Анелия Балабанова
Понякога, следвайки порива на сърцето, животът ни отвежда в неподозирани посоки. Всъщност мястото няма значение, а пространството е относително понятие когато сбъдваш мечтите си и си заобиколен от любими хора. Такъв е случая на Зоя Станкова – едно момиче, влюбено в театъра. Познавате я от многобройните й изяви в библиотеката, читалището и къде ли още не. Сега е пренесла битката за културата на различни фронтове във възрожденски Сопот. Какви са приликите и разликите, погледнати през очите на един млад човек, който определено иска да направи нещо с живота си? Отговора на този въпрос ще получите от самата нея. Тя е и човек с мнение и гражданска позиция, които неведнъж е изразявала и от страниците на вестника. Така, де. Важно е да си кажеш с какво не си съгласен, какво ти тежи на душата, пък ако някой чуе – добре. Ако не, битката продължава. Ден след ден, до победата. Какво сочи към днешна дата паралелът Самоков-Сопот и колко съществено може да се окаже едно разстояние от има-няма 100-180 километра. Вижте едни размисли, от които ще се запитате: „Има ли все още култура?”, но не натиканата в ъгъла, а тази, която ни учи да бъдем по-добри.
Често млад човек и културата са две несъвместими понятия. Хора като теб обаче опровергават констатациите, които сме свикнали да чуваме. Възможно ли е нещата да се случват въпреки обстоятелствата и от какво зависи?
От мен. От теб. От нас. От чувството за отговорност към себе си, към обществото дори. Всяко нещо се случва, когато сърцето ти е отворено за него, когато си готов да се бориш, да отстояваш. Когато си готов да станеш всеки път, когато ти подлагат крак и да преглъщаш сълзите си след фалшиво рамо, на което си помислил, че можеш да се облегнеш. Когато се научиш да прескачаш тези, които са се навели, за да препънат теб и да ги оставяш долу, където им е мястото. И най-важното, да се хванеш за точната подадена ръка. Никой не може сам, всеки има нужда от подкрепа. От правилната подкрепа.
Нещата винаги се случват. Въпросът е как. Понякога имаш огромно желание, а нямаш подкрепа, друг път се разочароваш до безумие и смисълът се губи. Но всяко едно случване на нещо е урок и стъпка напред, независимо в обществото или в духовното израстване на отделния индивид. Затова от нашите амбиции, борби и мечти зависи нещата да се случват. От това да бъдем! Всеки да си позволи да бъде това, което желае на фронта, на който се бори…
Самоковци те познават от многобройните ти публични изяви, които успешно пренасяш на сопотска сцена. Какви са приликите и разликите?
Разликата е има-няма към 200-250 места повече в единия читалищен салон… Шегувам се, разбира се!
Разстоянието Самоков-Сопот е един сърдечен пулс… Когато домът и сцената туптят в теб, щастлив си! Всяко място си има своите плюсове и своите минуси, колкото и тривиално да прозвучи. Не крия, че към Сопот като град и към хората там винаги съм имала своите явно изразени симпатии, но на свой ред и това не означава, че родното е омаловажено.
В Самоков имам подкрепата на много стойностни хора, които вярват в мен и продължават да бъдат по някакъв начин до мен, на които съм изключително благодарна за много неща. Хора, като Стоян Пашов, например, които остават в живота ми и които няма да спра да ценя, като колектива на Общинска библиотека „Паисий Хилендарски“, като вас от редакцията.
Щастлива съм, че в Сопот също имам такива хора, на първо място в лицето на семейството ми, където нямам думи да опиша благодарността и признанието си най-вече към свекърва ми, която като човек на изкуството – артист, ми оказва изключителна подкрепа, а след това и на колегите от читалището, главно на Диана Недкова.
Основната прилика навсякъде е една, стига да си творческа натура любовта към сцената не е по-силна или по-слаба, а ярко отразена на всяко едно място и във всяко едно време. Разликата е в обкръжението, сменяш хората и средата.
Тук имам удоволствието да работя на първо място с колектива на Народно читалище „Иван Вазов-1871“ – Сопот, да играя с колегите от Младежки драматичен театър „Матей Икономов“, с които ще имаме премиера през април, да работя и с колектива на Народно читалище „Васил Левски-1861“ – Карлово и всичко това е, колкото ново, толкова и познато, интересно, носещо в себе си своето очарование. Благодарна съм на всички тях, че ме приеха така сърцато и отвориха своите институции, а и сърцата си за един нов човек.
Ако трябва в едно изречение да обобщя, приликата е борбата за светлата вековна идея – общонародно читалищно дело, разликата е в стила на интерпретация.
Читалищата остават неделима част от твоето всекидневие. Какво общо и какво различно виждаш в Читалище-паметник „Отец Паисий-1859“ – Самоков и Народно читалище „Иван Вазов-1871“ – Сопот? 
За съжаление болките и усмивките на тези институции навсякъде са сходни. Средствата са малко. Нуждите са големи. Борбата на творците е „безмилостно жестока“, както би написал Вапцаров. Всяко събитие е лъч светлина, а всяка нужда се явява като тежка болест на фона на държавното, а на моменти и на общинското безразличие.
