Анна Манова
Денят е Задушница, 5 март. Пътят е протъркан от стъпките на хора, тръгнали да почетат близките, с които една невидима сила ги е разделила. Тихият и мълчалив град, изграден само от каменни „къщи” на този ден „жужи” от движение. Носят се основно три неща – хляб, вино и жито, останалото е по избор. Останалото не е важно.
Усамотението е невъзможно. Спокойствието също. Защото като на стара кинолента се повтарят събития всеки път, а филмът – познат до болка, се „прожектира” пред очите ни на всяка Задушница. Тълпи от изгладнели роми обикалят безнаказано и просят храна под предлог за Бог да прости храна, като често пъти не изчакват тя даже да бъде оставена на земята. По-нахалните хлапета, вървящи с черни чували и вероятно изпратени от своите родители просят я стотинки, я цигари, я безалкохолно. Тъжна гледка. 5-годишно дете да дойде и да пойска фас. Обикалят и просят. От малки те са научени, че начинът да получиш нещо е чрез милостиня. И то не само в такива дни. Утре това същото дете под опеката на по-голям брат или сестра, а може би и родител, ще минава по центъра на града и ще обяснява, че е гладно и моли за дребни пари. А след това можете да видите с очите си как тези пари му ги взима по-големият човек.
„Игрите на глада” са безмилостни, те не знаят правила. Там е който превари. Контрол не се проявява, което прави играта още по-грозна. А хората, почитащи мъртвите си близки само се озъртат, за да се предпазят да не би случайно, покрай просенето да не им замине я телефон, я портмоне. Но това не е най-страшното. Храната, която сте дали от добра воля може да я откриете захвърлена някъде. И разбирате, че явно не всичко опира до глада, щом пред входа на гробищния парк виждате камари от захвърлени пластмасови прибори и хляб. Щом изхвърляш хляб, значи не си гладен. Та нали е казано, че никой не е по-голям от него.
Грозна гледка вътре, два пъти по-грозна навън. И през съзнанието ти минават мисли за това какви хора сме и дали сме хора изобщо. Нищо вече не ни кара да изпитваме уважение, всичко опира до това да ти е пълен томбака. Но това е кратковременно явление. Горчилката от дейстия и думи остава задълго. Липсата на контролните органи също – как да няма „игри на глада” при положение, че няма кой да ги контролира, оргните за пореден път си затварят очите. Хората насъбират горчила и мъка всеки един подобен ден. Но човешката природа е такава – да вярва чудеса, че някога нещо ще се промени.
Остава и боклукът – нявсякъде. Торбички, чашки, чинийки, храна, а сред тях гора. И по някое куче, което ще събере остатъците. И всеки се води от собствените си разбирания, но едно е сигурно – хора много, човеци – малко!
