Мария Галчева
Поредицата „Новите млади“ продължава с пълна пара. Обещахме да ви показваме младите хора на града, които по една или друга причина ни карат да се гордеем с тях. Те са организирали живота си така, че винаги в него на първо място да бъде вмъкната и мисълта за другите и то в посока на правилното развитие. Те са мотивирани и силни, мечтатели, можещи, гледащи смело в предизвикателствата на времето.
В този брой наша гостенка е едно момиче, чиято усмивка в скрила в себе си слънцето. Тя е емблема на леката атлетика в Самоков. Години наред ни караше да се гордеем с добрите стартове, които прави и съответно с медалите, които носи. Нейното име е Ивана Аджова.
Както самата Ивана казва малко по-надолу – израства по стадионите, спортът е навсякъде около нея постоянно, изгражда я като характер и съответно като човек. Но какво прави тя днес, как протича животът на това забележително наше момиче и какво мисли да прави занапред , къде намира сили и упование, за да продължи, вижте в интервюто с нея.
Здравей, Ивана, къде те намирам днес? Как си, с какво се занимаваш?
Здравей, Мария! Преди да ти споделя как върви при мен, искам да ти благодаря, че ме потърси. Изключително приятно ми стана, защото знам какви са критериите ти при подбирането на хората, с които водиш такъв тип разговори. Радвам се да бъда част от този проект, наистина!
В момента съм на работното си място. От шест месеца работя в х-л „Ястребец“ в Боровец, в СПА центъра съм. Обичам да казвам, че съм лицето на СПА-то, защото работя на рецепция.
По отношение на това как съм, ще отговоря така, напоследък хващам себе си да изстрелвам автоматично „добре“ като отговор, чувайки този въпрос и съм доволна от това. И на теб отговарям така-добре съм! Мисля, че това е кратко и ясно обяснение на цялостната ситуация, в която се намирам, защото всеки е някъде, върши нещо, вярва в нещо, бори се за нещо, живее заради нещо.
С какво се занимавам ли? С какво ли не. По-голямата част от времето си прекарвам на работа, уча „Човешки ресурси” и от време на време отскачам и до университета. Помагам на чичо ми в работата му, по-скоро той ми помага, при всеки удобен случай. Тренирам, не по начина, по който ми се иска, но за момента това е достатъчно. Не на последно място, винаги когато ми остане време, отивам в залата по лека атлетика при най-талантливите деца. Много ги обичам, помагаме си взаимно, зареждат ме с положителни емоции и там се чувствам на мястото си.
Как започна да се развива живота ти след завърването на училище?
Връщайки се две години назад, осъзнавам, че този период не беше най-приятният ми досега. Точно обратното. Имаше неща, с които трябваше да се преборя, да преглътна и да оставя в миналото. Така и направих.
Животът ми се разви по доста неочакван начин. И ако точно преди две години някой ми беше казал какво ще ми се случи и къде ще бъда сега, щях да се изсмея в лицето му. Поради тази причина спрях да си правя планове, спрях да се отричам от някои неща и спрях да казвам никога. В много случаи не знам какво ще правя след два часа, какво остава за следващият месец, година или по-далеч във времето. Това не означава, че не харесвам начина, по който живея, напротив. Бързо и лесно се адаптирам, изградих качества, които бяха много далеч от същността ми. Научих се на търпение, научих се да превръщам дискомфорта в комфорт.
Ти си едно от емблематичните лица на леката атлетика в Самоков. Много състезания, много награди, огромно признание – къде остана спортът?
Царицата на спорта, неслучайно е царица! Влюбиш ли се в нея няма разлюбване. Буквално – НЯМА! Спортът е от изключителна важност за мен. Аз пораснах по стадионите. От спортно семейство съм. Дядо ми, баща ми, чичо ми, братовчедите ми, аз самата. Все хора на спорта. Сложни характери, със силна воля, силно развито чувство за чест и достойнство. Благодарна съм, че съм част от това.
Спортът никъде не е останал, той е част от мен, около мен, постоянно.
Какво ти даде той и какво ти отне? Имало ли е момент, в който съжаляваш, че тренираш?
В отговора си на този въпрос няма как да не прозвуча клиширано. Но наистина основно спортът ме изгради като характер и разбира се хората, които водеха подготовката ми. Пет години тренирах баскетбол при най-добрия треньор за жени в България – Иван Лепичев. Изключителен професионалист и добър човек. Имах късмет да попадна на него, огромен късмет. Няма да забравя думите му на първата тренировка, на която отидох. Той ми каза, че съм готова лекоатлетка. След пет години се прехвърлих в атлетиката. Тогава г-н Костадин Чифлиджанов беше нагърбен с отговорността за мен. Той е отдаден на атлетиката изцяло. Минали сме през много неща заедно. Този човек никога не се отказа от мен. Дори когато съм била трагична физически ми е казвал, че мога, че вярва в мен и че не съм загубена кауза.
Прекарвала съм чудесно времето си в залата, на състезания и по лагери. Най-добре прекараното време, защото си зает, вършейки нещото, което ти е на сърце. Това не ти отнема нищо, само ти дава и то по много, всеки ден. Убедена съм в това! Но това е така, защото това ниво на зинимаване със спорт се нарича полупрофесионално, на ниво Балкани. Хората, които са в спорта ме разбират. Спортът на по-високо ниво, било то европейско или световно, означава професионализъм на 100%. Това вече отнема много или поне така казват големите в атлетиката и в спорта като цяло.
