Колоезденето с отправна точка Самоков „Рилски орел”. Семейство Ицови продължители на традицията

Оказва се, че Самоков е отправна точка за много първи неща. Ако се досещате за книгопечатане, първия вестник, зографските школи, изобщо силната просветителска дейност, няма да сбъркате. Но също така е и първоначало на спорта и по-конкретно на колоезденето в България. Или ако не първото, то със сигурност едно от първите колоездачни дружества, е самоковското. Да, наистина, в този иначе студен планински град са живеели хора с топли сърца и запалени по спорта, личности, които в свободното си време са хващали колелата и за тях непроходими маршрути не са съществували. Така от хоби за един човек или приятен начин да си прекараш свободното време, колоезденето се превръща в спойка и ядро на група ентусиасти, по-късно учредители на първото колоездачано дружество в града – „Рилски орел”.

Но нека започнем историята от самото начало. В написването на тази история в буквален и преносен смисъл заслуга има самоковецът Манол Стоичин. Той е бил хроникьор на колоездачното дружество, а също и заклет велосипедист. За него днес си спомня и разказва неговият внук Пламен Ицов. „Да започнем от това, че на 14.08 се навършват 37 години от смъртта на дядо ми Манол Стоичин. Вечна му памет. Голям българин, самоковец, родолюбец и патриот. Негов смисъл на живот беше да съхранява историята не само на града ни, но и българската като цяло. От това се интересуваше изключително много. Любовта на живота му обаче си остана колоезденето. И днес ако попитате по-възрастното поколение кой е бай Манол Стоичин, ще ви разкажат много хубави спомени, свързани с него. Това колоездачно дружество, за което днес говоря с умиление, е създадено 1904 година. За щастие дядо ми е бил негов библиограф – всички архиви, документи, протоколи, счетоводство, картотека на членовете се съхраняват в нашия дом, и това е голяма ценност”, споделя Пламен Ицов.

Дружеството е създадено в далечната 1904 година (6 януари) от дванадесет ентуасиати. Тогава се избира и управата му в състав: председател–капитан Михайлов, първи водач – подпоручик Пейчев, секретар – Иван Касев и касиер – Л.Ф.Остандър. Поставено е началото, а следваща грижа на основателите е да се сдобият със знаме, име и униформи. Спират се на името „Рилски орли”, кой точно дава това предложение не е записано, но символиката е повече от ясна – красивата и силна рилска птица ще бъде символ на дружеството. Тя е изобразена и на знамето, което представлява орел с разперени криле, който здраво държи в ноктите си велосипедно колело, над синьо-бял облак. Знамето е копринено и ръчно изработено.

Основна идея е да се провеждат периодични колопоходи и състезания и този, който е най-бърз и с най-добри умения у него да остава знамето. Първото колобягане се е осъществило на 31 май същата година с маршрут по шосето за София, общо 10 км. Обикновено за знамето пробегът е бил по софийското шосе до отклонението за с. Горни Окол и обратно. Тогава участие взимат трима самоковци и един дупничанин. Първите състезатели са били Сотир Коцев, Стоян Лазаров, Шабали Кош и Йордан Тодоров от Дупница. Знамето тогава взима Сотир Коцев. Първите колоездачи-пионери на този спорт в Самоков са Павел Кокошков, Христо Крастоянов, Атанас Манов, Атанас Германски, Димитър Велков и капитан Михайлов.

И така постепенно дружеството започва своето съществуване, а неговите членове са обединени от желанието за спорт и съревнование помежду си, което няма никакво материално изражение. Напротив всичко е безкористно и чисто.

Благодарение на отговорността и отношението си към дружеството Манол Стоичин е запазил почти всички реликви на „Рилски орел”, за да може днес наследниците му да се гордеят със завещаното и да търсят и заплитат нишката на приемствеността. Определено тя не би била цялостна ако и днес не са запазени знамето, печата, картотеката и фуражките на „орлите” колоездачи.

„Аз карам колело от 3-годишна възраст, благодарение на дядо ми”, допълва своите спомени внукът на Манол Стоичин Пламен Ицов и продължава: „През годините са идвали от различни музеи да изискват материали, но не съм имал доверие, въпреки че на нашия музей съм дал оригиналните шапки на дружеството и някои други атрибути. Това се случва преди повече от 15–20 години. У дома се съхранява най-ценното – оригиналното знаме на дружеството, което пресъздава зеленината и красивата рилска птица, с капла в ноктите си. Знамето е изработено ръчно, предполагам, че това са ръчно наслагвани бои, не е щампа, поне така аз си мисля, пипайки го. Съхранявам и още едно оригинално знаме на Дружество „Палакария“, с. Поповяне. Явно тогава дори и селата са имали отделни колоездачни дружества. Доколкото съм слушал от дядо ми – периодът на създаването на дружеството, преди 9-ти септември – колоезденето е било авторитетен спорт. И сега ако отворим картотеката, която аз съхранявам вкъщи, ще се види, че това е елитът, каймакът на самоковската общественост. Един елитен спорт. Имало е периоди на затишие през войните. Моите спомени са от разказите на дядо ми – как са катерили баири, как са се състезавали. Едно от големите имена е Петър Буранов, през периода на изграждането на дружеството, изтъкнат състезател и деятел”.

Както става ясно, да караш колело по това време освен, че е полезно, е и доста модерно. Явно заради големия интерес към този спорт по това време през 1907 година е взето решение да бъде построен колодрум. Той става факт на следващата година. Изграден е в кръгла форма, има пейки и арка за вход и страхотна настилка, подходяща за тренировки и състезания. Така през 1908 година за честта кой да бъде знаменосец се борят осем колоездачи. А последното състезание за знамето е било осъществено през 1909 година, маршрутът е от Самоков до Калково и обратно. Победител тогава е Сотир Коцев.

