Анна Манова
Ако в някой от хубавите, слънчеви, есенни дни решите да се разходите из Самоковско със сигурност има какво да видите. Навсякъде, където попадне погледът, все природа, която в тази част от годината като с пъстроцветен шал е загърнала всичко наоколо. Само за онзи, който няма сетива, той няма да разбере и да усети тази витаеща около нас магия – красотите на планини, реки, гори. И всичко това си го имаме ние на една ръка разстояние и на няколко километра с превоз. Не е необходимо да се изминават километри в странство, за да сте наясно, че самоковци живеем в малкия рай и да, той е тук на земята!
Предлагам ви една малко интересна и абстрактна, може би за някой от вас, дестинация, а именно село Ковачеци, нашето си, защото има още едно село с такова име, намиращо се на 25 км. от Перник. За сходството в названията и за евентуална прилика не може да се отговори еднозначно. Но нашата импровизирана разходка във времево и пространствено отношение продължава тук. Ще можете да се насладите на всичките окраски на жълтото, преминаващо на места в оранжево, на места в червено или зелено. Посоката е Самоков – София, през Ярема.
Селото е разположено в най-югозападните склонове на Плана планина, точно там, където реките Слатина и Страторищница събират водите си и продължават към Поповяне. Едно китно селце, което се опитва да оцелява, въпреки тежките процеси на разруха, които „повалят” българските села. Ковачевци е поредното село, което е обект на нашата разходка из Самоковско. Така, полека–лека запълваме пъзела, съставляван от всички 24 малки населени места, обградили град Самоков като крепостни стени.
Ковачевци – вероятен произход на името
Познатото предание гласи, че в далечното минало по тези места живеели двама братя, от които единият ковач, заселил Ковачевци, а другият свещеник заселил Поповяне. „Нашите стари хора наричали ковачи и майсторите във видните и маданите и понеже тука е имало много видни, възможно е да е имало цело село такива майстори. Дали има нещо общо това село с Ковачевци в Радомирско, нищо положително не може да се каже”, пише Христо Семерджиев в непубликувания му ръкопис, съхраняващ се в Градски исторически музей Самоков.
И като всяко предание и тук не може да се направи точна датировка или да се каже със сигурност дали е било така. Въпреки че погледнато реално има логика, съобразно това, че възникването и поминъкът на местното население тогава е тясно свързано със железодобива. Самият Семерджиев малко по-надолу в същия текст пише спедното, което подкрепя казаното по-горе: „И тукашното население се занимавало с плавене на желязна руда и претопяването й в четерите селски видни по р. Палакария”. Друг интересен факт, за който авторът споменава е, че населението добивало и злато или по-точно продавали това право на някои приходящи македонци, които доста дълъг период – до Освобождението – идвали по тези земи да събират златен пясък, за да си отплащат данъците.
По отношение на рудищата и количеството на добит магнетитов пясък много малко села могат да съперничат на Ковачевци, което е още един сигнал за отколешните традиции в железодобива.
Жителите на село Ковачевци са се прехранвали и с животновъдство.„Както в Ярлово, така и тука всеки по-заможен селянин си има егрек – кошара. Такива има около 30, накацали по слонове и падините на Верила. Там все летно време прибира сено и други фуражи за добитъка, като зимно време се докарва на същото место и изхранва. Те принадлежат на стари родове, които от незапомнени времена ги предават по наследство”, четем отново при Семерджиев.
В описа на с. Студена от 1451 година, „хас” на същия бейлербей, който е владял Ковачевци, са записани имената на братята Райо и Добри от Ковачевци, преселили се в Студена. Според друг вакъфски опис от 1566 година с. Ковачовач е към „хаса на берлейбея” на Румелия и е спадало към Самоковска каза. Всички приходи на селото отивали при този турски военен управител. Населението плащало данъци за почти всичко произведено – пшеница, смесено зърно, ечемик, дори данък върху зеленчуковите градини, върху земята, за пчелните кошери, овце, дори данък женитба. Това село е боло високодоходно.
През 15 и 16 век местното население се е занимавало предимно със земеделие, животновъдство и с добив на завидни количества желязо.В различни документи се отбелязва Ковачевци като село с най-виден добив на желязна руда в Самоковския край.