Относно съжаленията – не съм човек, който съжалява за каквото и да било. Не съм се отричала от действията и от решенията си досега. Ако кажа, че всичко винаги ми е вървяло по мед и масло ще излъжа. Приемам трудностите с усмивка, освен това съм заобиколена от страхотни хора, които ме вдигат със скоростта на светлината ако се подхлъзна.
Какво беше ежедневието ти като спортист и какво е сега?
Най-прекрасното ежедневие, което можех да си представя. Училище и то не всеки ден като съучениците ми (мразеха ме за това, ха-ха). Тренировки, състезания, лагери, пътувания. Това ми липсва много. Възможността да изчезвам понякога. Преди на всеки два месеца пътувахме. Сега отново все тичам нагоре-надолу, имам повече неща, за които да мисля, но това ми харесва.
Имаш ли амбицията да се градиш по-стабилно около спорта, да предадеш знанията си?
За хората, които ме познават, няма смисъл да отговарям на този въпрос. Истината е, че не обичам да споделям мечтите си. Още в отговора на първия въпрос споменах, че се чувствам на мястото си в залата. Това е достатъчно.
В разговор с приятел чух думите: „Ако сам не си помогнеш, няма кой да го направи вместо теб!“. Разсъждавайки над тези думи, ги развих и осъзнах, че ако искам да помагам на хората около мен, първо трябва да помогна на себе си, ако искам да бъда част от развитието на околните, преди това трябва да се постарая да развия себе си в правилната посока.
Всеки млад човек има свои мечти и амбиции, но често се случва да среща разочарования. Ти лично за себе си от какво се разочарова и в какво намери надежда?
Откакто се помня все повтарям, че съм „перде“. С други думи -„не можете да ме трогнете“. Но последните две години се случиха неща, които ми показаха, че съм всичко друго, но не и „перде“. Очите ми се отвориха за много неща и това, което виждам в много от случаите не ми харесва, чуждо ми е. Не харесвам факта, че сме станали като стадо. Модерно било не знам си какво, давай с рогата напред и ние натам. Нищо хубаво не излиза от такъв начин на разсъждаване, а още по-малко от такъв начин на действие. Мисля, че няма по-лесно нещо от това да се слееш с тълпата. Стремя се да не го правя.
Разочаровам се от бездействието, от страхливостта, от скътаването, от самозаблудата. Самата аз имам много неща над които работя, които знам, че от недостатъци трябва да превърна в предимства. Далеч съм от перфектния млад човек.
Що се отнася до надеждата, точно обратното на това, което споменах по-горе ме държи будна и вярваща. Усмивките на хората, които обичам, всъщност всички искрени усмивки. Амбициозните и търсещи млади хора, мисълта, че най-хубавото тепърва предстои.
Много от твоите връстници избират да не остават в Самоков по ред причини. Ти замисляла ли си се и какво те държи тук?
Самоков е прекрасен град. Идвали са ми на гости приятели от други градове, приятели от чужбина. Всички харесват Самоков и искат да го посетят отново.
Ако трябва да съм честна, тук ме задържат обстоятелствата. Тук е работата ми, университетът е на един час път, семейството и приятелите ми са тук. При първа възможност бих отишла на различно място. Не защото тук не ми харесва и не се чувствам добре, а защото искам да пътувам. Смятам, че пътуването развива личността по възможно най-приятния начин. Да се развивам тук в дългосрочен план звучи чудесно, но преди това имам какво да науча и да преживея по-далеч от Самоков.
Коя е най-тежката битка за теб до този момент?
На мнение съм, че най-тежките битки, които води всеки човек са тези срещу самия него. Най-трудно ми беше да се преборя с разочарованието от мен самата. Две са случките, които са ме карали да се чувствам по този начин. Различни са, но усилията, които съм полагала за справянето с тях са еднакви. В битката със самия себе си няма победител. Победата се изразява в това да приемеш себе си, да отвориш сърцето си за недостатъците, които притежаваш и да опиташ да се подобриш.
Какво те мотивира да продължаваш напред?
Мотивира ме сестра ми Габриела на първо място. Тя е най-близкият ми човек, моето огледало. С нея прекарвам най-много време. Длъжна съм да бъда добър пример за нея. Баща ми Петър е треньор по футбол, което автоматично го превръща в човек, който само с един поглед ще те накара да се превърнеш в най-мотивирания човек на света. С него имаме силна връзка, помагал ми е много в подготовката за състезания. Имало е моменти, в които съм гледала на него като на мой треньор, а не е лесна работа да живееш под един покрив с треньора си. Майка ми Диана е изключително слънчева и усмихната жена, от нея черпя вдъхновение всеки ден. Братовчедите ми преследват мечтите си, свързани с футбол при Костадин и с лека атлетика при Каролина. Най-близките ми приятели са чудесни хора с чувство за хумор. Работя с хора по-възрастни от мен, уча се от тях ежедневно. Работата ми дава възможност да общувам с хора, които са постигнали много в сферите, в които работят. Животът винаги ме е срещал с много добри и интелигентни хора. Всичко това е огромна доза мотивация.
Не на последно място, аз самата съм си мотивация, колкото и нарцистично да звучи. Познавам себе си изключително добре, наясно съм с качествата, които притежавам, наясно съм и с недостатъците си. С ясна представа съм какво искам от себе си. Казвам от себе си, защото преди да изискваш от останалите, трябва да изискваш от себе си!
