Мария Галчева
Всяка прилика с действителни събития и лица е „случайна”! Ако се познаете в историята, значи ви гони гузна съвест!
Живеем на интересно място, в още по-интересни времена. И особено сега, когато навред кипи усилена агитационна работа. О, обещания, о, нрави български! Щедро усмихвайки се на света, ние сме царе в дисциплината „Забий нож в гърба”. Прекалено изопачено май сме разбрали законите на джунглата, че в нея оцелява само най-силният. Най-силният с какво обаче – нима с това, че някой е облечен с власт или?
Помните ли приказката, в която се разказва, че в ада около казана на българите няма нито един дявол и че те рогатите там не са нужни, просто защото дърпането обратно си го правим сами. Приемете, че градът ни е един умален образ на този казан, натоварен с много значения – икономически, политически и социални. Всяка различна идея, всеки опит да застанеш над ординерното мислене почти винаги е обречено на провал. За да навредим на някого, можем да придобием умението на свръхестествена убедителност, че личността Х заслужава съдбата, каквато сме и я определили.
Антагонизмът между наши и ваши ражда много интересни истории, но понякога те са с категорично патологични увреждания – клюкарене, анонимни сигнали, анонимни бележки, тоя каза, оня рече и т.н. и т.н., докато животът на противниковата страна бъде изваден от релси.
Талантът ни за подценяване на хората стига дотам, че започваме да се мислим за господари на ситуацията, страдайки от остра човешка недостатъчност. Синдромът на безсмъртието обикновено се появява през четири години около местния вот. Този повратен момент обръща всички нагласи на света и виждаме как довчерашни съперници се прегръщат и целуват, колко мило, колко драго!
Злобата в България и в частност в Самоков трябва да бъде обявена за олимпийска дисциплина и там, ако изобщо има такъв спорт, ще сме безспорните победители. Състезанието на идеи и на личности при нас отсъства, обикновено вадим някакви прашасали, нафталинени доктрини, които отстояваме докрай. Но защо? Кому е нужно? Защитаваме идеи и битки, които отдавна не чувстваме наши или се водим от реваншизъм, понеже някой друг е поръчал така. А залогът ще кажете вие и няма да сбъркате, но оглушително страшно ще прозвучи – какво значение тук има някаква си личност.
Добре дошли при нас! Добре дошли на това райско място, в този хубав град, който няма късмет с жителите си, въпреки че ние се чувстваме късметлии. Наглед оръфаната, безполезна и погрешно насочена омраза към инакомислещия би могла да върши чудеса, ако беше облечена в дрешката на „благородното”, например.
Доникъде няма да я докараме, докато под различни предлози се дърпаме за краката обратно в казана. Характерният балканско-шопски синдром за това, че на комшията задължително трябва да му бъде зле, поне колкото на мен, в условията на съвременното ни общество идва да ни покаже, че еволюционно не сме мръднали кой знае колко от времето на Алековите герои.
Днес, когато светът гледа на хората, които искат да се развиват като на необходими за развитието на общността като цяло, ние, самоковци, гледаме на тях като заплаха. И докато сами си пречим и се опитваме да се ритаме, докато междувременно се усмихваме, въобще не ни прави честни играчи и още по-малко играчи, при положение, че има идеи, които са големи повече от егото на този или онзи. Пък и колелото се върти. Има моменти, в които дори не подозираме колко зависими сме от Космическия шегобиец.