Самите рудища се намирали източно от селото, в западния склон на Кадина могила, под м. Вировете. Като за миенето на рудата при Кадина могила са използвани вади, канали и гьолове. В местността Вировете имало девет гьола, за които бил прокаран канал чак от Витоша дълъг километри. Като всяко семейство притежавало рудище или вир. В миенето на рудата участвали всички семейства от селото. Някои от рудищата съществували чак до 1890 г.
Светите места в селото
За всяко едно населено място от особено значение е как се е съхранила вярата през трудните години на неговото съществуване. Именно вярата е била основният стълб на съществуването и духовното оцеляване на един народ. В село Ковачевци има две църкви. Още през 1515 година се споменава за поп Димитър, след това в данъчните описи и списъци от 1566 година се споменава за двама попове – Стоян и Никола. А през 1576 година са записани имената на още двама – поп Цено и поп Цено Раш. Това, че по едно и също време в селото е имало повече от един поп свидетелства за будност, те са били грамотни хора, чели евангелията, тълкуващи преданията и са предавали наученото, като са обучавали свои последователи за наследници в храма. Самият Семерджиев в „Самоков и околността му – принос към историята им от турските завоевания до Балканската война” отбелязва следното: „Населението е набожно – има две църкви в селото”.
Двете църкви, за които се споменава са „Св. Петка” и „Св. пророк Илия”.
И тук романтичната нишка, заедно с легендарната се преплитат в един своеобразен възел, за да намекнат, че може би преди стария храм „Св. Петка” е съществувал друг. Легендата разказва как на хълма над селото имало манастир и малка черква. По времето на турското робство по тези земи минали черкезите, избили монасите и сринали черквата. Тогава българите построили специална гробница, в олтара на стария храм. Минали обаче башибозуци и те отново сринали новата черква. Местните жители я вдигнали отново, двойно по-голяма. Случило се така, че нощем да я строят, а денем турците да бутат направеното. Станало така, че агата бил сменен, а новодошлият се оказал доста ленив да следи какво се случва със строежите и затова питал „гяурите” какво строят, а те го мамели, че правят овчарник. За да докажат казаното, замазвали с вар стенописите. Оставили черквата ниска и дълга – 20 м на 6 м. в нея има две бойници, които служили за отбрана.
Сега на това място е „Св. Петка”, намираща се на баира над селото и най-вероятно е била построена в началото на 17 век. Ето какво споменава за нея Христо Семерджиев: „Старата – „Св.Петка”, е строена в началото на XVIII век. От вътре има стари фрески в олтаря: от дясно на прозореца „Св. Василий”, „Св. Григорий”, и „Св. Иван Златоуст”. В ръцете държат разни надписи на български. На последния е такъв надписа: „надпис на църковнославянски език” /като след това има уточнение, в което се отбелязва точната дата 30 февруари 1620 година/. Навътре в олтаря има добре запазени на стената две фрески на Св. Методий и Св. Милентий, с такива надписи „надпис на църковнославянски език”.Окончанията на тия две надписа са предадени по местното наречие, което иде да каже, че в това ранно време е имало тук местен българин, зограф. Над престола е изписан образа на Св. Богородица, на средата с младенеца Христос; и една фреска, която характеризира старата епоха.Под това изображение и от двете страни на прозореца идентично е представен Христос с Иван Кръстител седнали, апред тях маса с евангелие на средата, а апостолите слушат Божията проповед. Тази църква е на баира над селото, при гробищата”.
През 1995 година тя е реставрирана и днес действаща. Според някои тази черква е построена на мястото на обелиск на жрец. Самото землище е осеяно с божествени знаци. Носи се легенда, че сам Бог е белязал землището с Петровия кръст. Над „Кумански дол” е местността „Богослов” с каменен кръст, откъдето местните вярват, че сам Бог е благословил землището.
Новият храм „Св. прор.Илия” се намира в горния край на селото и е осветен на 25 септември 1881 година. В него са пренесени иконостасното разпятие и иконата на „Св. Петка” с резбована рамка, които са били част от иконостаса на стария храм „Св. Петка”.
Искри просвета
„Тукашните хора помнят, че Даскал Лазо от Долна Диканя сбирал деца в една къща около 1859 година и ги занимавал на четмо и писмо. Днес в селото има пълно основно училище и прогимназия, и двете се помещават в нови сгодни помещения”, пише Христо Семерджиев.
