Защо сме такива? Крадлив народ – крадлива държава, мръсни улици и домове – мръсни умове и сърца

Румяна Костадинова

Как заживяхме сред толкова боклуци?

Центърът на Самоков е относително чист. В кварталите и селата, обаче, боклуците са навсякъде. По тротоарите гният стари автомобили, натрупани са пясък и баластра, сгурия и оборска тор, клони и храсти от градините. В покрайнините на града, покрай пътищата и ливадите, една след друга се появяват купчини боклук – от строителни отпадъци, през дрехи и опаковки от храна, до мръсни памперси. Едно време през моето село течеше Крива вада. В нея се оттичаха мръсните канали от къщите, плуваха патици и тук-там по някой боклук, който за децата беше съкровище. Сега вадата отдавна е вкарана в канала, а боклуците са отгоре – в контейнери и около тях. През моето детство, когато нещо се счупеше и не можеше да се пригоди за нещо друго, отиваше „у Матица“ – малко по-голяма от Крива вада река. За хората беше достатъчно да пуснат боклука по водата. Но тогава имаше малко боклук. Сега край Искъра е огромен боклучарник – по цялото течение на реката, където има хора. Ами Боклуджа? Нищо в съзнанието ни не се е променило. Всичките ни претенции че сме модерни хора, са пълен въздух. Продължаваме да си събуваме обувките пред вратата и да хвърляме боклука… през прозореца.

Най-мръсно в Самоков е около циганската махала. Това пространство на безвремие, беззаконие и бараки със сателитни чинии се намира под носовете ни, но се правим, че не го виждаме. На полето около разрушената фабрика за детски играчки „Любчо Баръмов“ (в северните покрайнини на града) като гъби след дъжд никнат къщичка след къщичка. Първоначално приличат на селски дворни клозети, но постепенно се разширяват. Дострояват им се стаичка след стаичка, слагат се дограми и врати. После светват лампите. На всяко такова „къще“, денонощно греят поне две крушки. Между постройките се вие мрежа от кабели. Оформят се пътеки и улици. Пасат коне. Паркират се автомобили. Разхождат се мърляви деца, проскубани кучета и предимно млади мъже и жени. Цялото това население изхвърля боклуците си на малкото останали незастроени места край пътя. И от време на време Общината изпраща булдозери и камиони да ги събират.

Как допуснахме да се появи това гето?

Циганска махала в Самоков има открай време. Аз израснах със съученици цигани, с които и до днес се поздравяваме като се срещнем на улицата. В махалата ред някакъв съществува, доколкото знам. От известно време хората, които живеят там, си плащат тока и водата. А плащат ли данъци? Откъде дойдоха новите заселници на незаконните постройки около града? Как се препитават? Изпращат ли децата си на училище? Ходят ли на лекар, ваксинират ли се? Смешно ще е да попитам: „Плащат ли данъци?“ Защо да плащаш данъци вече не е задължително… Или е задължително само за работещите? Попаднах на информация, че 800 фирми били крали ток през миналата година! А колко са гражданите, които го правят? Никой не знае. Или пък всички знаем, но си затваряме очите от страх. И така допускаме да крадат от нас, защото разликите между доставена и отчетена енергия се разпределят между плащащите абонати. Може би си мълчим, защото всички сме гузни. Защото всеки нещо краде.

Как краде всеки от нас?

По много начини. Крадем, като се съгласяваме да бъдем осигурявани на по-ниска от действителната ни заплата. Крадем, когато си взимаме болнични без да имаме нужда. Крадем, когато се регистрираме като безработни в бюрото по труда и в същото време работим „на черно“. Крадем, когато не издаваме и не искаме касови бележки. Крадем, когато не си плащаме данъците и здравните осигуровки. Крадем от себе си. И от децата и внуците си. Защото това, което разрушаваме днес, ще трябва те да строят утре. Искаме да имаме асфалтирани улици, добри болници и училища, чиста околна среда, а се чудим как да не плащаме данъци. Възхищаваме се на страните от Западна Европа, но не искаме да работим колкото хората там, нито да плащаме високи данъци. Избираме си управници като нас – страхливи, мързеливи и компромисни. И крадливи. После ги псуваме – помежду си, основно на маса, а като дойдат изборите – пак гласуваме за тях. Някои от нас дори продават гласа си за някой лев. И това го правят не само циганите и простите. И не само бедните. Онова дребно и гадно, но сладко усещане „да изкяриш нещо“ живее у всички ни.

Наистина ли сме толкова бедни?

