За свободата на словото и други тъжни мисли (неудобни истини … недоизказани истини … премълчани истини)

Темата за свободата на словото в България е широко експлоатирана и разтегната като дъвка от много посоки и в същото време без проблем звучи като тъп виц – толкова нелеп, че как се чудиш защо това понятие е като зареден оксиморон. Истината и свободната воля, т.е. тяхното изразяване не е толерирано и препоръчително. Ние по команда се смеем, по команда заклеймяваме и по командва обвинително размахваме пръсти. И това се отнася особено ярко за големите политически партии, където единомислието прави силата. В момента, в който се чуе двугласие, идва проблем.

Всъщност се случва нещо много интересно има свобода на словото, но няма свобода след него. В момента, в който дръзнеш да изкажеш мнението си попадаш в графа „неудобен”. А тези, които осигуряват медиен комфорт на този или онзи са добри за всяка власт и никога не са вън от играта. Чрез своето действие или бездействие, медиите формират и изграждат мнението на обществото по даден въпрос. Те са тези, които предават посланията на политиците, наблюдават ги и ги представят на обществото. Но медиите са и тези, които обслужват техните интереси, скриват истината, не разследват докрай и не изобличават техните грешки. И това е така, защото е добре да си със силните на деня, но излязат ли на сцената нови играчи, тогава се нахвърлят и започват да публикуват със задна дата сума ти неща.

Заради това няма свобода на словото. Или пък ако прекалено много знаеш, казано по чисто български, утре я те пребият, я те полеят с киселина, я те уволнят. Примерите са Огнян Стефанов, Анна Заркова, Иво Инджев, Георги Коритаров, Васил Иванов, Жоро Игнатов и др., списъкът е дълъг.

Тъжно е да, но това е нашата реалност и не трябва да обвиняваме никого заради това, че е такава. Фактът, че се говори, че отделните партии си имат свои медии допълнително принизява свободата на словото до обикновено каканижене или чешене на езиците. Всеки има своя истина, своя камбанария. Там, където започва политиката, свършва свободата на словото. ФАКТ.

Медиите като „четвърта власт” би следвало да се коректив на всяко управление независимо какво е, да посочва с пръст всички нередности, да осветлява тъмните кътчета, да дава право на мнение на всички гледни точки. Така е само на теория. Но всъщност истината е съвсем различна – броят на медиите в България е впечатляващ, като това се е превърнало в лесен начин да изразяваш позицията си и да влияеш – да си имаш информационен канал. Да, информацията е власт.

Не е без значение кое и как е казано. Т.е колко е подострено перото е важно за всяка медия. Определено съществува слово на омразата и думи, които имат силата да отнемат животи – Боби Цанков с разстрел насред центъра на София, Анна Политковская също, но в наглед демократичната Русия.

Бъдещето на свободата на словото не принадлежи на всички. Словото е инструмент само за онези, които успеят да си го купят. Колкото и нелицеприятно да звучи, това е истината. Купуването на каквото и да е стана като поздрав. С еднаква лекота можеш да си купиш шампоан или пост примерно. Цинично, но все пак самата истина.

Медиите в България симулират медийна свобода, търпят натиск. Това е знак, че системата не работи, а успоредно съществува и сериозна автоцензура – това е породено от страха и инстинкта за самосъхранение. Жалко, наистина жалко, че големият брой на медиите у нас, е съкратен като собственост в малкото число техни собственици. Много често медиите забравят за етичния кодекс, правейки от всяка човешка драма водеща новина и водейки се от основния си принцип, че „добрата новина е лошата новина”, но нека не забравяме думите на Умберто Еко, че :„Етичното измерение започва, когато на сцената излиза другият”.