да имат уважение, когато са публика към играещите на сцената, да се държат прилично. Те се учудват, когато аз им кажа, че за мен сцената е свято място. Гледала съм големи актьори как се прекръстват зад кулисите. Като цяло сцената е моят живот, даже когато съм на улицата, пак съм като на сцена. Мисля с това да продължа да се занимавам, а най-много искам дъщеря ми, която има такива заложби, да ме надмине и да е много по-успешна.
