Да живееш на страх, вече си е нещо нормално, начин на съществуване. Страх от това дали ще си намериш работа, страх от обвързване, страх от самота, страх от грешна диагноза, страх от това да си оставиш дома без надзор и още хиляди други страхове. И в такива моменти ти се иска да се заключиш и да се изолираш от всичко и всички. Добре, ако беше решение. Но не е.
Ще ви разкажа една история, която на някой от вас може би ще прозвучи като виц, а за други, ще си бъде самата истина. Представете си малка и тиха уличка, “барикадирана” отвсякъде със съседи със зорко око, повечето от тях над средната възраст. Те са един малък парламент, вълнуващ се от заобикалящото ги ежедневие, почти нищо не им убягва и с всичко са в час. Обикновено да следят какво се случва на уличката им е хоби. Но когато става въпрос за изчезнали вещи от някои дом, обикновено посред бял ден – никога никой нищо не е видял.
Един ден, завивайки по същата тази уличка, видях как един циганин тича с една врата. Засмях се. Стори ми се толкова безумно, че чак нереално. Загледах се и видях как външната дворна врата на една от къщите просто липсваше. Да ти задигнат вратата?! Доста нелепо. На следващия ден съседите заваряваха вратите си… Превантивно.
Вратата всъщност е границата между вътре и вън. Нали затова слагаме ограждения, да се чувстваме на сигурно. И ако искаш да се опазиш от външна намеса, най-логичното е да заключиш вратата. Поне ти дава някава моментна сигурност, но не и 100 % гаранция. И какво – да заключиш, като я няма вратата ти? И си помислих колко пари ще изкара този от една врата, която освен другото си беше и доста нагласена. И по какъв начин ще оправи жалкото си битие с тази „придобивка”. Най-много да изкара за хляба и толкова. Ами утре? Ще мине и ще си вземе друго – каквото му трябва – варел (също се е случвало), секира, лопата… А съседите – отново не са видели. Свиват рамене и е разбираемо – страхуват се, защото, ако се обадят днес, утре те са следващите потенциални претарашени. Тук отново става дума за страха и оцеляването.
Точно на същата тази китна улица, има една „приятна” саморазрушаваща се, необитаема от години къща. Тя неведнъж е била обект на интерес от страна на всякакви странни особи. Може да се каже, че каквото е било възможно за изнасяне е изнесено, останали са само голите стени. Няма да се учудя, ако по някое време се появят желаещи да си „берат” тухли или керемиди. Вратата на двора колкото и пъти да е била привързвана, дори само фиктивно, почти никога не остава плътно затворена – все е безразборно зееща. До преди 4-5 дни, когато съвсем изчезна. Ами, логично – омръзна им на влизащите да им е заключено. И решиха да се улеснят, да я махнат – направо от улицата и вътре. Практичност, откъдето и да го погледнете – ще се изкара някой лев, няма да се прескача ограда. Някой от зорките наблюдатели констатираха, че вероятно е изчезнала по обедно време. Но, нищо не са видели. Само предполагат.
Такива золуми стават по светло. Няма никакъв проблем, защото никой не смее и да види нещо да се обади. Живем си в чудесна „хармония” – всеки си взима, каквото му е нужно. Те не крадат, те си пазаруват от мен, от вас! И ей, така, безнаказано.
В същото време по всички възможни информационни канали съобщават, че разни министри, управляващи и полиция се борят с битовата престъпност.
Една от основните мерки срещу дребните кражби е изпращането на жандармерия по малките населени места, която да вдъхва респект. В Самоков също има жандармерия, има и битова престъпност ежедневно. Или по друг начин казано – има си кражби въпреки жандармерията! Т.е животът си тече по нормалния начин – всичко си е по старому и нищо няма намерение да се променя.
И само оправдания – полицията няма кадри, хората преувеличават, за проблемите си обвиняваме само една и съща малцинствена прослойка, правителството не може да се справи с грешките, допуснати от тези преди тях… Все кратки вицове. А реалността – съвсем различна. Полиция и жандармерия има, но тя не е в състояние да се пребори с нарастващата ежедневно като геометрична прогресия престъпност. Властта не може да намери изход на проблеми, които само се задълбочават все повече. Само че на народа много му омръзна да играе по тази свирка година след година и ако днес заключи вратата си, но утре не я намери ще търси начини за саморазправа. Ще си купи оръжие и без значение дали е хуманно или не ще гръмне като куче оня, който му влиза безнаказано в дома и го краде и с цялото си нахалство го заплашва, че ще му изпотроши прозорците, ако реагира. Крайност ще кажете вие?! Реалност – ще ви репликирам аз.
Защото понякога страхът е оцеляване, не мислите ли?
