Анна Манова
Винаги ми е приятно да се срещам с млади хора и те да бъдат акцент в някой нов материал или интервю. Доброто ми чувство се засилва още повече, когато даденият млад човек има отношение към изкуството и не е апатичен към заобикалящия го свят, а напротив – стои с широко отворени очи и черпи всеки ден с пълни шепи от него – кога вдъхновение, кога доза огорчение. Но все пак е важно да има сетива и усещане, че именно той може да е малката брънка на необходимата промяна в утрешния ден. Точно такава неподправена младежка енергия и оптимизъм носи в себе си младата самоковка Ирена Рогачева.
Името й се свързва с музиката, защото повече от 10 години свири на акордеон, като 8 от тях в самоковската музикална школа. И макар да няма много акордеонистки жени в страната, Ирена се насочва именно към този инструмент, който е грабнал вниманието й още в най-ранните детски години. И се оказва, че не е някакво преходно увлечение, а желание да се развива в тази насока. Ирена Рогачева има множество сценични изяви, самостоятелни и като част от дуети. Завършва ПГ „Константин Фотинов” и решава да превърне хобито си в професия. И така днес е студент във втори курс в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”. Любовта и уважението й към акордеона личат по начина, по който говори за него. За нея той е начин на изразяване, но не с думи, а с музика. Обича българския фолклор, заради общочовешкия му език и звучене. Най-голямото й желание е да има малко по-засилен интерес към акордеона, а личната и мисия е да работи в тази насока.
За осъзнатото решение да се занимаваш с музика точно днес и в България, за професионалния път, опита и стремежите, за акордеона като изразно средство на душата, за неговия позабравен чар, и за мечтите в бъдеще време – един разговор с младата самоковска акордеонистка Ирена Рогачева.
Здравей, Ирена. От 10 години свириш на акордеон. Не смяташ ли, че това е малко нетипичен инструмент за един млад човек и още повече момиче? Разкажи ми за началните ти стъпки.
Акордеонът е абсолютно нетипичен инструмент и това му е най-красивото. Един колега от университета, които завърши магистратура преди година в специалност „Акордеон”, каза: „Ако Бах е знаел, че някога ще съществува акордеонът, е цял да пише само за акордеон”. Смятам че е много прав. Когато бях някъде 4-5 клас проявих интерес към този инструмент заради брат ми, защото той реши, че трябва да се занимава с музика и да изразява себе си именно чрез акордеона. В това отношение много спомогна г-жа Янкова, която беше преподавател по акордеон в детските градини, които посещавахме аз и брат ми. Ние бяхме в различни детски градини. Но с течение на времето г-жа Янкова се беше преместила от едната в другата и така се оказа, че и при двама ни именно тя е мотивиращата сила за нашите начални стъпки в музиката. Първата ми среща с този инструмент стана на 5 години, това беше и моментът, когато аз реших че искам да свиря на акордеон или на пиано.
От какво беше впечатлено тогава детското ти съзнание?
Самият начин на връзката между теб и инструмента. Правиш така, че съответният инструмент да говори. Но всъщност ти изразяваш мнението си чрез ръцете, а не чрез говора си. Това е невероятно. Минава доста време да го култивираш достатъчно добре, че да го оставиш да се изказва вместо теб.
Искаш да кажеш, че толкова рано си изпитала желание да бъдеш музикант?
Може да се каже, но се задълбочи във времето. Минаха едни пет години, докато се роди брат ми и поотрасна. Той заяви: „Искам да ходя на акордеон”. Тогава си казах, че няма само той да ходи, а и аз също. Така започнахме и двамата.
Някой от семейството ти има ли подобни увлечения или дарби?
Всички са имали такива пристрастия, но може би сега е дошъл точният момент да се проявят. Никой от семейството ми не се е занимавал професионално с музика, още повече жена. Това беше една от основните причини да не ме запишат на акоредеон още като 5 – годишна, защото момиче с акордеон не е добра идея. Има различни видове инструменти, но е трудно да се намерят подходящи за съответната възраст. Оставяме настрана факта, че всичко е свързано с финанси и не винаги има добри условия.
