Георги Хаджийски
Приковани в домовете си и изтръпнали от неясен ирационален ужас подобно на героите от романите на Стивън Кинг, в тревожно трескаво безвремево очакване – те – нашите семейни крепости да се превърнат в нещо като заглавиeто на книгата му “Гробище за домашни любимци”, в която дори и иначе интелигентен, логично мислещ и смел лекар не е в състояние да се справи с проблемите на смразяващия мисленето непознат до момента страх от злото, навярно малцина от нас си дават сметка, че “Винаги ще има утре” и затова трябва да се мисли и за онова, което ще бъде и след края на карантината.
А то, подобно на вируса Ковид 19, макар и неведимо и трудно осезаемо, вече се разпространява сред социалното мислене и очаква своя миг, когато ще избухне като нови пандемии, просто защото страхът, колкото и силно да ограничава човешката активност, също има своята макар и строго индивидуална граница, след която осъществява преображението си в агресия. А агресията винаги е насочена навън – към другите или навътре – към самия себе си.
Не бих искал да ангажирам вниманието с макросоциални брътвежи за многото на пръв поглед безобидни ситуации в историята когато, изведена на обществено ниво, агресията е ескалирала във вид на гладни бунтове или революции, а е и абсурдно акцентуването върху ширещите се из публицистичното пространство конспиративни теории за специално разработеното биологично оръжие в секретните лаборатории на комунистически Китай, именувано “COVID 19”, което е предназначено да създаде ужас сред човечеството, да затвори хората по домовете им, да настъпи повсеместен глад, да се създаде класическа революционна ситуация и да избухне предречената от Маркс и Енгелс световна комунистическа революция, която да даде капитала в ръцете пролетариата, така както Френската буржоазна революция е дала земята в ръцете на работещите я селяни.
Лично на мен много повече ми харесва хубавият анекдот, че “май сме дочакали комунизма – никой не работи, а всички лежат, ядат и пият.” Проблемът обаче е: Какво ще последва?
Като социален педагог и социален работник не бих искал да се спирам и на готовността на принудително обездвижените за дълго време милиони българи да се адаптират и върнат към нормалния си ритъм на живот, просто защото нормалността затова е нормалност – тя не създава проблеми. Проблемите ще дойдат от изключенията от нормалността – от психофизиологичните патологии, които винаги ги е имало, има ги и сега и ще ги има и занапред, но чието обостряне вече наблюдаваме просто защото то е твърде чувствително към всяка житейска промяна. Макар и твърде завоалирано, през принудително надянатите маски, отвъд гузното мълчание на медии и социални мрежи, вече са видими някои от симптомите на агресията, насочена навътре, на автоагресията или дефинираното като саморазрушително мислене и поведение:
– “Преките” самоубийства, прикрити зад сводките на жертвите на Ковид 19, са с неясни статистически проекции, без никаква информация с колко са се увеличили, с колко се прогнозира да нарастнат и пълна липса на яснота за готовността на медикосоциалните системи да реагират адекватно на предизвикателствата на тази най-тежка форма на психично личностно разстройство.
– Домашното насилие във всички свои садомазохистични симптоми, което бе заляло медиите – и като насилие над жени, и като насилие над деца, и като насилие между деца в училище и извън него, днес е подложено на дълбоко медийно замразяване поради мощния акцент върху пандемията, както и неглижирано от всички правозащитни институции, може би под влияние на “здравата” логика, че един два шамара на жена и дете не само няма да ги убият, но дори са и здравословни за заздравяване на семейната дисциплина, без да се държи сметка, че насилието ражда насилие и “укротените” зад стените на карантината жени и деца един ден ще го насочат – към себе си или към другите.
– Зависимостите, онази странна форма на автоагресия и саморазрушително поведение, не само са игнорирани, но и пряко или косвено насърчавани в условията на пандемията – и алкохолизмът, и тютюнопушенето, и наркоманиите, и хазарта. Какво ще стане обаче след карантината с всички онези българи, на който тя е “помогнала” да доразвият своята слабост до критични равнища, е твърде неясно.
Ще завърша с това, че всички разбрахме за нелепия, жесток инцидент, в който чудесният и талантлив наш журналист Милен Цветков изгуби живота си в автомобилна катастрофа, предизвикана от дрогирано момче, което от психична гледна точка се е опитвало да избяга от страха в себе си – посредством дрога и висока скорост. Годишно у нас от автомобилни катастрофи умират по около 1000 души – при това от десетилетия. До сега от Ковид 19 са починали около 40 души, а общо заразените са около 800 души. Това е статистика. Нека обаче винаги помним, че “Винаги ще има утре.” А аз харесвам сценария на този филм несравнимо повече от екранизирания текст на книгата на С. Кинг, защото в него надвисналото над света зло е ясно и разбираемо, действията на героите – разумни и решителни, а доброто побеждава.
Четете на http://georgihadjiyski.blog.bg/drugi/2020/04/20/kovid-i-sled-kovid.1706696