Почти всяко семейство има собствена кола, повечето – дори по две. Когато сме ги купували, сме приели разходите за гориво, данъци, винетки и поддръжка. С колите ходим на пазар, на кафе, на гости. Улиците и тротоарите са задръстени, въздухът в града става все по-мръсен. Когато Общината въведе платено паркиране в центъра, народът „опищя орталъка”. Значи в София може да си плащаме, а в Самоков – не. Защо? Бедни сме били. Малко ни били парите. Всеки месец едно средностатистическо семейство с двама пушачи харчи само за цигари поне 400 лв. Ако средната заплата в Самоков е около 600 лв., как оцеляват тези хора, които обикновено имат и едно-две деца? С помощта на родители пенсионери – ако ги има, и с кредити – бързи и бавни. И с някаква магия, която всички знаят, но никой не издава.

Това ли е смисълът на живота?

Защо живеем? За да се размножаваме, да ядем и да се напиваме от време на време ли? Нима сме тук просто за да оцеляваме? Една от основните характеристики на проспериращите общества е скромността на хората и желанието им да допринасят за общото. Такива са японците и англичаните, например. Разбира се, че не всички, но на тези основи се гради ценностната им система и на базата на тази ценностна система се развиват. Ние, българите като цяло, имаме огромно самочувствие и високи претенции и се чудим как да откраднем от общото. Липсва ни самокритичност и трудолюбие. Поради неясни причини сме решили, че някой е длъжен да се грижи за нас и да ни осигурява това, от което имаме нужда дори след като станем възрастни.

Как станахме такива?

Половин век социализъм ни лиши от едно от най-важните качества за успех в съвременния свят – предприемачеството. След 1989 г., ошашавени от новата свобода, с която не знаехме какво да правим, оставихме нещата в ръцете на най-агресивните и за съжаление най-прости хора – престъпниците, които наричахме мутри. Докато се опитвахме да измислим новата система на живота си, те разграбваха материалните ни богатства и превземаха властта. Заразиха съзнанието на нацията с пошлостта на кича и чалгата. Обезцениха знанието и честния труд. И всичко това стана с нашето мълчаливо съгласие. Три поколения българи бяхме абсолютно неподготвени да се оправяме с живота в условията на капитализъм и демокрация. Някои избягаха в чужбина. Други измряха. Трети останахме да си браним земята и това, което е останало от културата ни.

Как да се оправим?

Като започнем да работим. Наистина. И като вдигнем очи от личното си оцеляване и личния си интерес. Трябва да разберем, че можем да излекуваме себе си, народа и държавата си само ЗАЕДНО. Защото поотделно сме нищо. Ако всеки от нас, всеки ден прави по нещо за общото, за другите, ще се натрупат много хубави неща. И не е нужно да вършим подвизи. Трябва да започнем да говорим помежду си. За истински важното. За това какво става с децата ни, какъв пример им даваме с начина, по който живеем и какъв свят ще им оставим. За законите и спазването им. За личната ни отговорност когато избираме – от това дали да си купим последен модел телефон само защото е модерно, до това дали ще отидем да гласуваме на изборите. За смелостта ни да се изправим и да заявим кои сме и какво искаме да постигнем. И след това да работим колкото е необходимо.

Кое е важното за всеки и за всички?

Всички човеци искаме в общи линии едни и същи неща. Всички имаме близки, които обичаме и за които ни е грижа. Всички искаме да живеем свободно и спокойно. И всички срещаме сходни трудности по пътя си и се страхуваме се от едни и същи неща. Не можем повече да си позволяваме да оцеляваме по единично. Трябва да започнем да се грижим един за друг и да си помагаме. Трябва да отворим очите си и безстрашно да погледнем това, което сме сътворили. И ако не ни харесва, да го променим. Нямаме повече време за чакане. Никой няма да дойде да ни оправи. Ние сме тези, които направихме живота и страната си такива – с действията или бездействията си.

Искаме ли да ни има и занапред?

Ако искаме, трябва да погледнем отвъд днешния ден и отвъд входната врата и оградата си. Да направим план за живота си и да го следваме. Да създадем заедно с управниците си дългосрочна визия за развитието на България и план за постигането й. После да изискаме от тях да го следват. Да поемем риска да отстояваме това, което сме. А отстояването не е само крещене по площадите веднъж на няколко години. Отстояването на себе си е всекидневна работа с мисълта, че правим нещо за цялото, за децата ни, за бъдещето.

Има ли надежда?

Надеждата е всеки ден пред очите ни. По улиците, особено около обяд. Да, за децата говоря. Те ни умиляват с щедрите си сърца и искрените си въпроси. Възхищаваме се на състраданието и грижовността им, и в същото време се тревожим от агресивността и нетърпението им. Децата ни са огледало. Лошото, което виждаме в тях, е лошото у нас. Ако искаме да са възпитани, трябва най-напред да възпитаваме себе си. Защото те, както се казваше в една стара мъдрост, не слушат това, което говорим, а гледат това, което правим. И го правят на свой ред. Затова смисленият въпрос не е: „Какво правиш ти?“, а „Какво правя аз?“ Промяната може да се случи само отвътре навън. От мен. От теб. От нас.