Кога получи първия акордеон?
Той беше детска играчка, предоставен от едно съседче, купено по желание на баба му и дядо му. Едно време акордеонът е бил много модерен инструмент. Почти всяко семейство е имало в дома си, а в момента събират прах по таваните или са разпродадени в чужбина, което е много тъжно. Все пак видях истински акордеон на 10 години. Не беше мой, обаче тогава заявих, че искам собствен. Оказа се, че не е толкова трудна задача. Намираха се доста добри и запазени.
И какво се оказа в един момент – има все пак налични инструменти, но желаещи да свирят на тях имаше ли?
Оказа се, че има повече инструменти, отколкото хора, които искат реално да се занимават с музика. Личното ми впечатление е, че много трудно се събужда интерес. Мога да дам и конкретен пример. С по-добрите ученици от школата на Георги Машов сме обикаляли по детските градини и училищата в града. Имаше някакъв прилив на ученици, като под прилив трябва да се разбира две или три нови лица. Това не е голям брой, защото моят преподавател г-н Машов ми е разказвал, че е имал по 40 ученици за седмица, а нашият общ брой е 10! Като извън това е имал и групи от селата. Разбира се, количеството по никакъв начин не гарантира качество. Мисля че в момента настъпва един нов Ренесанс, ако мога да направя това сравнение. Ние сме клавирна школа, която включва пиано и акордеон. Доста музиканти предпочитат пианото, по този начин пианистите са голям брой и съответно реализацията им става по-трудна в това поприще. Това ме провокира да си мисля че идва време, в което все повече хора ще се ориентират към акордеона, който е добре забравен инструмент. Надявам се да настъпят едни по-добри времена за акордеона. Не само ще се надявам, но ще се постарая да работя в тази насока, защото това е инструмент, който аз обичам и искам повече хора да се докоснат до него.
Спомена за школата в Самоков. Няма как да не попитам – какво научи и какво ти даде тя?
Школата ми даде много любов към инструмента. Ние не ходехме там просто да си убиваме времето, както доста ученици посещават извънкласни дейности. Ние ходехме да се видим, бликваше една радост от това че сме заедно и можем да свирим съвместно. Това е друг вид общуване, което само човек, който е свирил на даден инструмент би могъл да разбере.
Как започваше и свършваше всяко занимание?
Винаги започваше с шега и така завършваше. Никога не е било с натиск, винаги с усмивка и лекота. Ако се налага се повтаря по 100 пъти, ако трябва се остава след часа. Случвало се е да заключваме школата. Това беше страст, която трябваше да се случи именно точно това място и точно по това време.
Имаше ли възможност да посещаваш музикалната школа „Проф. Васил Стоин”, която в момента е в пустеещ вид?
Да. Тъжно ми е да я гледам такава, каквато е днес. Това би трябвало да е име, което си тежи на мястото и да се поддържа. Васил Стоин е бил невероятен фолклорист. Аз обожавам фолклора и благодарение на бившия си преподавател свиря фолклор и искам да продължавам да свиря. Защото това е език, на който говорят всички българи. Трябва да си го уважаваме.
Ако сега те попитам какво би избрала да свириш фолклор или нещо модерно?
Всеки има лични предпочитания. Фолклорът е една добра основа.
Разкажи ми за самоковскта сцена, за самоковската публика?
