Мария Галчева
Останах изумена от това как ние, самоковци, разбираме културата. Дори когато същата тази култура е безплатна. Нямаме елементарно отношение като цяло. Много малко са хората, които имат отношението и визията, характерни за ценителя.
Горчивина се усеща, когато заговорим за това как залите на събитие са полупразни. А те са празни, защото например вътре е по-студено, отколкото навън,а и не само. Нашият екип сериозно обмисля възможността за възстановяване на Зимните празници, които едно време са се правели в Самоков. Но пред нас като стена застана въпросът – къде ще ги проведем?
Оказа, че първо нямаме подходяща зала, която да е достатъчно просторна и топла, а от друга страна – изобщо не сме сигурни дали ще успеем да съберем достатъчно хора, които да дойдат дори БЕЗПЛАТНО да гледат програмата. А самите Зимни празници са една красива традиция, разбира се, изгубена във времето по причини навярно финансови, защото сме доказали, че тук се появяват много и то нелоши идеи. Пък и понякога не само финансите / т.е. тяхната липса/ са спирачка. Генералният затруднител е липсата на желание.
Дори едни „Българе” не успяха да напълнят 100% най-представителната ни зала. И не дойдоха ключови хора, които са цветът на представителството, които трябва да са пример за пример. И в един момент се чудиш сам за себе си – къде си сгрешил и дали посланието ти е достигнало до точните си адресати.
Културата ни като хора е разпъната на комерсиалния кръст на съвременното. Ако някога такива мероприятия са били жадувани и чакани, днес те се възприемат като досадно задължение. А ние пък, писачите, се мъчим да използваме думите като меч срещу всякакво забвение и емоционален нихилизъм.
Понякога не заслужаваме нищо. Категорично и голямо нищо. Но който носи мисия и мисъл за бъдещето, е длъжен да помисли и за тези след него. Защото в този свят не сме само присъствие.
