Зина Хаджимитова с боси нозе разравя прахта на времето и рисува дъги от обич

Анна Манова

Представете си тихите вечери в селския двор и как понякога – там на на мегдана, на трикраки столчета и приведени една към друга, няколко баби сплитат тънката нишка на живота. И ти се иска да приседнеш край тях, да усетиш хумора им, но и цялата житейска мъдрост, произлизаща от простите наглед неща.

Такава е книгата на Зина Хаджимитова „С боси нозе“ – като сладка раздумка с Времето – минало, настояще и бъдеще. Тя е цялата пълна с тиха носталгия, с моменти на жизнерадост и с дъги от обич – за получаване и раздване.

Защото такъв е животът ни – пъстроцветен и многолик. Има от всичко. Сменят се радости и тъги. Понякога губим посоката, изгубваме се безследно, за да може след дългото пътуване да се завърнем по-истинки отвсякога… у дома. На мястото където сме си своите, нашите. За да открием  баланса.

В тези безмилостно объркани дни и в ситуация на пандемия се „роди“ книгата на Зина, за да ни върне към корена и да ни покани на едно пътешествие, в което да разровим по-надълбоко в себе си. А кога повече от сега имаме нужда именно от подобно пътуване?

Годината бе белязана от крайности и постави всички ни в оковите на собственото ни съществуване – отдалечни ни един от друг, за да ни събере отново заедно – под бащиния покрив, на общата трапеза с баба и дядо. За творците годината беше безмилостна – сложи културата под катинар, постави маски. Много творци не се отказаха и доста книги тръгнаха по своя път.

Книгата на Зина излезе през април, но не успя да се срещне със своите читатели, въпреки плануваните представяния в Самоков и София.  Но тя е тук и аз я държа в ръцете си, разлиствам я – а тя ми разказва истории. Хваща ме за ръката и неусетно ме пренася на прага на родния дом или там на мегдана, където животът е поседнал на сладка раздумка на вносен коняк и корекомски бонбони. И всичко е толкова близко и наше си. И ме връща към мечтата за нормално живеене, когато очи в очи ще споделяме. Да нахраним с хляб не само първичните си страсти, но да дадем поне и някоя трохичка на душите си. За да сме завършени.

Избрах именно книгата на Зина, за да завършим 2020 година с храна за душите си и с пожелание да отворим сетивата си, да бъдем повече заедно – в библиотеките, на изложби, в салоните, на концерти. Да живеем нормално. И ще завърша с един цитат, който преминава като тънка нишка през цялата книга: „Има време за всяко нещо. Но винаги е време за живот“.