Например, най-основното, в Самоков пада мазилка, в Сопот тече покрива. И в двете институции работят колективи, излизат с готов продукт, участват в обществения живот, но грижите за техния читалищен уют са някъде в пространството. А като се замисли човек не се иска много – една скромна, но „здрава“ среда и малко уважение към техния труд и това, с което допринасят за съвременното изкуство и културно богатство…
Но какво ни остава освен момента да не губим вяра, че „животът ще дойде по хубав от песен, по-хубав от пролетен ден…”. Отдавна читалищата са дочакали своята пролет, още в дните на тяхното създаване, а днес, в 21 век можем да се надяваме единствено тя да „разцъфне“ отново!
Продължаваш да работиш с деца. Какво ти дават малчуганите?
Вяра! Вяра, че светът може да бъде усмихнат! Че денят може да бъде добър и на хората да се покаже, че не трудно делата и думите да са красиви! Че да си искрен, да обичаш, да даваш от себе си, е безценно и важно!
Истината е, че общуването и работата с децата те карат да се чувстваш човек в пълния смисъл на думата, защото там я няма онази обремененост от негативи, която съществува в общуването между големите.
А в Детска театрална студия към Народно читалище „Иван Вазов-1871“ имам възможността да работя с едни прекрасни, талантливи и енергични деца, за което съм изключително благодарна!
Дават ми и енергия за още и още! През 2016 направихме рецитал за Деня на народните будители, след което изиграхме две представления в Радиното училище в Сопот и едно в карловското читалище на „Бяла приказка“ по Валери Петров. През 2017 ни предстоят изяви за 3-ти и 8-ми март, както и за 24-ти май.
И след всяка изява си щастлив, щастлив си и задължен да бъдеш и да можеш, защото обичта и доверието на детските очи не бива да предаваш.
Били сме свидетели на доста крайни твои коментари по отношение на културните прояви. Така или иначе възможностите и средствата са ограничени. Как смяташ това, което се случва трябва да е повече като събития или да са по-малко, но качествени.
Крайни са, защото самите институции и отговорните хора в много случаи държат културните центрове на ръба. На ръба на лудостта, на ръба на отчаянието, на ръба на обречената донкихотова борба!
Въпросът не е в това да представяш дузина продукта, въпросът е в стойността на нещата, които създаваш! А именно това, което се помни, това, за което се говори, това, което остава, това си струва, останалото не е продукт на творческата душа и освен да се пусне да падне от дланите на времето, друго бъдеще няма.
В комерсиалното ежедневие, в което живеем мисия възможна ли е културата и къде е мястото й в ежедневието ни?
Не трябва да губим вярата си, че е възможна! Както не трябва да се отказваме от борбата си тя да е възможна утре, днес, вчера! Мястото й е някъде към „последната дупка на кавала“ или поне там е сложена, но определено трябва да бъде приоритет. Култура е самото ни съществуване, затова трябва да подбираме думите, делата си правилно и да концентрираме енергията си в това да бъдем по-добри и да се раздаваме, да усмихваме. Културата не е само в определени институции, култура е и едно „Добър ден!“ на улицата, което би направило нечии ден по-хубав, например.
Да, възможна е! А мястото и е тук, сега, веднага, винаги!
Важно ли е да има приемственост?
Именно там е един от основните проблеми, в приемствеността. Наблюдавам, че има „вечни“ личности, на които не оспорвам нито таланта, нито труда и отдадеността на делото им в обществен аспект, но човек стига една преклонна възраст, когато трябва да прецени той може ли още да дава или вече неговото присъствие ощетява. Ощетява от гледна точка на това, че вече не е толкова енергичен и продуктивен. Все пак, съгласи се, възрастта си е възраст. Да, навярно някой ден и на мен, и на теб, няма да ни се „тръгва“ от това, в което сме вложили себе си, но понякога е по-добре да погребеш сърцето си преди да си погребал колектив, състав или институция.
По какъв начин могат да се спечелят повече привърженици за каузата, а не едни и същи хора да ходят по събития?
А, струва ли си тази борба? Когато нямаш сетива за един концерт, за една изложба, за един театър, когато нямаш сетива за сцената и посланието на артистите от нея, как ще бъдеш публика, на какво и за кого?
Не желая да бъда черногледа, но животът до такава степен материализира хората, че духовното е попиляно нейде в пространството. А изгубил ли си сърцето и душата си, събитията нямат значение. Те си остават афиш или нечие изгубено време, към което се гледа с безразличие.
Затова по-добре малко, но качествени! Обема не значи качество, а качеството не се бори за бройка.
Няколко думи за финал…
В Сопот ме доведе един „Обикновен човек“ по Бранислав Нушич, който преобрази живота на няколко души в необикновен. Отново, благословия или проклятие, театърът ме съпътства и в този път…
За финал, изхождайки именно от това, мога да кажа, че обикновените неща крият в себе си необикновени богатства за вътрешния ни свят, а за шепа любов, няколко добри думи и красиви дела, за творчество – лично и обществено, винаги има време! Но не бива да пилеем времето си, трябва да го влагаме на правилното място, в правилните хора и емоции, за да сме щастливи, а те – правилните, ни откриват сами! Да го наречем съдба. Живот. Нещо. Но това е… Специалните неща. В специално време. Със специални хора. И…
Една сцена. Едно сърце. Едно семейство. От единици градим умноженията в своето съществуване!
И, позволи ми да завърша с цитат точно от пиесата „Обикновен човек“: „Обикновеният човек може да бъде обичан. Всъщност всички ние имаме нужда да бъдем обичани. Та нали любовта е най-обикновеното човешко състояние“.
