Анелия Балабанова
Обещанието е спазено. Преди около четири години Иванка Бончева – собственик и управител на „ИВ МАРИ” беше категорична в желанието си да се развиват и вървят напред. Както се казва: „Казана дума-хвърлен камък”. Местният моден диктатор, както тогава я нарекохме продължава да мечтае и крои планове. Новото е, че ателието е насочено и към мъжете. Правихме униформите на охраната в хотел „Рила”, имаме и други клиенти мъже” – разказа Иванка с пояснението, че са правили униформите на работниците и служителите, работещи в Цари мали град, на НИМ-София – също. „Общо взето трудно, но вървим напред” – коментира тя. Дизайнерските тоалети, излизащи от ателието са се превърнали в запазена марка, подплатена със собствен стил. Иванка подбира сама моделите си и само в определени случаи с помощта на клиентите. „Гледам задължително новите тенденции, като се стремя винаги да вмъквам и мои идеи” – споделя тя. Всяко едно разширение и разрастване на производството предполага и допълнителен персонал. Плановете са си планове, мечтите-мечти, но всичко се прави с хора. Ателието на Ваня има собствено излъчване, което се усеща още от вратата. Ежедневието обаче е свързано с предизвикателства, пред които са изправени много от предприемачите и собствениците на фирми. Така неусетно си идваме на думата.Проблемите трябва да се решават днес, с вяра в бъдещето и мисъл за утрешния ден.
Все повече хора знаят за „ИВ МАРИ”, но защо сте толкова малко самоковците в града, които се осмелявате и правите дизайнерски неща?
Има хора, които все още вероятно не ни знаят, но болшинството вече са чували за нас. От 15 години съществува фирмата и за това време периодично се разширяваме. Къщата и ателието може би ще станат тесни в един момент, но човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му.
Хората в града, които правим дрехи се броим буквално на пръстите на едната ръка. Това може би е заради страха от труда, фантазията и въображението, които се изискват. Вероятно има задръжки в определени колеги и те не се решават да експериментират. При нас всичко се спазва – работно време, задължителни почивки, отпуски. И въпреки всичко работна ръка няма. На борсата в хотел „Арена”, на която присъствах не се появи никой желаещ. А тези, които минаваха питаха първо за заплащането. Хубаво, но ние сме производство – трябва да произведем, за да получим. Нямам против висшите учебни заведения и всеки, който желае да отиде, но професионалните училища трябва да се върнат.
Разширението, което правите предполага и допълнителни кадри. Ще се справите ли?
Това е определено проблем в града и въобще в държавата. Пак казвам, че професионалните училища не трябваше да се закриват. Да си продължат като дейност, за да може да има точно такава работна ръка. В Долна баня имаше такова училище. Доста хора го завършиха, но не искат да работят тази трудна професия. Всъщност не знам дали е трудна или трябва да имаш много търпение и усет. Лесна работа няма. Общо взето, когато се работи с клиенти е още по-трудно, но почти всички професии са свързани с хора. Радващо е, че учреждения, които изискват по-голяма представителност и добро излъчване ни гласуват доверие. 90% от нещата ги правим ние.
Един вид това е и тяхното работно облекло, защото повечето от институциите не дават такова, а левовата равностойност. Разчитаме предимно на собствените си сили. Като цяло текучеството е голямо и определено на хората не им се работи. Чета много по този въпрос. Вечно заплащането е криво, малко пари им се дават. Хубаво, но това е производство, не е бюджет. Нали трябва да го изкараш, за да може да го получиш. Пък и бюджета, и той е регламентиран. Въпреки това нищо не ме спира. Ако имам 25 часа в денонощието, ще ги оползотворя напълно.
Малкият град оказва ли си влияние в работата?
Оказва. Аз работя и в София. Всяка седмица пътувам, оттам си взимам клиенти. Опитваме се да пускаме дизайнерски дрехи в определени магазини, където казано честно по-добре вървят нещата. Истината е, че масово хората избягаха от малките градове.
Мислите ли да продължавате тази практика?
Да, даже идеята ми е и свой магазин да направя в София с моята запазена марка, с моя стил. Всичко е въпрос на много търпение. Чисто сама го правя това нещо. Както често казвам, работата и ателието са моето второ дете, което иска много повече внимание, грижи и труд. Докато първото си взе хляба в ръце и продължава, това го обгрижвам още повече.
