Приказка за съвременен Самоков
Мария Галчева
Знаете колко пъти сме говорили по темата, че е хубаво в града на самоковите да има поне един самоков. Тази идея не е нова, битува от сума време. И той ще се появи, може би още това лято в Туристическата градина. Цели два екипа спретват ръкави, за да възстановят съоръжението, което ни е превърнало в желязното сърце на Балканите.
Ако тръгнем да мислим по посока възстановяване, ще изникнат безброй неща. Така е, но самоковът носи особената романтична носталгия по отминалото време. Дано да бъде реализиран в целия си блясък и мощ. Такъв, какъвто е бил някога. За съжаление, никъде по територията на общината не е запазен. Знаем само, че последният мадан е разрушен в Радуил.
В много отношения Самоков като град прилича на родственик на някое нещастие и всичко Мара втасала, дай сега да правим атракциони, ще кажете. Да и донякъде ще сте прави – защото лъскавата опаковка, не означава непременно качествено съдържание. При град, който се е гордял с индустриалната си мощ, сега да се намираме в кома, а безработицата да е над 20%. Накъде вървим и колко правилно са подредени приоритетите ни. Питаш ли се, самоковецо?
Като че ли се върви по линията на най-малкото съпротивление, без директен сблъсък с проблемите. Но това е поредната самоковска дзен мъдрост – виждаме само това, което лъщи, без да вникваме в същината на драмата. А тя е видна – обезлюдяваме, все по-малко работа има, все по-малко самочувствие, все по-малко желание за инициативи от страна на т.нар. общественост. Няма да ни стигнат страниците на вестника, ако тръгнем да изразяваме с колко неща не сме съгласни, но и най-важното – можем да посочим как бихме могли наистина да бъдем полезни. И това не е заяждане, както в много случаи се тълкува. Не тренираме егоизъм и патетично чувство на самодостатъчност.
Не ми се иска да го казвам толкова публично, но от град пример правим истинско чудовище. Колкото и панделки да му сложим, няма да променим фактите, които сочат с пръст директно в лицата ни. Който има очи, ще ги види, който не иска – това е вече друга тема. А в нейната сериозност място за сръдни няма.
