Култура

„Къде остана детството?”

detstvo moe  Зоя Станкова

“…А днес моят собствен наследник извършва геройски бели. Не съм се изгубил безследно щом той ме повтаря, нали?”

За жалост повторението все повече се губи в дните. И наистина, колко се изменят нещата. За отрицателно време всичко се променя до толкова, че сякаш си в един непознат свят. И всичко е различно.

В днешния ден, изпълнен с технологии, питали ли сме се, къде отиде истинският облик на общуването между хората, къде се запиля истинското детство на малчуганите около нас. Защо заключваме безкрая на необятното в разни кутиики – компютри, телефони, айпади и прочие…

Да се огледаме наоколо. Къде наистина е детството на децата!? Стоят заедно на някоя пейка и си казваш – чудесно е да видиш млади хора, които са на вън, а не са се затворили в някое кафе. И в следващия момент виждаш, че всяко държи в ръка телефон и дори заедно те общуват в социалната мрежа. На деца на по 4-5 годинки за рожденни дни се подарява айпад или, за да слушат родителите им дават лаптопа и ги оставят с часове пред него. И всъщост безкрая на възможностите ограничава и слага края на истинските изживявания. Спомени от лаптопа, телефона, компютъра и всякаквите други технологии няма да останат. Спомените се създават навън и вън от интернет пространството! Задавали ли сте си въпроса, ако някой ден детето ви или внучето ви запита, какво си спомняте или пожелае да види снимки, или независимо какво от вашето детство, от вашата младост, подтикнато от любопитство, какво ще му покажете. Запазена хронология от скайп. Или стар фейсбук профил. А, защо не старата абв-поща на мама или баба…

Не мога да скрия разочарованието си от това, че все по-малко деца играят вън и се откъсват от технологиите на днешния ден, макар и за малко. А и от лични наблюдения мога да кажа, че има деца, които са излезли на вън, но дори не знаят как и на какво да си играят.

Жалко е. Промяната е толкова рязка и драстична, че е едва доловима. Тя се случва и едва след това ние, без да сме имали шанса да се опълчим, я осъзнаваме, но не можем да направим почти нищо.

Може би днешните деца все пак имат някакво истинско детство, въпреки че в сравнение с нашето детство, то по-скоро днес имат останки от детство. Но, важното е, че има нещо! И все пак, замисляли ли сте се, че ако оставим нещата така, децата днес никога няма да усетят емоциите на ранните си години.

Неотдавна всяка вечер като се притъмни се чуваше, дори досадно, „Царски път до 10… до 20… до 100”. Някой родител се извика през терасата и детето е пред дилема – да се обадя, за да знаят, че съм тук или да мълча, за да не ме заплюят, защото все пак играем на криеница. Неотдавна улиците се огласяха до посред нощ от детски глъч и изключителен подвиг беше да прибереш детето си вкъщи. Да не говорим за това, че непрекъснато се тичаше и скачаше. Ходеше се на разходки из гората, ако има кой да заведе децата, а там ставаха невъобразими неща – не се подминаваше дърво, на което може да се покатери някой, не се пропускаше локва, в която да се поскача и прочие. Играеше се на народна топка, на дама, на федербал, на футбол, на всякакви съществуващи и измислени игри. Толкова прости на пръв поглед неща, а носещи толкова радост, смях и наслада в детските дни…

Това почти го няма днес. Това става все по-рядко… Нека да не допускаме да загубим себе си в интернет и буквално да затворим неизживяното детство в кутия!

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close