История

За родното село с любов – Георги Захов и Шипочан

shipochan4Анелия Балабанова

Шипочан и Шипочанският рид – с тях продължава пътуването ни в нашата мисия „Предай нататък познанието за родния край”. Едва ли има човек, който да знае повече неща за потайностите на тези две живописни кътчета в самоковско от местния краевед Георги Захов. Той завършва Учителския институт в София и работи дълги години като учител по български език и литература в родното си село, където известно време е и директор на училището. Има много публикации в пресата. Изследва с жар и постоянство, съвсем професионално и добросъвестно миналото и характерните особености на хората, техният поминък и природата в околностите  на Шипочан, Самоков и региона. С множество свои изследвания е успял да разкрие голяма част от техните потайности, които сподели и с читателите на „Самоков 365”.

Кратки думи за начало

Землището на Шипочан започва на юг от Върлото дере и Рударско дере, простира се по двата рида – Шумнатица и Шипочан, и достига до землището на Ново село при местностите Вучовец и Язенье. На запад граничи със земите на Самоков и Драгошиново, а на изток от билото на Шумнатица и на запад от билото на рида Шипочан. Това в миналото е осигурявало много големи пространства за развитие на земеделието и скотовъдството – основно препитание за жителите на селото. За установяване на точните граници на землището жителите на Шипочан са водили продължителни съдебни дела с Гуцал и Самоков.

Разположено е на било Шипочан, част от Източна Рила, на 10км северно от ски курорта Боровец. Разстоянието до Самоков е само 7км, 70км до София, и 30км до магистралата София – Пловдив. На 10 км от него се намира язовир Искър, където има множество бунгала и вили. Климатът е умерено континентален с планинско влияние. Селото е с приблизително население от 228 жители и е част от община Самоков.Природата е великолепнас букови и борови гори, както и множество планински хребети и пасища. Гледката към върховете Мусала и Мальовица е изумителна. Не далеч, само на 2-3 часа път пеша, се намира Шишмановият манастир Света Богородица, който е историческа забележителност. През пролетта, лятото, и есента можете да прекарате времето си в СПА курортите Долна баня, Пчелински бани, Костенец, и Момин проход.

Доста интересни са интерпретациите около името на селището, които Асен Бояджиев описва в книгата си „Миналото на Шипочан”. Както може да предположите твърденията са доста противоречиви и трудно могат да бъдат доказани. Някои автори правят аналогия с названието ШИПОЧЕН, изхождайки от различни писмени и исторически източници. Покойният свещеник Спас Захариев оставя ценни записки за историята на населеното място. Той смята, че името произхожда от СИ ПОЧИНИ. „В миналото, отбелязва в спомените си свещеникът, се правеше кираджилък, ходеше се много пеша. Хората, които пътуваха от Костенец, Гуцал и съседните села за Самоков, трябваше да превалят два баира – Гуцалския и Шипочкия, докато стигнат града. Те спираха в нашето село да отдъхнат, преди да продължат пътя си. Казвали са ми, че мнозина от тях идвали със заръката : „И СИ ПОЧИНИ, СИПОЧАНЕ…Така се родило името му!” Трудно е да се приеме тази хипотеза, но съществува. Названието е старо по произход и с него се обозначавали места, свързани с проходи или  кътове за отдих и почивка. В Цареввръшкия дял на Рила има местност Шипочен, спомената в Рилската грамота на цар Иван Шишман от септември 1378 г. На това място Рилският манастир притежавал ливада с пчелин. Тази местност е на пътя от гр. Рила и с. Стоб към долината на р. Места. Близо до гр. Банско е съществувало селище с името Шипочан, жителите на което се разпръснали по време на потърчванията на българите през 17 в. В епархалния паметник на Зограф в Света гора в 1740 г. селото е записано „Шипочак”, а в 1813 г. – с името „Село Шипоцынъ”. В книгата си „Шумнатица и Шипочанския рид” Георги Захов споменава, че неизвестно по какви причини и с какъв административен акт в средата на 20 в. към името е прибавено окончанието „е” – Шипочане, което никой нито изговаря, нито пише. Създадена е една ненужна книжовна форма по подобие на изговора на много други селища със същото окончание. Села с почти същото име има в Охридско, а също и в Източна Сърбия – с. Сопочан. В Кюстендилска област съществува и днес село Шипочано, също разположено на проход.

