Култура

Зинаида Хаджимитова – „С цвят на розово мартини”. Разговор за онова – другото

zinaida hadvimitova

Зоя Станкова

Денят бе слънчев. Духаше вятър. Студен вятър. Седях в Читалището и очаквах Зинаида Хаджимитова. Поглеждах в листа пред мен и прочитах отново въпросите, които исках да й задам – за новата й книга, от кога пише, защо пише, какво иска да каже на хората, за твореца в нея…

Дълго бях мислила над тези въпроси и не случайно изчаках почти месец след излизане на книгата й „С цвят на розово мартини”, за да направим това интервю. Все пак е нужно време да се прочете, да се осмисли, да се коментира една творба на един автор. Исках да събера мнения, въпроси, размисли от повече хора. Какво ги интересува?Какво искат да знаят? Как възприемат нещата за които пише?

Вратата се отвори. Тя влезе с усмивка.

И как мислите?- Разбира се, разговорът не протече както го бях замислила. Още с първия въпрос тръгна в друга посока.

– Зина, аз те познавам като артист от сцената – започнах аз. – Кога се роди и появи писателят в теб?

– Не се е появявал, а винаги е бил в мен – каза тя. – Театъра беше просто за забавление, заради Любо Малинов, заради хората в трупата…

– От не малък брой хора чух, че това, което пишеш е езотерика. – продължих аз.

– Какво е езотериката?- попита тя и продължи – Най-общо казано е вътрешно познание. В Уикипедия пише, че „Езотерика” се нарича всяко учение предназначено за определен кръг хора – значи тайно знание от всякакво естество. Всички ние имаме освен видима, така и невидима част. Това, което хората не разбират – смятат, че е езотерично и го приемат като нещо тайно, скрито, непонятно. Какво им е непонятното на моите разкази?  Героите в тях са обикновени хора, живеят в нормална действителност. Опитала съм се да ги накарам да докоснат магията, да видят в себе си Другата страна, несъзнаваната.

И разговорът се плъзна по другата страна. В един момент си говорехме за трудности. Редакции. Мнения.

Въпреки че разговорът клонеше в друга насока – неволно се опитах да задържа вниманието поне още миг върху книгите.

– Защо реши да издадеш своите творби в книги едва сега? – попитах аз.

– Всъщност, накараха ме двете ми дъщери. Знаеш ли, преди три години изгорих всичко, което съм писала – стихове, миниатюри, всичко, което ми беше хрумвало – каза тя и продължи – Начинът ми на живот е такъв, че аз реагирам с писане. Каквото и да ми се случи – пиша. Лоши, добри неща. Не ги показвах на никой. Беше нещо като терапия, като поглеждане на нещата от друг ъгъл, като разговор с душата ми.

Когато я попитах, какво посланиеиска да достигне до читателите й, тя ми отвърна с думите:

  – Иска ми се човек наистина да има мисия и с тази мисия да направи своя свят по-добър. Започне ли да обича себе си, да се грижи за себе си, според мен, той може да се грижи за света и другите хора.”

И допълни, разказвайки част от разказа „Пазителят на планината”, който не беше влязъл в тази книга.

– Там писах, че всеки човек отговаря за нещо в света. Може да е за едно камъче, цвете, дърво.

И всяка нощ, от всеки човек се отделя енергия, която като малка светулка отнася към планините, това което познава, което разбира, което е изстрадала и може да превърне в любов.

И от тук, мислейки си, какво би искал да я попиташ ти,  читателю, разговорът съвсем избяга от литературната си насоченост и се разпростря над чисто човешкия безкрай. За промяната в отношението. За това, че човешката злоба е от страх. Да, Човекът го е страх. Не приема нещата от страх. Тръгва да сравнява. Всеки човек има есенция в своя живот. Смисълът. Не е бягство от действителността  да пишеш. Взаимоотношенията с хората са много динамични.

За това, че на самата Зинаида й се иска човек да има мисия.

И, че не е целта да пишеш красиво и да вменяваш разни неща на хората, а да ги накараш да се замислят.

И така, в приказки, за нещата от живота, за живота, за хората – неизбежно бе връщането към Любомир Малинов.

– Спомена Любо Малинов, а и няма как иначе. Как го възприемаш – като режисьор на сцената или нещо повече? – попитах аз.

– Любо, където и да се намира, е нещо повече от режисьор. Ти си работила с него и много добре знаеш, че той е невероятен ерудит. Човек винаги има какво да научиш от него. Той е от хората, с които и за пет минути да се срещнеш, ще получиш знания, които са на друго ниво.  Винаги се раздава във всяко отношение. Освен режисьор той е учител с главно „У” – каза тя.

На свой ред й разказах мой преживявания с нашия режисьор. Те сякаш подкрепиха думите й. Поговорихме си за забавлението на сцената. За забавлението от това, което пишем. И нямаше как там, някъде, в необятността на разговора да не подхвана моята „болна” тема – културата.

– Ако трябва с едно изречение да опишеш културния ни живот, какво би било то? – попитах аз.

Спогледахме се.

– Градът не познава хората, които се опитват да правят смислени неща. Защото, какво е култура? Културата е едно много обширно понятие. Култура не е само да напишеш книга. Да изпееш една песен. Да направиш една постановка… Култура е цялостното ни възприемане на съзидателния живот на хората в този град. Тя е невероятно обширна. Дори да си изметеш пред къщата или да кажеш през „Добър ден” е вид култура. Култура е всичко. Нашата история. Нашето бъдеще. Нашето настояще. – отвърна ми Зинаида.

Признавам, аз не мога да остана равнодушна. Не мога да не изостря тона, когато става въпрос за култура. И тук, тя за пореден път, ме порази. Какво друго мога да кажа след тези думи…

И, както в разказа „Дар” – „Прочетох написаното и тръгнах да търся някой, на когото да даря тази история заедно със зрънцето вяра…”.  Това сте вие. Подайте си ръката!

 

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close