Мария Галчева
В разумния период на разговора за посегателствата над дърветата в самоковските паркове Ридо и Лаго, нещата изглеждаха някак си спасяеми. Заговори се усърдно, уж се взеха мерки, смениха се началства. Но проблемът си остана и продължи да лази като бълха по човешка кожа и не по-малко да дразни. Снимките, които виждате са на Владимир Кабрански, който ни ги предостави за публикация.
Много моля, този текст да не се възприеме като заяждане или като акт на смущение. За един проблем трябва да се говори и по него, евентуално, да се взимат мерки.
В този случай, най-логичният въпрос продължава да кънти като ехо – ЗАЩО продължава безнаказано да се сече по тези места? Това е пример за върховно безочие на съвършено оформения стил на безнаказаност в Самоков. Внасям уточнението, че тук не разделям хората на българи и цигани – всички са виновни.
Не оспорвам усилията за облагородяване на града – в никакъв случай, но това е ангажимент на всяка една власт към нейното население. Все пак се борим да бъде пример. Това е задължително и за него трябва свирепа амбиция, но не и раздаване на златни медали.
Истинските проблеми, които са в интерес на цялата самоковска община, сред които е сечта, стоят непипнати. Или поне широката общественост не усеща те да са пипнати. Имаме склонността да изритваме това, което не ни харесва като жена, която изритва сандалите си, за да ги събуе. Но не и да го разрешим.
Крехката способност за понасяне и търпимост към подобни изпълнения вече е толкова разочарована, че прилича на счупена детска играчка. Аз, в качеството си на главен редактор на „Самоков 365”, реагирам толкова яростно, защото и медиите бяха обвинени, че мълчат, а това стои доста далеч от истината и аз мога да се „похваля” с цяла поредица статии, посветени на тази тема. Да не говорим за десетките снимки на отсечени безобразно дървета, които ежедневно се качват по страниците на социалните мрежи.
Защо продължава да се сече по тези места, господа? ЗАЩО? Сега кой не си е свършил работата? Или, както Владимир Кабрански беше подписал снимките си – „Ще се сече, докато има…”
Думите имат сила да въздействат – това е показала цялата журналистическа история. Цялата помия, като „жълти” текстове, която се излизва ежедневно върху българите, но и стойностни материали, които излизат изпод химикала на хората със съзнание.
Но в България, пак показва същата тази история, думите трябва да бъдат повторени до безкрай, че даже и отвъд и пак не е ясно дали ще има гаранция, че някой ще се размърда и ще си свърши работата.