Има и още една теория, т.нар. ботаническа според Б. Кашъмов. Според нея почти всички близки до Самоков селца носят имената на лица: Продановци, Райово, Драгошиново, Доспей, Рельово, Радуил, Гуцал и т.н. Малко са селата, които заедно със Самоков правят изключение. Такова едно изключение е с. Шипочан . По индиректен начин наименованието може да се свърже и с вкусен и доста разпространен в района плод – шипката. Това също остава една голяма въпросителна, както и твърдението дали Шипочан не е „дъщерно” селище, възникнало в самоковския край със същото или подобно име като резултат от масовото преселение на етнически групи към най-югозападните райони на страната.  Най-старият документ за възникването на селището е от около 1515 г. Тогава е имало 30-40 къщи. В края на 20 век се разраства. Има много пришълци и сезонни работници – овчари, въглищари. Някои от тях се заселват трайно. По думите на Георги Захов и сега там има 37 рода, 11 от които са на пришълци – Клепалски /Клепалница/, от Батак, Ерелия /Панагюрско/. Най-многолюдните фамилии са Русинови, Айтови, Главеви, Пириеви. До Освобождението има няколко рода – Маркуджикови, Манови, владеещи големи територии земи. Замогнали са се и са се преселили в Самоков.  Формирали в течение на столетия  и всеки от тях има своя история.

За бита, поминъка и Мано Филипов

Гората дава хляб на мнозина горски работници като надзиратели, секачи, трупчии. „Дървата бяха станали средство за препитание” – спомня си Тодор  Алексов. – Който немаше добитък гореше кюмур или сечеше дърва да ги продава. Лошото е, че вървеше на безценица. Едно време за кола дърва се купуваше хлеб. Тогава домакинството имаха по 5-6 деца, а мизерията беше голема. Кога се родеше дете, от ризата на баща му правеха пелени. По-бедните деца ги цанеха у заможни хора да им пасат овцете, колкото за храна и дрехи. Баш чорбаджии беха Мановци и Бръзаньете. У тех, па и у други богаташи в Самоков, жени от селото ходеха да слугуват. А имаше и хора, дето летно време отиваха да изкарват некой лев от коситба чак из селата в Пловдивския и Пазарджишкия край”. Горското дело ражда и една нова професия – на смоларя. Самоковското горско стопанство успява да обучи свои работници от дърводобива, а преди това се е вършел от наемни работници, които са идвали чак от Пещера. Така се ражда бригадата- смолари на Никола Пенев от Шипочан, която достига рекордни добиви на смола от площадка – по 1875 грама и успява да се нареди на едно от челните места в страната

Друг доста разпространен поминък в миналото е било рударството, което се слави със стари традиции. Би могло да се допусне, че селото е представлявало рударско селище, заварено от турците при тяхното нашествие в самоковския край.

Сред шипочанци е имало и предприемчиви хора, които опитвали късмета си в някои по-доходоносни начинания като търговията. Асен Бояджиев пише, че неколцина работили като зидари и дърводелци в Самоков и селата наоколо. Повечето били гурбетчии, като усвоявали занаята след продължително чиракуване. Димитър Анадолски, дърводелец по професия е един от първите, които придобиват квалификация в занаятчийско училище. Тодор Русинов пък е един от най-известните търговци в селото: неговата бакалница дълги години е снабдявала населението с хранителни продукти и стоки от първа необходимост. Пет-шест души в селото държали кръчми: Коце Генов, Георги Даскалов, Никола Терзийски, братя Русинови, Ангел Иванов. Имало е и три кафенета, собственост на Георги Даскалов, Павел Илчов и Никола Механджийски.