Аз много обичам самоковската сцена и самоковската публика. Винаги треперя, когато излизам на сцена тук. От две години участвам в турнета с новия си преподавател в Академията – Добромир Митев. Последният път, когато бях на самоковска сцена беше през април. Преди това бяхме в Бургас, Велико Търново, Нови Пазар. В Нови Пазар имаше конкурс. И наша последна дестинация се оказа Самоков. Аз бях толкова разтреперена, колкото не съм била на конкурса преди това. Всеки път се вълнувам. Ако това усещане изчезне е по-добре да не се появяваш на сцената. Всяко излизане дава много. Работиш няколко месеца, за да се представиш пред публика. Но истинският резултат идва, едва когато излезеш пред аудиторията. Адреналин, който те залива и не можеш да си поемеш въздух. Това е една стихийна емоция, която ме грабва без значение каква е публиката и къде свиря – на голям концерт, на сцената на читалището, на някой конкурс или на някоя пейка на улицата. Най –притеснено ми е когато свиря пред публика без да е конкурс, например. Защото ме оценява наистина искрено жури.
В тази връзка какво означава наградата от някой конкурс за теб?
Наградите са финалната права. Не би трябвало да се стремиш към отличителен знак само и единствено. Това, което ни накара да продължим с музика и мен и моята дуетна половинка Мариaн Минчев, с който бяхме съвместно заедно 8 години, беше това че свирехме все повече и повече. И имаше резултати от нашите усилия. Хората много ни се радваха – как дечица от самоковската школа свирят на този добре забравен инструмент. Това навяваше една носталгия в по-възрастните. А по-младите надаваха по едно ухо – да чуят някакъв вид фолклор. Мен това ме радва, защото се научих да слушам тази музика и ме вдъхновява доста често. Харесва ми това общочовешко звучене, което носи и зарежда. В много моменти, слушайки едно и също нещо всъщност можеш да чуеш много различни неща.
Спомена за дуета ти с Мариaн Минчев, с който сте били заедно 8 години. Как се усещаш ти най-добре – като част от тандем или самостоятелно?
Беше ми много трудно да свикна от дуетната форма в самостоятелната. Това ми се случи точно миналата година, когато станах студент в НМА. Има го колебанието дали ще се справиш. За мен не е толкова важно да целиш сам върха, далече по-приятно е да бъдете поне двама или трима човека, защото върхът е само един и рядко оставаш там за дълго. Билото в много остро. Винаги има по-добри от теб, които доста скорострелно могат да те заменят. Редовете около първото място също са приемливи.
В момента си студент във втори курс в Националната музикална академия. Намирам това за естествено продължение на развитието ти в областта на музиката. Имала ли си колебания дали да продължиш професионално с твоето хоби?
Доста от гимназиалните ми преподаватели не го намираха за естествено. В началото дори и родителите ми не го намираха за естествено, заради популярното: „Музикант къща не храни”. Трудно е. Не се намира лесно реализация, но ако си сигурен че искаш да правиш това нещо – просто го правиш. Решението беше трудно. Смених си преподавателя година преди да кандидатствам, за да се подготвя възможно най-добре. Тежко беше напускането на самоковската школа. Но това е път към професионализма.
В момента чувстваш ли, че си попаднала на точното за теб място, предвид факта, че не идваш от музикално училище?
В началото ми беше трудно да се почувствам на мястото си именно заради факта, че не идвам от музикално училище. Но в един момент нещата започват да се балансират. Вече започвам да се усещам в свои води, където се намирам сред хора със сходни интереси. И можем да правим музика заедно. Планираме няколко уъркошопа.
Заедно с теб в НМА „Проф. Панчо Владигеров” е и една друга самоковка – Божидара Трохарова. Планирате ли някакви съвместни музикални проекти, с които да изненадате публиката?
Божидара ми е съученичка. И двете решихме, че хобито е добър вариант за професия и се насочихме към музиката. Ще свирим заедно, планираме една съвместна изява до края на годината.
И за финал на нашия разговор – за какво мечтаеш и какви са твоите лични стремежи?
Мечтая за красиво музикално бъдеще, за развитие на музикалната школа в Самоков и за съмишленици, с които да правим музика. Надявам се да има повече млади хора, които започват да се занимават с този инструмент, защото няма да загубят. Много спомага за общата култура на един човек и да се научи да слуша музика. Едва когато започнеш да правиш едно нещо, тогава започваш да го цениш по-високо.
