Злободневно

Как гробището се превръща в закусвалня. Теза на възмущението

graveyard-ghosts-birds-cross-dark-fantasy-firefox-persona-ghosts-goth-moon-mystical-sky-widescreenДенят е 22.06.13 г. Черешова задушница. Тежък и тягостен ден, слънцето жули и навсякъде по гробището гъмжи от хора. В този ден си спомняме за нашите близки, които болезнено отсъстват от живота ни. Но всички сме единодушни, че липсата е само физическа. А духът им още живее сред нас и винаги ще е така. Толкова много хора… и такава празнота. Да отидеш на гробището, е знак на почитта към близките, време, в което искаш да споделиш с тишината и мислите си.

Но това на такива големи задушници е съвсем невъзможно. Защото е пълно с цигани навсякъде. Те идват да си „напазаруват” и да си закусят. Те са там много преди самите вас. Ако кажа че е грозно, е много слабо. То е напълно отвратително. Те си играят с болката на хората и непрекъснато досаждат. Още с влизането пред очите ми се разкрива мила родна картинка. Нашите съседи, с които съжителстваме на принципа на търпимост и игра на нервички, са опънали една софра на тревата от жито, питка, сладки и какво ли още не и си похапват съвсем невъзмутимо. В това, разбира се, нямаше да има нищо лошо ако не беше така показно и по такъв отблъскващ начин. Обикалят наоколо и пълнят прозрачни чували с останалото по гробовете. Иска ми се да викам! Искам да ги изгоня, но нямам сили за това точно там. И как да ги изгоня, та те са толкова много и идват от всички посоки. Обикалят наоколо все едно са на пазар. Направо на такова нещо са го обърнали. Не стига, че ги хрантутиме напрекъснато, плащаме им иначе мизерния живот, а наравно с нас са по гробищата. Това е пълен абсурд. Гладни били. Е, питам аз, това ли е начинът? Няма да споменавам, че железни огради от тях не останаха.

Те успешно пренасят номадския си и мърляв начин на живот навсякъде около нас. За капак в близката сянка са седнали няколко циганки, придружавани задължително от някое малко сополиво цигане и се забавлят, пушат и похапват от взетото. Усещам как от очите ми ги стрелкат искри. Това тях не ги обезпокоява, а даже си правят устата за „бог да прости”. Да ме прощава Господ, но ми е омръзнало. Това не е закусвалнята долу в махалата и не е следобедна седянка. Необходимо е да се въведе някакъв ред. Да им се забрани това безобразно обикаляне и просене. И въпреки всичко, за да си спестя разни клетви от тяхна страна, давам плик с храна. И ме е яд на мен самата.

Оставям по нещо на земята и си тръгвам по-тъжна. Обръщам се след минута и виждам, че вече от мястото се „плячкосва” останалото даже без грам срам. Животът ли ни направи такива? Социалното неравенство ли е причината? Или просто манталитет?

Излизам и на входа виждам останките от предишната „софра” – хората ги няма, а боклукът си е там. Кой трябва да им чисти? Докога ще търпим това? Докога? Никога няма да се оправим. Няма ред, няма справедливост, което е предпоставка за лош бит. Номадството е начин на живот. И докато цъкаме с език и сочим с пръст, всъщност вътрешно се примиряваме. Живеем в съседство с нашата си Катуница и не правим нищо.

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close