Основният поминък в онези дни е било скотовъдството. Ако днес се броят на пръсти младите хора, които желаят да се посветят на овчарството, в миналото тази професия тази професия била привлекателна за мнозина. Няма род, в който да не са се отглеждали по 50-100 овце. Въпреки че землището на Шипочан е много обширно, в един момент това не стига и започват да изкупуват земи в Рила. Собственост на скотовъди и джелепи станали цялата южна част он Шумнатица, Заврачица, Големия Маркуджик, а в долината на Черни Искър – Скакавица, Тънкия рид, Преслапа, Гюлечица, Вада, Преките реки, Урдина река, Купените, Ловница, Еленин връх, Мальовица, Зекирица. За развитието на овцевъдството особено важна роля изиграва целогодишната паша. До Освобождението повечето овчари са зимували по Беломорието и край Одрин. Някои родове в селото: Главевци, Илчовци, Русиновци, Айтовци, Коцевци и др. се оформят като едри овцевъди. От Шипочан излизат и някои големи търговци на добитък, които изпращат стоката си за продан на пазарите в Цариград. Един от най-големите предприемачи за онова време е Мано Филипов. Част от богатството си предприемчивият българин  използва за благотворителни  цели. За сиропиталището в Самоков например, дарява една воденица при с. Доспей. До 1948 г. името му е патрон на днешното училище „Станислав  Доспевски”, тогава „Борис Хаджисотиров”, върху което има поставена и паметна плоча. За разлика от много други български чорбаджии, хаджи Мано бил патриотично настроен, грамотен и просветен за времето си човек. Със негови средства и с труда на цялото население в с. Шипочан, през 1851 г. е изградена черквата „Успение на св. Богородица”. Храмът е опасан от висок каменен зид и наподобява малка крепост. Проф. Васил Захариев прави подробно описание на черквата като архитектурен паметник и ценна творба на възрожденското строително дело. За извършване на църковните служби първоначално са идвали свещеници от Самоков. По-късно, през 70-те години в шипочанската черква постъпва Михаил поп Георгиев, който в началото е бил учител в селото, а след това става свещеник. До 1881 г. черквата обслужва свещ. Иван Панайотов, а до 1917 година – свещ. Георги Николов от Шипочан. Списъкът с църковните служители в селото може да бъде допълнен още с имената на свещ. Спас Захариев, свещ. Иван поп Михайлов от Самоков и свещ. Йордан Домишляров от с. Драгошиново.

Георги Захов разказва, че битът се променя в годините.Къщите от примитивно построени стават масивни, тухлени постройки. Денят на хората минава предимно на полето – от сутрин до вечер са там, работят и живеят като си помагат един на друг. Известна съпротива среща кооперирането по подобие на много други места в общината. Най-голямото предимство е навлизането на механизацията, което намалява нуждата от работна ръка. През 1960 г. започва благоустрояване на селището. През 1947 г. е прокаран токът, а през 1960 – водата. Това са събития от обществена значимост, в които се включва цялото село. Първата крушка в Шипочан светла по времето на кмета Димитър Анадолски. Пред Асен Бояджев той разказва :”Събирахме бакър за жиците от къща на къща. После го закарахме в София при братя Филипчеви – за преработка в Бакърената фабрика.”Тук, на село, идваха инженери, мериха каквото мериха, направиха далекопровода, а отклонението от пътя за селото трябваше да си го направим сами. Тогава едни започнаха да копаят дупките, други да извличат трупи за стълбовете – всичко се правеше на трудови начала. Най-напред светна в общината и хората се радваха като деца. Веднага след това кооперацията закупи радиоапарат”. На 16.02.1947 г. Димитър Анадолски предава властта на следващия кметски наместник – Тодор Занев, по чието време в селото  влиза първият телефон. На фона на всичките тези подобрения се явява и повратния момент. Хората малко по малко се откъсват от земята и откриват препитание в самоковските заводи и фабрики от онова време. Някои от тях избират пътя на миграцията и се изселват трайно. В този етап започва необратим процес на обезлюдяване Животът се изменя коренно и придобива съвсем друг облик. Имотите вече се обработват от арендатори, които подписват договори със собствениците. За възрастните жители на Шипочан това е добър вариант, тъй като не са в състояние да се грижат сами за имотите си.

Шейсетте и началото на седемдесетте години могат да бъдат определени като апогея на кооперативното земеделие и животновъдство в Шипочан. „Нашето стопанство се специализира в производството на фуражни култури, разказва Петър Христов, на пшеница, ръж, картофи и лен, имахме и значителни площи с естествени ливади и орници. Обработваемата земя стигна до 6-7 хиляди декара и повече. За съжаление земята в нашия край е слабопродуктивна и независимо от ентусиазма на хората трудно можеше да се очакват високи добиви. Средно от декар сме получавали около 200 кг. ръж, 150 кг. овес, около 1000 кг. картофи. Решаващо се оказва и обстоятелството, че в нашето землище масово не можеше да се внедрява механизацията поради силно наклонените терени. Затова още тогава се даде линия за приоритетно развитие на животновъдството и главно на овцевъдството, в което нашето село открай време има традиции”.

В летописа на селското стопанство в Шипочан ще останат имената на неговите ръководители – Тодор  Алексов, Петър  Христов, Димитър  Вакарелски, Димитър  Кашъмов, Крум Михайлов, Никола  Коцев, Петър Домишляров, Георги Димитров, Петър Михайлов, Петър  Кабадийски, Силви Генов.

