Личности

Зорница Петрова: „Благословия е да бъдеш майка”

zornica petrovaВсеки от нас е срещал хора, които ще помни цял живот. Хора, които са докоснали сърцето му и са оставили някакъв отпечатък. За себе си знам, че досега съм срещал много такива личности и една от тях е Зорница Петрова – жена, майка, съпруга, начален учител и смело мога да кажа, мой приятел. Един истински човек, който не го е страх да изрази мнението си, въпреки че знае, че невинаги ще е харесвано от всички. Една учителка, от която съм научил много и съм сигурен, че и тепърва ще е така. Следващите редове са за майчинството, учителстването и как една жена може да се справя еднакво добре и с двете едновременно.

Здравейте, г-жо Петрова! Много се радвам, че приехте да се включите в нашата поредица, посветена на деня на жената.

И аз благодаря, че се спря точно на мен.Поласкана съм, защото съм убедена, че има десетки жени, които заслужават да бъдат изслушани по тази тема. Искам да започна с това, че 8-и март, колкото и да се говори, че е ден на жената, за мен си остава ден на майката. Затова ми се иска, ако ми позволиш, да започна с моите размисли за майката и какво точно е това да бъдеш майка.

Ще ми бъде приятно да чуя Вашето мнение.

За мен да си майка е благословия. Това е просто дар от Господ. Всяка една жена може да бъде лекар, учител и т.н., жената също така е дъщеря, жената е съпруга, сестра, но най-великото нещо, с което природата я е дарила е майчинството. Господ ме благослови да бъда майка на две деца. Моето усещане, колкото и шаблонно да звучи е, че когато жената стане майка усеща, че част от нея, най-вече сърцето, започва да живее в едно чуждо тяло. Ти съществуваш вече чрез друго тяло. Винаги, когато започвам размислите си за майчинството и за майката, обаче, аз не визирам самата себе си – аз се сещам за моята майка. За да съм на този свят, го дължа на нея и затова съм и безкрайно признателна.

Кой е най-силният Ви спомен с нея и ако може да ми разкажете повече за самата връзка майка-дъщеря, защото и Вие самата имате две прекрасни дъщери.

Най-интересното, което мога да ти споделя е, че когато си дете, не разбираш точно какво е майката за теб. Просто изпитваш нуждата да те нахрани, да те облече, да те приласкае, дава ти топлината, която ти не така явно може да я усетиш както я усещаш в момента, когато ти ставаш майка. За себе си мога да кажа, че не съм била от най-лесните дъщери, които да са били много послушни и затова започнах да осъзнавам какво точно означава майката, когато самата аз станах такава. Аз и моята майка сме много различни като характери. Моята майка е най-кроткото и добро същество, колко и клиширано да звучи. За мен тя е ангел. Аз съм бунтар. Но като майка съм горда от себе си затова, че съм дала живот на две дъщери, които сега, като ги гледам вече големи и пораснали, съм щастлива, че те не виждат в мен стълб, на който да се опрат. Аз съм доволна, че са станали неповторими и самостоятелни и нямат нужда да се „опират ”, както на мен, така и на баща си. Към това, може би, всяка майка трябва да се стреми.

Според Вас, това ли е най-голямото щастие за една майка да види децата си самостоятелни?

Това е! Сега се връщам и към себе си, че може би не съм била от най-добрите майки, но си мисля, че правилно съм ги възпитала. Те са неповторими, те са себе си, те не са мой образ и подобие, не са мое копие, те са ТЕ, , те са безкрайно самостоятелни. Това според мен означава, че съм си свършила работата добре. Но в същото време безкрайно много се тревожа за тях. Може би е нормално. Те са пораснали, но аз и до ден днешен им пипам носовете да видя дали им е студено, бъркам в гръбчетата да видя дали са изпотени, страхувам се да не разберат колко много се тревожа. И може би това е така, защото те са центъра на моята вселена. Казвам ти го наистина с цялата си искреност. Въздухът, който дишам, това са те. Без тях не мога да живея. Даже наскоро, на един семинар, ни накараха да напишем 8-те неща, без които не можем да живеем и които са най-важни за нас – на първо място поставих децата, здравето на второ, а на трето семейството. На въпроса, „Ама децата не са ли част от семейството?”, аз отговорих, че децата са нещо по-различно. И искам да кажа, че съм щастлива майка. Хората са казали – децата могат да издигнат една майка много високо горе и децата са тези, които могат да наблъскат майката дълбоко долу.

