Анелия Балабанова
Съвсем по детски, непредвидено и някак случайно започва историята на Владимир Чифлиджанов. „Родителите ми ме заведоха на един концерт в Читалище – паметник „Отец Паисий – 1859” и чух гайда там. Не помня кой свиреше, вероятно е бил бай Асен Ковачки. Тогава казах на нашите, че искам гайда и те решиха, че се шегувам. В тази възраст е нормално да си помислят нещо подобно и не ми обърнаха кой знае какво внимание. Аз обаче продължих да настоявам. Първата ми гайда беше от Калофер, втората от един майстор от Шипка. Постепенно започнах да трупам опит, познания и да се уча при бай Асен. Той ми даде основата” – разказва самоукият майстор. Често се случвало след поредната музикална изява да липсва някоя от съставните части на гайдата. По едно време имах две откраднати гайдуници, спомня си Владимир. В определен момент си дава сметка, че не може да купува всичко до безкрай. Така като съвсем естествена и логична стъпка идва и правенето. „Първо започнах да ходя при разни стругари само за заготовките. На по-късен етап си купих струг и започнах сам да ги правя. Теодосий Спасов пробва някои от изработените кавали и каза, че съм бил майстор. Правех го най-вече за себе си. Хората обаче постепенно ме научиха и започнаха да ме търсят. Разбрах без да искам, че съм станал добър в този занаят” – споделя с усмивка сръчният музикант и добавя, че това за него никога не е било някаква самоцел, нещо мащабно, с което да се занимава. По-скоро необходимост, наложена от обстоятелствата.
От златните ръце на майстора
Първите си инструменти изработва още през далечната 2002-2003 г. Те не са същите като тези, които Владимир прави сега, защото с течение на времето и опита се е усъвършенствал. Разширява се и арсеналът. Днес редом до гайдата може да видите кавал, арменски дудук и разни производни. В разговора ни нашият събеседник „открехва вратата” за някои от тънкостите, специално при изработването на гайди. „Половината от занаята е да знаеш как да си обработиш кожата. Аз понякога ги вземам готови, когато мога намеря и закупя готова кожа. Обикновено ги набавям около Великден или Гергьовден на село и после ги обработвам. Но не е нещо, на което може сам да се научиш. Необходимо е да ти го покаже някой. Освен това има различни методи за обработване на кожи. Тя трябва да се изпере няколко пъти и след това се бие – или в камъни, или в плочи като по този начин се отнема напрежението. Следващата стъпка е хлебната щава – в 15 л. водата се слага един килограм морска сол, добавя се и царевично брашно, което прави реакция. Така кожата кисне една седмица като всеки ден трябва да се бърка по няколко пъти. За да се превърне в готов мех за гайда е необходимо още време.
„Исихия” и след това
За мнозина Владимир Чифлиджанов е познато име от изявите му като музикант в „Исихия”. И макар групата вече да не съществува сътвореното продължава да радва феновете и до ден-днешен. Музиката им съчетава успешно български фолклорни мотиви и църковни песнопения. Самоковският майстор-музикант разказва, че за последно са успели да се съберат миналото лято, но това е било единичен случай. Не са свирили заедно от 2003 г. Владимир споделя, че е работил по проекти с други групи, с които е свирил и записвал. По думите му някой път и различен стил музика.
Шарена гайда, писана
След всичко казано дотук изниква и логичният въпрос – къде се чувства повече в свои води. Отговорът е категоричен. „Със сигурност при изработването, защото аз не съм професионален музикант – самоук съм. Ходил съм при Бай Асен на уроци, при Пепи Костадинов – гайдаря на националното радио и на „Булгаре”. Не съм музикант и не съм завършил музикално училище, за добро или лошо – не знам. Към настоящия момент свиренето ми е като хоби, докато другото малко или много се превърна в професия” – споделя Владимир. И в бъдните дни той мисли да продължи поетия път и да се занимава с изработването на гайди и различни други инструменти. „Идва ми отвътре, като някакъв наркотик” – споделя самоукият майстор. Другото му съображение е свързано със забележките, които има към работата на някои негови колеги. „Това също ме накара да започна да ги правя. Гледам някакви фалшиви и грозни инструменти и си казвам – това не може да е така. Знае се кои са големите майстори и не говоря за задругата на майсторите. Визирам събора на майсторите, който се провежда всяка година и жури оценява инструментите. Едни и същи хора печелят първо, второ, трето място. Има около 10-на човека майстори, които изработват инструменти. Други ги правят, просто за да ги продават” – заявява категорично той. Обикновено при хората, отдадени на този занаят има приемственост, уменията са наследени и се предават от поколение на поколение.
Самият Владимир не скрива, че предпочита да е ъндърграунд и поради това малко хора какво прави. Уебсайтът, който създава обаче променя нещата. „Ходя по фестивали и излагам инструменти. Преди няколко месеца бях в Търново, където имаше фестивал на занаятите. За два дни може би спряха 20 човека” – разказва младежът и в допълнение споменава участието си на различни събори – в Рожен, Копривщица. От Копривщица даже има златен медал. Не скрива, че е изоставил за известен период свиренето. „После дойде „Исихия”. Там се зарибих и научих да свиря и на други инструменти – кавал, арменски дудук, кларнет”.
Който може, си го може
Хора като Владо са доказателство, че няма невъзможни неща. Най-важни са желанието и упоритостта. За другото има интернет, от където да се почерпи опит. Фактите обаче са си факти. Малко са хората в България, които изработват арменски дудук. Владо не скрива, че иска да продължи развитието си и да продължи изработването на различни инструменти. Вероятно и извън Самоков. Безспорно обаче е нуждата от такива хора, които да поддържат пламъка на българското. А когато знанията и уменията са придобити, благодарение на собствения труд и устрем към новото са още по-ценни и трайни.
