Анна Манова
В някои точки от града сякаш времето е застинало. А на някой тихи и наглед съвсем мрачни улички се намират сгради с история. За съжаление времето, този неблагодарен разказвач, понякога успява да сложи точка там, където спокойно може да има и други препинателни знаци. Точно такава е днешната съдба на сградата на бившата музикална школа, носеща името на известния самоковски фолкорист проф. Васил Стоин.
Ако минете оттам, вероятно ще ви лъхне студенина и даже някакво страховито усещане. Това е така, защото голямата двуетажна сграда днес прилича на снимачна площадка на някой страховит екшън филм. Дърветата, които са били преди време малки фиданки днес обгръщат цялата сграда и някъде там измежду тях се прокрадва, сякаш намираща се не на мястото си табелка с надпис, показващ, че все пак тази сграда някога е била културен дом. Премествайки погледа си съвсем леко встрани, ще видите счупени прозорци, през които плахо „наднича” миналото, оскърбено, че е забравено, изтрито, заличено. И цялата тази гледка приключва заключена с една ограда, която също не се вижда от обраслата я зеленина. Тихо е… Тихо е там, където трябва да ехти музика от различни инструменти и минавайки, макар и случайно, заслушвайки се в музиката, тя да те пренася в други светове. Дори неволно да се спреш да послушаш и след това с усмивка да продължиш. Всичко е в минало време. Няма ги малчуганите с големите акордеони, нито сладките девойки, бързащи за час по пиано. Има само разруха. Пореден паметник на забравата.
И цялата тази „колоритна” гледка се намира само на ръка разстояние от центъра. Наистина този културен дом не заслужава своята трагична съдба. А още по-малко този, чието име носи. Но, уви, това не е единствената такава сграда. Отново тук, на страниците на вестника ни, ви разказахме за квартирата на големия Дебелянов, намираща се на паветата, точно под манастира „Покров Богородичен” – тя се рушеше и сега почти е сравнена със земята. Споменахме и за Образописовата къща, която подлежи на реставриране /кога? – това е друг въпрос/. А сега дойде ред и на музикалната школа „Проф. Васил Стоин”.
Лошото е, че подобен тип сгради са частна собственост, а следите на техните законни стопани се губят някъде във времето. Истината е, че школата дълги години беше под опеката на Читалище – паметник „Отец Паисий 1859”. Смята се, че школата е стара еврейска къща, баба ми ми е разказвала, че цялата тази улица, на която се намира самата школа някога се е наричала „еврейската махала”. Други запознати споделят, че собствениците на сградата от дълги години живеят в Израел. Което страшно много ми напомня за стихотворението на Далчев „Повест”:
„Прозорците — затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата — листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка.“
Всичко е почти същото и в този случай – прозорците – затворени и строшени, вратата и тя с катинар, а над вратата табелка с надпис, че е школа сградата, а стопаните… заминали в чужбина.
А какво правим тези, които все пак оставаме тук? Тези, които сме преки свидетели на случващата се ерозия на всичко, което има историческа и културна стойност? Очевидци на разрухата ли сме или нейни тихи хроникьори? Имаме ли начин да съхраним или вече е твърде късно? Отговорите оставяме
