Защо самоковската болница си остава мизерна, въпреки честите ремонти?

Румяна Костадинова

Както и да тече животът ни, рано или късно всеки от нас се изправя пред неизбежността на смъртта, а понякога направо челно се удряме в нея.

Преди няколко седмици майка ми припадна на двора и с баща ми се борихме да я спасяваме. В такива ситуации времето първо тече много бавно, след това изведнъж се завихря с невъзможна скорост. Човек губи представа за секундите, минутите и часовете, както сме ги заучили от часовниците.Повикахме линейка и тя дойде много бързо – за някакви минути, предполагам. За да ни намерят обаче, трябваше баща ми да иде до площада на селото и да ги ескортира до нашата къща. Тук, в Драгушиново, улиците нямат имена и къщите нямат номера. Ако човек е сам и му притрябва бърза помощ, дори тя да дойде бързо, просто няма как да го намери.

Хората от линейката бяха чудесни. Две жени и един мъж. Видяха колко сме уплашени, усмихваха се окуражително и бързо и спокойно си вършеха работата. Трябваше да вземат майка с тях в болницата. Във вдигането и слагането й на носилката участваха всички. Тези две жени, шофьорът и баща ми.

В болницата настаниха майка в кардиологичното отделение. Там сега тече ремонт и едното крило е затворено, а всички болни са в другото – това до стълбите. В стаята на майка имаше още две жени. Едната изобщо не можеше да легне – от болестта си не можеше да диша и затова спеше седнала. Другата не чуваше и спеше през цялото време.

Огромните прозорци на южните болнични стаи през лятото са като стени на парник. Слънцето жестоко пече през тях и температурата вътре сигурно гони 40 градуса. Под прозореца, около радиатора на парното, има огромни черни петна мухъл. Балатумът на пода е разкъсан и стои на огромни ленти, в които хората се спъват. В общата тоалетна някой е откраднал една част от крана на чешмата – тази, която насочва струята надолу и водата тече хоризонтално – право в корема ти! Не знам дали тези неща имат значение за лечението на кардиологичните пациенти – не съм лекар. Но на мен започна да ми призлява, въпреки че бях там само за някакви минути.

В кардиологията имаше само един лекар. Една сестра каза, че отговаря и за двата етажа (не разбрах кой е вторият етаж). Впрочем, в отделението видях две сестри, и двете на пенсионна възраст. Прекрасни, загрижени, бързащи и ужасно изтощени жени. Беше ме срам да седя на леглото до майка ми, докато те тичаха по задачите си. Но нямаше как да им помогна. Когато съм на такива места, у мен се събужда импулс да помагам. Сигурно с всички е така. Но в болницата полза има само от хора, които знаят какво правят – хора образовани в медицинската професия.

Срамота е колко малко ги ценим и колко малко им плащаме! Срамота е!

В асансьора надолу пътувах с една жена в бяла престилка – не разбрах дали е сестра или санитарка. От седмия до първия етаж засядахме поне три пъти, а влязохме в новия асансьор. Аз бях ужасена, но жената спокойно натискаше копчетата и не се тревожеше, че се лашкаме надолу-нагоре. „Няма да падне, не бой се!“, каза ми. „Той така си прави!“. И се разсмя. Докато се опитвахме да накараме асансьора да върви накъдето трябва, аз попитах: „Как работите така, госпожо?! Пет човека на кръст в цялата болница и в цялата тази мизерия?!“ Жената ме погледна уморено и каза: „Знаете ли, всяка сутрин от Самоков към София потеглят 36 сестри. Там заплатите започват от 1000 лева, а тук са максимум 600.“ „Но тези жени сигурно харчат поне 200 лв. за път?“, предположих аз и допълних: „Значи, ако им се повишат заплатите само с 200 лв., те сигурно ще предпочетат да не пътуват по завоите зиме и лете и да губят в път поне по три часа всеки ден?“. „Нали?!“, отговори ми жената…

Изписаха майка бързо. Направиха й много изследвания, дадоха й лекарства. Сега е вкъщи и се възстановява, а ние се радваме, че прескочи трапа. И сме много благодарни на всички в самоковската болница. В паниката си не попитах за имената на никого от екипа на бърза помощ, нито за имената на сестрите. Моля да ми простят, че няма да ги поздравя поименно! В болницата чух само имената на д-р Петрунов и д-р Ковачка. После разбрах, че в отделението е преглеждал и д-р Стамболийски, а Фани е била на рентгена.

Едно време, когато бях прохождащ журналист, беше много модерно да се пишат похвали до медиците. Напоследък за тях се говори по-често обидно. Според мен и двете са крайности. И медиците – като всички нас, си вършат работата. Кой както може.

За добро или за лошо, медицината днес е бизнес. А добър е само бизнесът, който добре се ръководи. От добре ръководения бизнес печелят всички – особено клиентите. И да, ние всички сме клиенти на лекарите, сестрите, санитарите и болниците (въпреки че ни наричат пациенти). Хипократовата клетва ги задължава да се грижат за нас независимо от всичко. Но дали ние, техните клиенти, имаме само права? Нима нямаме и задължения към тях? Като във всеки бизнес, ние, като клиенти, сме длъжни най-напред да плащаме за това, което получаваме. В случая – за работата на медицинските специалисти.

Докато в самоковската болница се плаща мизерно, тя ще бъде мизерна – във всяко отношение. И няма значение, че е голяма и добре оборудвана, че се ремонтира непрекъснато. Болницата се прави от медицинския персонал. Защото лекува той, а не стените, вратите, или плочките в баните. Без хора, които знаят какво да правят с тях, дори най-модерните апарати не струват нищо.

На лекарите и другите медицински специалисти в самоковската болница формално плаща шефът на болницата, който се контролира от Общината. Но им плащаме и ние! Със здравните осигуровки, които не внасяме редовно, въобще не внасяме, или „скатаваме“, като се осигуряваме на по-малко пари. С данъците, които не внасяме навреме, или се сърдим, ако се наложи да се повишат. С глупавата убеденост, че сме тарикати, когато постъпваме по горния начин и с очакването, че някой някъде ще оправи нещата. С бездействието си, когато виждаме мизерията и нередностите, но мълчим от страх и от мързел. С апатията си, когато не искаме от собственика на болницата – Общината (която сме всички ние, а не само хората в сградата на площада), да я управлява разумно и модерно.

Може ли да се променят нещата? Може. Как ще стане? Най-напред като поемем отговорност за своето участие в медицинския бизнес – като започнем всички да си плащаме данъците и осигуровките. После, като поискаме от общинското ръководство, на което плащаме, за да управлява болницата, която е наша собственост, да я управлява както трябва. И ако не го направи, да го уволним. Както се прави във всеки добър бизнес.

Този проблем има и морална страна, но нея оставям на съвестта на лекарите и другите медицински специалисти. Защото в края на краищата всеки сам отговаря за делата си.