Данни за училището има около 1880-1900 година. В първите години „училището” се „местело” от Богоевата къща в Ничковата, после в Шолевата и в къщата на Каранфилица. Първите учители през 1990 година били Димитър Антонов и Мария Тонева. През 1903 година започнало строителството на обособена сграда за училище. А през 1908 година започнало и самото обучение в новото училище, като учениците са наброявали 130, а учителите трима – Хр. Велчев, Атанас Керафеин и Зора Попович. През годните броят на желаещите да учат се увеличил на 150 /1914 година/, а учителите били 4. През 1915-1916 година бил открит първият прогимназиален клас. Тази прогимназия била районна за селата от Палакарията.
От 1922 година започва строителство на ново училище, което е завършено през 1926 година. През следващите годни /1931–1932 г./ там са се обучавали двойно повече деца – 260. През 1937 година била открита и трапезария за бедни деца. Следващите години 1943–1944 двете училища се обединили под едно ръководство. А желаещи да учат там не липсвало, бройката се увеличавала както на учениците, така и на учителите. Развитието в положителна насока продължило някъде докъм 1967–1968 година. След това броят намалявал, като през 80-те години учениците били 76, като по-големият процент от тях от ромски произход. Процесите се задълбочили до днес, когато децата от село Ковачевци учат в съседното село Ярлово, едно от малкото останали училища по селата, и то със статут на защитено училище.
Читалище „Селска пробуда”
„В читалище „Селска пробуда” в село Ковачевци се търсят оптималните пътища за пълнокръвна дейност. Известно е, че културното развитие на нашия народ повече от 130 години е свързано с патриотичната и полезна дейност на читалищата, получили всестранно развитие след победата на социалистическата революция у нас”, пише в статията „С разбиране за отговорната мисия”, вестник „Софийска правда”, от 12 септември 1986 година.
И сега от позицията на времето, около 30 години по-късно, това ни се струва забавно и излишно патриотично – патетично, но все пак не далеч от истината! Авторът на статията, тогавашният секретар на читалището Боян Богоев, пише доста стегнато за създаването и съдбата на просветното място така: „Читалището в село Ковачевци съществува от 1904 година. Първоначално то се е намирало в частна къща, а по-късно в сградата на училището. През 1958 година остава самостоятелно, където се обособява библиотека, гримьорна и репетиционна зала, а през 1958 година се построява и кинокабина”. Като той дава нагледно съвети как да се оптимизира читалищната дейност, като пояснява, че по времето на писането на статията населението наброява сериозната цифра от 860 жители! Той споменава, че библиотеката разполага със 6200 тома книги, а киносалонът със 120 места, като са се прожектирали филми два пъти седмично.
Това всъщност е в най-сбит вид неговата кратка история. Като по това време/1986 година/ към читалището съвсем естествено имало театрален и танцов състав, фолклорна група и битов оркестър. Последна остава фолклорната група.
През 2007 година сградата е ремонтирана, като тя се сдобива с два компютъра, закупени са 110 столове, обновени са гримьорната и кинокабината, извършени са още куп козметични ремонти, освежаващи сградата. Читалището и днес е с отворени врати за всички желаещи, за да поддържа искрата на просветителската дейност, да пази и съхранява – бит, история, фолклор.
И когато говорим за български фолклор и за българщина като цяло, село Ковачевци има сериозен принос и това е в лицето на голямата българска певица Кремена Станчева, която за съжаление съвсем скоро си отиде от този свят. Но така или иначе, известната изпълнителка на шопски народни песни е оставила зад гърба си богато наследство от фонография.
Кремена Станчева започва да пее пред публика още като дете, а през 1960 година, преди да навърши 20 години постъпва в Ансамбъла за народни песни на Българското национално радио. Кариерата ѝ продължава в световно-известния хор „Мистерията на българските гласове“ повече от 50 години. Има висше икономическо образование.
Кремена Станчева е известна с дуетите си с Василка Андонова, сред които „Мало село“, „Леле свашке“, „Ерген деда“, „Пий момче вино“, “Момче дава злато за девойка”, “Пушка пукна”. Пеенето им се отличава с неповторимо сливане на гласовете, спятост, звучност и невероятно майсторство, особено при изпълнение на бавните жътварски песни. През 1975 година песента на Кремена Станчева и Василка Андонова „Ветър вее“ получава голямата награда на конкурса „Приз Братислава“. Двете певици са отличени и на конкурса „Ой, Дунаве, плаве“. Кремена Станчева има издаден компактдиск и участие в много филми и предавания на БНТ. Носителка е на орден „Кирил и Методий“. По повод нейната 45 годишна творческа дейност е отличена с престижната награда „Кристална лира“ на Съюза на музикалните и танцови дейци в България. Заедно с Василка Андонова и Надежда Хвойнева създават вокално трио „Гергана“. С триото изнасят много концерти в България и по света, правят записи за фонда на Българското национално радио.