 

Днес      

Животът се „събужда” в събота и неделя, когато погражданените шипочанци си идват да нагледат имота си. Идват и „другоселците” – граждани от Самоков и София, които изкупиха през последните години доста къщи в селото. Най-сетне: ваканция е и по улици и дворове се чува детски глъч. През останалото време…имаш чувството, че си бил на свиждане с неизлечимо болен човек. Изоставените и порутени къщи навяват точно такава асоциация. Тази картина не прави изключение от останалите населени в общината, които попадат в графата със „затихващи функции” или „застрашени от изчезване”.  Река Шипочаница /или Шипочница/ е едно от малкото места „извор на живот”. Извира от местността “Църковното” на около 2 км северно от курорта “Боровец”. Тече на север в тясна, дълбока и залесена долина между планинските ридове Шипочан на запад и Шумнатица на изток. Влива се в най-южната част на язовир “Искър” на 810 м н.в. на 2 км северно от Ново село.Площта на водосборният басейн на реката е 120 км2, което представлява 1,5% от водосборния басейн на река Искър. В река Шипочаница отляво и отдясно се вливат няколко малки реки: леви — Мътното дере, Големо дере; десни — Рударско дере, Попов дол, Страничко дере, Язеня дере, Ружино дере, Ченгенедервент. По течението на Шипочаница са разположени две села: Шипочане и Ново село.

Шипочан е било бедно, но будно село и след Освобождението става средище на плодоносна просветна и културна дейност. Неин двигател са училището и плеядата всеотдайни педагози, които са работили в селото през онези трудни години на недоимък, войни, болести и политически стълкновения. Местното читалище „Просвета” и до днес пази пламъка на българското и автентичното, което излиза на показ при всеки повод, в навечерието на поредния празник и се отбелязва подобаващо. Това са моментите, когато всички членове на многолюдните фамилии се събират и всядат на една маса. „По празници всички са при мене, споделя Велика Пенова. И мъжът ми, и децата, и внуците. Очите ми да се порадват, душата ми да запее. Да ги видя, че са живи и здрави. Какво повече ми требе? Човек е като цветето – расте, цъфти, па остарее. Гледаш ли цветето, то ще ти покаже колко малко сме на тоя свет. Та хубаво е да се повеселиме доде можеме…”

Някои неща не са се променили. Доста тачен и с дълбоки традиции е обичаят топене и наричане на пръстените. Споменаваме го с голямо задоволство, защото е запазен на много малко места. С него започва първият ден от всяка Нова година в с. Шипочан. Млади момичета се събират и поставят пръстените си в менче с вода. Една от тях ги вади и нарича с пожелания за здраве, късмет и берекет. Подобаващо се отбелязват почти всички празници. По този повод Велика Пенова споделя с тъга: „Защо с нас, старите що сме останали в село, да си отива селската веселба? Не требе да си забравяме обичаите, дето са ни пазили чисти българи през турско. Вместо да се веселим истински – с песни, с хоро, курдисаме се пред телевизора, а оттам артисти ни показват „обичаи на село”. Да се смееш ли, да плачеш ли…?

По повод 80-годишнината на читалището е издаден сборник от народни песни, представени в техния автентичен вид. Появата на „Из едно гърло два гласа” е и визуален израз на стремежа да бъде съхранено това голямо духовно богатство, създадено от народа ни през вековете и достигнало до нас чрез талантливите изпълнители на народни песни. Една част от тях са записани през 30-те години на миналия век и изпети от жените-участнички в групата за автентичен фолклор при читалището, създадена през 2006 г. С тези песни те са израснали, пели са ги на полето, по седенки и хора, по сватби и празници. „Не изчерпват напълно песенното богатство на местния фолклор, но отразяват доста точно съдбата на народа ни по време на труд и почивка, в дни на мъка и дни на радост” – коментира в предговора към изданието съставителят Георги Захов.

Летела е пеперуда

Летела е пеперуда,

Дай, боже, дъжд,

от ораче на копаче

да се роди жито, просо,

жито, просо и пшеница,

да се ранят сирачета,

сирачета и сиромаси.

Пеперуда лет летела

От облака до облака

Да завали ситен дъжд.

/нар.песен от Шипочан, изпяла Станка Миркова/

Това е част от ритуала „Пеперуда”, с който при периоди на продължителна суша в миналото хората са молили да завали дъжд. И днес читалището продължава да е живецът на Шипочан.