След тази година настъпва затишие и трудни исторически моменти. Бягането за знамето е възстановено доста години по-късно – през 1921. А дотогава? Войни… Балканска, Междусъюзническа. Много от заклетите любители на колоспорта, водени от чувството си за дълг, отиват на фронта и никога повече не се завръщат.

Но все пак спортът не загива, намирайки свои продължители. Така през 1924 година за знамето се бяга от Самоков до село Алино. Като победител записва името си Димитър Тосков.

Следите на колоездачното дружество се губят за малко в периода 1925 – 1940 година. Въпреки че има данни, че през 1926 година петима самоковци се изкачват с велосипеди на връх Мусала. По това време и туристи са стигали трудно до там. Това е един изключителен спортен подвиг за времето си.

Точно 1940 година се учредява едно от местните големи колоездачни състезания, което става традиционно – високопланинският пробег през Рила и обиколката на Самоков. Вече през 1942 година броят на колоездачите в дружеството надхвърля 300! И ако трябва да се каже с точност – 335 души. Като 16 от тях на възраст под 18 години, има едно дете на 1 година и една жена – Слава Манасиева. Нещо доста необичайно за онези години. По това време се усеща засилен интерес към този вид спорт. Наблюдават се и кризисни моменти, които по-късно се „доизкусуряват” със силно участие – пробег за купата на дружеството, няколко пъти се провежда колокрос през пресечена местност, правят се маршрути, минаващи през Ридо, увеличава се ръководството на дружеството.

И както следва логиката след успехите идва и лек спад. През 1945 година е взето решение да се изгради стадион на мястото на съществуващия до тогава колодрум. Чия е била тази идея и защо точно на това място, липсва еднозначен отговор. Колоездачното дружество съвсем естествено възразява с ясния мотив, че не е редно да се разруши едно действащо спортно съоражение, за да може на същото място да се построи ново. Висшият колоездачен съвет в София писмено подкрепя становището на самоковското дружество, но, уви, без резултат. Може би точно от този момент нататък и поради тази причина започва кризата в самоковското колоездене. Или поне това е била една от предспоставките. Същевременно това може да се приеме като парадокс при положение, че към някакъв вид спорт съществува засилен интерес и той по такъв начин да бъде попарен. Само забележете как през 1942 година „орлетата” са наброявали 335 души, една крайно висока бройка. Голяма част от население се е придвижвало с колела, във време, когато хората с коли са се брояли на пръсти.

Последните данни за състезания с колела са от 1949 година, когато в ръководството на дружеството председател е Петър Буранов, секретар – касиер Манол Стоичин, технически отговорник – Борис Чавдаров, домакин – Йордан Велков. Може би тук е мястото да се каже, че Петър Буранов е едно от най-изявените имена в колоспорта. Наред със силния му дух, физическа издръжливост и с множеството му успехи, той е бил участник в националния отбор за Пробега на мира Прага-Берлин-Варшава. По-късно открива колоездачна школа в града, а след 1954 година е бил треньор на националния отбор по шосейно колоездене.

През същата – 1949 година, се прави велосипеден излет до Белчин бани, крос по случай 24 май, а на 8-и септември едни от изявените самоковски „орли” заминават за София на голямо състезание, като водач на отбора е Манол Стоичин.

След това нишката на колоездачното дружество се губи или поне няма запазени писмени доказателства, а членовете и вече не са сред живите. Остават само последователите им – внуци и правнуци да притворяват в спомени миналото, да разказват какво са чули от своите дядовци, а неясните места да запълват с предположения.

Като своя мисия да възроди макар и неформално „Рилски орел” се е заел Пламен Ицов и неговият син – Мартин. От известно време те разказват тази история на свои близки, приятели и познати, част от които, припознали я като собствена, имат желание да съдействат да се възстанови традицията, макар и толкова години по-късно. Всъщност не е късно, когато има кой да разкаже и разбира се, някой да чуе.

„Синът ми и една група младежи, негови приятели, се запалиха по колелата. Преди време им споменах за историята на колоездачното дружество и за това, откъде започва тя. Те не знаеха и бяха много впечатлени. Самите те бяха изненадани да видят оригиналното знаме, картотеката на дедите им. Може там да разпознаят фамилиите си и да станат самите те продължители на традицията. Идеята е не да правим нещо грандиозно, а да възродим този спорт. Много млади хора се качиха на колела. Колоезденето стана много модерно в цяла Европа. Имаме перфектни условия за планинско колоездене. Искаме да направим сайт. Всички са добре дошли. Искаме да популяризираме тази идея. Какво по-хубаво от това младите да карат колела? Да се съревновават и състезават. Дай Боже да направим състезание, защото идеята преди на дружество е била спечелилият обиколката на града тогава да носи една година знамето на клуба, бил е знаменосец. Да излезем на площада и да направим една обиколка на града, да организираме колобягане, да изнесем знамето. Името си остава, остава си историята. Това ще съхрани местния патриотизъм”, споделя вижданията си Пламен.

И наистина не се изискват средства, а само желание, за да може толкова години по-късно да се възроди една традиция, чийто път е започнал оттук.

Любопитен и малко известен факт е, че днес в дома на сем. Ицови се съхранява детското колело на цар Симеон Сакскуборготски. То се пази там като скъпа реликва вече много години наред и е закупено или дарено от тогавашното идентанство на дядото на Пламен Ицов – Манол Стоичин. То представлява италианско колело с дървени капли. В илюстрована „Седмица” преди 9-ти септември има снимки на малкия тогава Симеончо на същото това колело.

Когато с нашия екип, при случайна среща в Митрополитската черква, споделихме с цар Симеон за този факт, той се изненада приятно и възкликна, че това детско колело е на повече от 70 години.