Дълги години певицата ръководи детски вокални групи за народно пеене, майсторски клас по народно пеене в НБУ и курсове по народно пеене в България и САЩ. Ученици на Станчева са Даниел Спасов и Милен Иванов.
Едни от най-добрите песни от богатия репертоар на Кремена Станчева са включени в компактдиска „Глас от мистерията“ (изд. ЗЕН Електроникс). Голяма част от тях са в дует с Василка Андонова, има песни с трио „Гергана“ и с „Мистерията на българските гласове“.
Кооперация „Земеделец” и ТКЗС „Андрей Вишински”
Кооперация „Земеделец” е създадена в далечната 1907 година, като основен инициатор на създаването е Димитър Попов, който на учредително събрание е избран за председател. Секретар е бил Петър Карамфилов. Кооперацията отворила и магазин, а дълги години касиер и деловодител бил Петър Дойчинов. Кооперацията се развивала добре във времето, през годините. По късно тя се обединила с РПК–Самоков и обслужването в селото живнало още повече. Тази търговска мрежа обслужва селото и днес.
Кооперативното стопанство в селото е създадено през 1948 година, то е производствен отдел на всестранна кооперация „Земеделец”. Официално е регистрирано на следващата година като основен предмет на дейност са растениевъдство и животновъдство. Следват години на възход, само през 1950 година член–кооператорите са станали 75 човека, като техният брой непрекъснато нараства от година на година. Производството е добро и доходоносно. Четири години по-късно, през 1954, кооператорите са 102 човека. Създадена е строителна бригада от 10 души, изграден е и втори стопански двор с 4 обора. От 1957година стопанството се обслужва от МТС–Белчин, а след масовизацията кооператорите са 560 души. Същата година към тях се присъединява стопанството на Яребковица. През 1960 година се обединяват Ярлово и Поповяне в едно стопанство с център Ковачевци.
Дом за стари хора, село Ковачевци – вече на 10!
Домът е открит на 17 януари 2004 година и е дно от големите и последни нововъведения в селото. Тази година се навършват 10 години от неговото функциониране. Това заведение предлага подслон и грижа на доста хора. Капацитетът му е 26 човека, като повечето са по трима в стая. Обитателите на дома са между 67–90 години. За тях се грижи персонал от социален работник, две медицински сестри, санитарки и помощен персонал. Домът непрекъснато се реновира, за да може да предлага комфорт и уют, близък до този на домашната обстановка. Даже от скоро домът може да се похвали с нов автомобил. За доброто състояние на материалната база и на живеещите в нея се грижи и управителят Любомир Димов. Организират се различни развлечение за възрастните хора – като екскурзии или гостуване на фолкорни и танцови групи на място при тях. Всичко това е с цел да се разнообрази иначе монотонния и сив делник и да достави доза радост на живеещите там.
А днес…
Ако трябва да обобщим написаното, дотук става ясно, че и това село се бори за своето бъдеще. Но и тук времето и категоричното нежелание на по-младото население да остава в малките населени места дава своя отпечатък. Земеделските земи отдавна са забравили своите стопани, поколение след поколение полето става все по-непривлекателно. Местните почти не отглеждат добитък, само по някое куче пролайва, когато по тихата улица минава кола. Кафето, в близост до читалището, е пълно с хора, но и те са стиснали стотинките си в ръка и кога на вересия, кога по друг начин „закърпват” поредния ден, приближаващ ги до пенсия. Да, повечето хора са възрастни.
През далечните 1446 -1455 години село Ковачевци е имало 98 домакинства, а жителите година след година са се увеличавали, като техният най-висок брой е през 1946 година, когато населението е наброявало 2241 души. Днес демографската картина показва знака минус, едва ли населението е повече от 400–500 души и в сравнение с някои други села може даже да заключим, че все пак има живот. Като е важно да се отбележи, че около 50% от населението на селото е ромско. А ромското, население се увеличава бързо, с което пропорционално се завишават и проблемите. Като застрашителна тенденция е, че след някоя и друга година може да стане изцяло такова село… Времето ще покаже, остава ние да бъдем негови честни хроникьори.