Библиотеката също успява да устои на ветровете и политическите превратности. До 1950 г. книжният фонд се съхранява в различни хора, главно у свещ. Спас Захариев, после се поема от местния учител Йордан поп Георгиев. Следва период на лутане и през май 1967 г. книгите са подредени в новата сграда на пълномощничеството. Библиотеката наброява над 5000 тома. Макар броят на читателите да намалява, тя успява да остане средище на духовен живот в селото и за това трябва да се отдаде заслужена благодарност на библиотекаря Димитър Илиев. Бай Димитър е секретар-библиотекар  на читалището още от началото на 50-те години, негова е заслугата да се умножи и запази книжовното богатство на селото, дълги години да бъде културен център, притегателен за млади и стари. Димитър Илиев е роден на 16.01.1921 г. , завършил е занаятчийско училище – медникарство. Неговият житейски път е свидетелство за това, че човек живее, за да остави име.

Училищният звънец отдавна е заглъхнал

За последен път той бие през 1976 г.. Училището успява да възпита и обучи много достойни хора – работници, специалисти, ръководители благодарение на просветните дейци, които работят неуморно и всеотдайно – Невена Зашева, Екатерина поп Ангелова, Надежда поп Георгиева, Цветана Иванчева, Стания Генова, Стоян  Михайлов, Йордан Рафаилов, Славейка Пашова и др. Неговият последен директор е преподавателят  Георги Захов. Асен Бояджиев споменава, че известно време след закриването на училището сградата се ползвала като занималня, водена от вече покойния Никола Коцев. Основната причина школото да затвори врати е рязко намалелия брой на децата, породен от силната миграция.

Стопанският живот е определял до голяма степен бита на местните. Той е бил много по-различен, отколкото може да си представим в наши дни. Хлябът се е правел ръчно от стопанките. „Всяко домакинство, пише свещ. Спас Захариев, имаше и своя собствена фурна за изпичане на хляб. Жените – домакини се редуваха всяка седмица да месят хляб по 15-20 самуна за семейството”. В Шипочан фурната се правела винаги отделно – до къщата, на двора под стряхата. Приготвеният и изпечен домашен хляб е точно толкова вкусен, колкото и изворната вода, с която случайните минувачи утоляват жаждата си. В Шипочан има много такива кладенци и чешми, които носят доста интересни имена.  От кладенците видно място заема „Стубело”. Стубел се среща и на други места, но малко от по-младите хора знаят какво точно означава. Всъщност това е дума, разпространена в книжовния език, която означава „широк, издълбан дънер, през който протича водата на извор или на кладенец”. Към него може да се прибави и корито за поене на добитък. Нещо подобно представлява и „Стубело”.

Едно от значимите събития в стопанския живот на Шипочан е и създаването на местната кредитна кооперация. Рождената й дата е 6 февруари 1914 година, когато в тогавашното първоначално училище се провежда учредителното й събрание.”Св. Мина” е седмото поред селско кооперативно сдружение в Самоковска околия. Всички тези неща са затворена страница от историята. Настоящето е свързано с вярата в утрешния ден. Жителите на Шипочан, заедно с кметския наместник Здравко Пенев няма да спрат да се надяват в бъдещето на селото, независимо от превратностите, с които е изпълнено то. Хора като Георги Захов, закърмени с любов към родното си място са достатъчно основание затова. Районът не може да се похвали с кой знае какви природни забележителности, но уникалните природни дадености, тишината и спокойствието не са за изпускане. Може би шипочанци до голяма степен сами са предрешили застоя в развитието на селището с интензивната миграция. Макар и толкова години след това обаче има хора, които се връщат – едни да нагледат родната къща и имотите си, други да поопреснят избледняващите спомени от миналото, а трети да се видят с близките и роднините си и да си побъбрят сладко в разговори от онова време. И така до поредната отпуска или свободен уикенд когато корените и родовата памет отново ще напомнят за себе си и ще привикат откъсналите се от Шипочан обратно към това хубаво българско село.

.

Related Articles

One Comment

  1. Според изследване на г-н Кирил Каримов,краевед от с.Крайници,родът Каримови произхожда от с.Шипочане намиращо се под Царев връх ,след гр. Кочериново при отклонението за с.Стоб.Около 1730 или 1750г. по някакви причини цялото село се изнася и се заселва в днешното с.Шипочане Самоковско.Основоположникът на родът Каримови заедно със свои двама племенници се заселват в с. Крайници, като със сестра си и нейното семейство, която отива в новото Шипочане ,се уговарят по късно да се съберат в селото което е по добро.Така и не се събират но дълги години подържат връзки помежду си , като дори и около 1960г. е имало живи възрастни хора от Шипочане ,които са помнели за роднинските връзки с рода Каримови от с. Крайници.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close