А можем ли да кажем кой е най-големият страх за една майка или тя се бои за децата си ежедневно?

Какво значи най-големият страх за майката? Майката се страхува ежедневно, дори и да не си го признава постоянно изпитва една тревога, едно притеснение, една мисъл децата и да бъдат по-добре. Важното е да не го показва и много често майките, там някъде в ъгъла си изживяват своите страхове и се стремят децата им да не разберат за тях. Както казах, според мен, най-голямата мечта на една майка е да види, че децата могат и без нея. Това е най-важното и според мен, това е най-големият неин успех.

Мен ме гложди въпросът не е ли глупаво, че някои хора, че се сещат да купят на жена си, на майка си цвете само и единствено на 8-и март ?

Хубаво е, че има ден, в който се сещаме да поднесем някаква признателност към мама, да и се отблагодарим. Едно дете се сеща за майката обикновено, когато има проблем. Когато около него всичко е добре, майката стои някъде настрани. Децата се обаждат по-често на майка си, когато наистина имат болка, някакъв проблем.

Тоест този ден е символ, че се сещат за майката без да имат проблем?

Не. Хубаво е, че го има, защото този ден майките са в очакването да бъдат поздравени. Но за мен поднесеното цвете без повод е много по-ценно. Никога няма да забравя един обикновен ден с един огромен букет от полски цветя… Дори без подарък, без материални неща, а просто да каже: „Честит празник, мамо!”. Тук се сещам и искам да споделя, че не са добри тези майки, които печелят децата си с материалното – деца се печелят с обич. Просто наистина, за мен, е богословия да бъдеш майка. Аз познавам жени, които преди да родят имат един облик, едно изражение. Когато вече станат майки, чертите има стават по-меки, излъчването им става по-друго.

Много често из Facebook чета безумни статуси, които разгласят термина „Професия майка”. Според Вас има ли такава професия?

Няма такава професия! За да почнеш да практикуваш една професия, ходиш да те обучават и ти издават диплома. За мен майчинството всяка една жена го носи вътре в себе си, природата ти го е дала. Лично моето мнение е, че такава професия не съществува.

Предлагам сега да преминем към вашата професия, която е доста важна – да бъдеш учител. След всички неща, които казахте си мисля, че този майчински инстинкт няма как да не го пренасяте и в работата си като начален учител.

Опитвам се. И искам да кажа, че с другите деца, /думата чужди не ми звучи много добре/, може би много по-често съм постъпвала правилно, особено в трудните моменти, защото разсъждавам повече, а емоцията ме води по-малко. И може би затова като майка съм бъркала повече, защото емоциите са излизали – този страх,за който говорим, този гняв, който ме обзема от постъпката на собствените ми деца и затова мисля, че с децата в класната стая съм постъпвала в много случаи по-правилно. Сигурно и в учителската професия съм допускала грешки, безгрешни хора няма, но някак си ми се струва, че грешките са по-малко.

А какво можете да ми кажете за самата учителска професия? Може ли да се каже, че също като майчинството тя е призвание?

Още от малка аз си играех само на учители, като имаш предвид, че винаги само аз съм била учителката. Събирам децата от махалата и играем – комшийките ме викаха да им гледам децата. Това явно си го нося в себе си – любов от детските години. Никога не съм се замисляла какво искам да работя. И когато се запозная с някой нов човек и той ме попита какво работя, аз винаги съм казвала – начален учител. Винаги съм държала да подчертая, че не съм просто учител, а начален. Защо? Защото началният учител го чувствам като първата любов. Много хора казват първият учител се помни, много учители минават през живота на едно дете, но първият учител е, може би, точно като първата любов. Благодарна съм, че работя точно тая професия. Днешните млади хора са все по-малко мотивирани да учат, все по-неподатливи, все по-големи бунтари и т.н. Децата в начален курс са още меки като пластилин – трудностите идват, донякъде, от първите 7 години, с които детето идва, но началният учител има тази възможност все още да моделира детето-пластилин и да го оформи. Началният учител прави основата, той може да те накара да заобичаш училището за цял живот, но може да стане и съвсем обратното. За 11 години се наложи да прекъсна учителстването, работата, на която бях имаше по-големи привилегии от каквато и страна да го погледнеш. Е, не се чувствах на мястото си. Колкото и да звучи неприемливо. За себе си знам, че се чувствам най-добре в училище и то не къде да е, а в класната стая. Може в някои моменти да не съм подготвена добре, нямам претенции, че съм великият учител, но аз знам, че сутрин се събуждам и искам да отида в класната стая. Но не мога, говорейки за учители, да не спомена учителите, които са оставили най-голям отпечатък в мен – това са Виолета Кинова, Дафинка Генева и Анка Калпачка.

