Седмицата
Квартирата на Дебелянов в Самоков – паметник на разрухата
Колко много спомени има в този малък наш град. Колко много съдби са пресекли своя път тук и след това са се изгубили в безкрая на времето. А след тях остава само споменът да се простира в пространството и да търси нови хоризонти. Самоков е горд град, заради множеството значими събития, развили се на неговата територия, заради личностите живели и творили точно тук. Тези, които са минали дори и за малко през Самоков, няма как да са си тръгнали безразлични. Споменът за града на зографите остава вечен.
Същото е и с къщите. Къщата е дом, убежище и спомен. Една такава, малко по-специална е, къщата, която се намира на една от най-хубавите улици – павираната, цар „Борис III”. Точно на тази улица е и 120-годишната гимназия ПГ „Константин Фотинов”, зографската школа и Девическият манастир „Покров Богородичен”. Толкова много значими постройки на толкова малко пространство. И ако сте от тези, които събирате знаци, със сигурност ще разтълкувате, че едва ли е случайно. Пак в тази поредица, по посока към Девическия манастир и съвсем малко под него се намира къщата, която е била квартира на големия български поет и патриот Димчо Дебелянов. През Балканската война Дебелянов служи като редник в Самоков. В края на октомври 1912 година постъпва в 22-ри пехотен тракийски полк в нашия град, а две години по-късно е произведен в чин подпоручик. Смята се, че оттук най-нежният български лирик поема към фронта, където намира смъртта си твърде рано, едва на 29 години. Става въпрос за Попниколчовата къща.
Днес тя вместо да е паметник на културата и да привлича туристи и да бъде част от общия исторически разказ за нашето културно-историческо наследство, тя тъне в забрава. По стените й са попили всички тревоги и радости на живеещите. Тя е и мястото, в което се творило изкуство и се писала история. Всичко това е била тя преди. Днес е просто тъжен паметник на разрухата. Времето я е натиснало и тя се е превила под тежкия му напор и полека-лека върви към своя крах. В тази къща е живеела Елена Попниколчова, която е била учителка по математика, а чичо й Любчо Попниколчов е бил офицер от царската армия. Именно в стаята на баба Елена, която е била боядисана в червено, творецът обичал да твори.
Най-нежният български лирик е свързан емоционално с града ни, защото тук е откривал пристан и утеха, бил е приютяван и хранен, намирал е вдъхновение, изпитвал е любов. В Самоков е живяла сестра му Мария. Няма как тези факти да не привързват човек към определено място. Ето защо не е чуждо и безоснователно твърдението, че стиховете:
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми…
са написани и адресирани към нашия град.
Толкова години по-късно, ние като наследници на историята и събитията, станали много преди нас, просто отминаваме безразлично. Или пресичаме от другата страна – така небрежно се отнасяме към живота си и към този на останалите. Няма паметна плоча пред къщата. Преди много години собствениците са имали желанието да нарекат къщата Димчовата къща. Но това така и не станало факт. Трудно е да стане и с днешна дата, защото този дом е частна собственост.
В момента къщата е оградена, защото е опасна за преминаващите. Наклонила се е навътре към дворната си част, а дворът е заринат от боклуци, наоколо се навъртат кучета и други животинки.
В чужбина, в т.нар бели държави, имат уважение към творците си и дори пътят, по който са минавали бързо и лесно се превръща в туристическа дестинация. Наистина Дебелянов не е роден и отраснал в града ни, неговото родно място е Копривщица, там е бащината му къща и гробът му. Но не по-малко значими са трите години, прекарани в нашия град. Както за големия автор, така и за самоковци като цяло. Това е още един основателен повод за гордост. Но, уви!
Къщата е частна собственост, което изключва всякакви конотации за реставриране и опазване, защото какво се случва с нея зависи от собствениците. Нейната бъдеща разруха най-вероятно ще постави точка на всякакви спомени. Затова безсмъртни ще останат стиховете му, като този:
Ще си отида от света –
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.
Анна Манова