Кое е най-важното за един учител?

В тази професия съм разбрала едно – важното е да оставиш във всяко едно дете по нещичко. Въпросът е да не се стремиш в работата си да бъдеш харесвания учител, да те интересува какво мислят околните. Защото децата, рано или късно, разбират кой е добрият учител. Ако в един период от живота си са смятали дадения учител за строг, за гаден, за даващ много домашни, след време децата, когато стигнат един определен етап от развитието си и като минат години, ако си спомнят за теб – значи си свършил работата. Ако те запомнят като учителя, който само е разказвал вицове, за мен такива колеги бързо се забравят.

Какво е вашето мнение за съвременния учител?

В момента на нас, всички съвременни учители, все по-често ни се налага да сме повече възпитатели, по-малко обучители. Смениха се приоритетите. Ако едно време учителят отива и преподава, за да ограмотява, за да образова, сега се налага да вършим възпитанието и обучението, като отделяме повече време да възпитаваме. И затова все повече деца закъсват с правопис, затова все повече деца са неуки, неграмотни. Затова обществото, в което живеем на 90% прехвърля вината на училището, а не е така. Ако продължаваме да си прехвърляме вината, от учителите на семейството и от семейството на училището и учителите, няма да има оправия.

И в тона на празника може да се каже, че с това изместване на ценности, учителите са станали едни своеобразни майки, които възпитават децата.

Абсолютно! Оттук идва трудността, защото се промени отношението на децата към училището. Кой родител преди си е позволявал да коментира учителите и училището и да обвинява тях за всичко? Никой. А сега всичките коментари се правят пред децата и това вреди не на учителите, не на институциите, а на самите деца.

А има ли нещо вярно в това, че самата професия е все по-малко желана и избирана от младите?

Ами, да. Колко млади учители имаме ние в страната? Те са почти на изчезване. Много малко хора искат да работят като учители, защото тези млади хора, докато са в училище виждат какво е отношението към учителите и те не желаят да бъдат на мястото им. А и заплащането на преподавателите – мизерно в сравнение с труда, който полагат, особено в по-малките населени места. И с тези делегирани бюджети в училище също не съм съгласна – аз дали ще работя в ОУ „Димчо Дебелянов” с. Говедарци или в базово училище в София, съм си все същата, с моите знания и моето отношение към децата. Но в Говедарци аз ще получавам много по-малка заплата, отколкото учителят в София. Според мен, тази политика на държавата не е правилна.

Коя е гордостта на всеки учител?

Някой ще си помисли, че най-важното е децата, които учим да са отличници, да имат успехи на състезания и олимпиади, но не е така. Да, важни са тези неща, но най-голямата гордост е да направиш от детето истински добър човек. Това в същото време, ако не се получи, може да се окаже и най-голямото разочарование за дадения учител.

И за финал да кажем нещо за жената ….

В съвремието, което живеем има много привилегии да бъдеш жена. Жените днес са абсолютно самостоятелни в професията си, има хиляди жени, които изкарват повече пари от мъжете си и се справят много добре и без тях. Но все пак има една носталгия по онова време, когато жената искаше да се опре на мъжкото рамо. Тая еманципация ни изяде главите, защото доказвайки силата си, че можем много неща, ние изгубихме нещо много ценно. Жената трябва да бъде закриляна, трябва да бъде майка, съпруга, а след това професионалист. Да, ние, жените, го направихме, но изгубихме. Но на много жени им се иска моменти, в които да са слаби, моменти, в които знаят, че има кой да ги защити и имат рамо, на което могат да се опрат. И за финал искам да кажа, че се надявам все повече мъже да започнат да се сещат, че не само 8-и март, че не само рожденият ден е поводът, на който трябва да обръщат внимание на жената до себе си – много по-голямо удоволствие ще бъде, ако в един неочакван за нея ден, тя получи цвете от любимия мъж.

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close